Проф. Пламен Павлов: Каймак-Чалан трябва да стане нова фаза в сближаването между България и Македония

/КРОСС/ Проф. Пламен Павлов, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“

Днешната ни тема е Каймак-Чалан - върхът, на който след 100 години бяха опети душите на загиналите войни в Първата световна война, но след това тържественото събитие бе опорочено от вандалския акт на македонеца Миленко Неделковски. Темата ще коментираме с историка проф. проф. Пламен Павлов.

- Добър ден!

- Добър ден!

Искаше ми се това предаване да е посветено изцяло на тържественото събитие, на панихидата, която се случи на Каймак-Чалан, но уви, няма да как да не засегнем и неприятната случка след това. Кажете ни все пак първо какво е мнението ви за опелото, за панихидата, извършена от българската делегация на Каймак-Чалан? 

- Каквото и да говорим, най-важното е това, че беше извършен религиозен и граждански ритуал, че с военни почести бяха почетени за първи път след 100 години героите, паднали в защитата на Каймак-Чалан, тази своеобразна Шипка на Първата световна война. А що се отнася до нелепия инцидент с въпросния субект, той ще отмине, ще стане на прах, както са казали древните, много скоро. Това е една моментна, и то лоша слава, която не пожелавам на никого. Може би ние отделихме прекалено много внимание на този човечец, очевидно оръдие на определени служби в Македония, може би не само в Македония. Тази полемика, която беше подета в печата в Република Македония, тя беше отразена в Сърбия и на други места, и в Гърция, Агенция „Фокус“ и Радио „Фокус“ отразиха най-добре, разбира се, и самото събитие, тържественото събитие, което всъщност до голяма степен е и по инициатива на самата агенция и на г-н Красимир Узунов. Разбира се, в никакъв случай не бива да пренебрегваме участието на армията и особено заслугите на хора като генерал Константин Попов, на адмирал Пламен Манушев, на всички сърцати българи, които участваха на това събитие. За голямо съжаление аз самият бях възпрепятстван, имах служебни ангажименти и не можах да дойда, независимо че имах готовност в предишните дати, които пък бяха провалени по вина най-вече на сръбската страна. И тук въпросът е за двойните стандарти. Не може Република Сърбия, една държава, която търси подкрепата на България за ЕС и в най-различни други формати, да се отнася с типичната шовинистична нагласа към едно събитие, което в крайна сметка трябваше да бъде почетено заедно. Българската ръка беше протегната, тя на практика увисна във въздуха. И тук греха нека да си го носят президентът Николич и президентът Георги Иванов в Македония, който не виждам какво му пречеше да присъства заедно с нашата делегация или да речем македонски представители. Отново стигнахме до едни балкански абсурди, които в 2016 г. вече нямат никакъв смисъл и звучат гротескно. Но в крайна сметка позитивите са на българската страна и ние това трябва категорично да го подчертаем, да го оценим и да благодарим на хората, които го организираха. И най-вече на генерал Константин Попов, на адмирал Манушев, на г-н Красимир Узунов, на всички други, които бяха на този планински връх, и депутати. Мисля, че България даде един пример на цивилизовано отношение към историята, който би трябвало да намери нужния отзвук във всички балкански държави. Както виждаме, все пак макар и с известно закъснение, гръцките власти подходиха цивилизовано към въпроса и заедно с нас участваха в тази церемония. 

Така е наистина. Дали би могло поклонението на Каймак-Чалан да се превърне в традиция, как смятате? 
- То ще се превърне в традиция, дори вече се е превърнало в традиция, защото паралелно с това официално събитие, което има огромна стойност, няма никакво съмнение в това, около кампанията „Каймак-Чалан“, подета от Красимир Узунов и от вас, неговите колеги от Агенция „Фокус“, много български групи, организирано или индивидуално, ако мога така да се изразя, българският поток към Каймак-Чалан е факт и това личи макар и частично от впечатленията, отразени в книгата в параклиса, изграден в памет на сръбските войници, загинали на Каймак-Чалан. Там след сръбските впечатления най-много са българските. Те са добронамерени, аз имах възможност да прочета определени редове. Това показва, че ние сме европейски народ на Балканите, а не балкански народ в Европа, нещо, което трябва да си го повтаряме може би докато го запомним. Нашата основна характеристика е, че ние сме европейците на Балканите. И то аз не го казвам от някакво българско самохвалство, а то се признава от всички добронамерени хора, които живеят на Балканите и които имат сетива към историята, които имат чувство за справедливост, които имат чувство за обективност. Крайно време е ние самите да повярваме в себе си, че можем да го направим. А що се отнася до вашия въпрос, аз знам колко хора от Сливен искат да отидат на Каймак-Чалан, от Свищов, от много други места, от цяла България, от София, от Велико Търново, откъде ли не. И е хубаво това, което беше казано и на самата церемония – официалният акт да се повтаря цяла година, тъй като героите на Каймак-Чалан, пренебрегвани толкова години, особено след Втората световна война, заслужават и нашето извинение и в крайна сметка ние трябва да заслужим тяхната прошка.

Въпросът е обаче, ако ние наистина от българска страна бихме могли да превърнем това нещо в традиция, също така и с Гърция, що се отнася обаче до Македония, точно тези политически пристрастия и неуредици, които има, няма ли те да попречат на едно подобно събитие да се превърне в традиция. И всъщност дали биха подали ръка в следващ момент, може би догодина, да бъдат загърбени тези спорове? 

- Да, разбирам. Може да звучи малко странно и някак си, може би, контрафактуално, но аз мисля, че такъв проблем реално не съществува. Сигурен съм, че през следващите поколения ще има българи от Македония, както и до сега много българи от Македония са се качвали там. Има достатъчно български потенциал в Македония. Нека да припомня, че над 100 хил. души имат български паспорт и не очакват процедурата и можеха да бъдат многократно повече, ако нямаше формални, бюрократични и всякакви други затруднения от наша страна. Аз, като някогашен председател на Агенцията за българите в чужбина, когато се стартира този процес, мога категорично да заявя на вашата публика, че, разбира се, винаги е имало елемент на хора, които търсят възможност да отидат да работят навън, но няколко години не е проблем човек от Македония да работи навън и без български паспорт, въпреки това наплива се увеличава. Навремето, когато аз съм подписвал подобни удостоверения за български произход и моя колега Спас Ташев, като заместник, също подписваше в други случаи – това бяха хора, които бяха потомци на комити, хора, лежали на Голи оток или в Идризово – т.е. тогава нито България беше в НАТО, нито беше в Европейския съюз, нито се очертаваха такива перспективи, каквито България днес има и може би само ние не го разбираме. Тук ще цитирам македонския писател, големия българин – Младен Сърбиновски, че България е направила толкова много, че то се вижда от всички, вижда се особено от добронамерените хора в Македония с българско самосъзнание, или даже да нямат такова самосъзнание – да са го загубили или да е някъде избледняло – ако те са честни хора, те го виждат. Колко напред е отишла България, само ние се взираме най-вече в собствените си недостатъци, то не че това е лошо, но все пак е хубаво да виждаме и промените, които са позитивни и да се стремим да ги утвърждаваме като отхвърляме в миналото всичко, което наистина пречи, тъй като ние все пак имаме и много недостатъци като държавна политика. От друга страна, ако се върнем на този въпрос, трябва да се засили нашата културна политика в Македония, нашата икономическа активност в Македония. Трябва да има специална политика към Македония, както Румъния има специална политика към Молдова. Който и да осъжда Румъния, тя изобщо не взема под внимание подобни неща и продължава последователно, бавно, равномерно да го прави. А ние водим една стихийна политика към Македония, много често изобщо нямаме политика към Македония и затова такива абсурдни образи като въпросния човечец Миленко стават изведнъж герои и даже български медии им дават трибуна, което за мен пък е абсолютно недопустимо – на подобни зомбирани хора, хора с ментални отклонения, да има се дава подобна трибуна. Такива „миленковци“ винаги могат да се намерят – те се намират и в България – хора, които рушат паметници, вандали, хора, които закачат турско знаме, за да дразнят всички, включително и хората с мюсюлманска вяра в България. В крайна сметка, аз мисля, че Каймак-Чалан трябва да стане нова фаза в сближаването между България и Македония, ако не на официално, то поне на обществено равнище, на гражданско равнище. Аз съм сигурен, че това ще стане, но от наша страна трябва да има последователност, категорично осъждане на подобни актове и, разбира се, максимална взискателност към властите в Македония. Ние, като член на Европейския съюз, като държава, която има специално отношение към този ареал, исторически-български и психологически-български, нямаме никакво прави да правим отстъпки, не мога да приема позиции на хора като Ивайло Дичев, на разни такива, които тръгват да обясняват колко е старомодно това, как трябва едва ли не да се прегърнем с хората като Миленко. Тук трябва да бъдем категорични – последователност в името на пролятата кръв, в името на историческата памет и в името на бъдещето. В крайна сметка историята е път към бъдещето. Така че призовавам и различни български интелектуалци или хора с претенции за интелектуалци, които дават понякога мнения, напълно абсурдни за мен, все пак да се замислят върху какво се изказват, какво точно искат да кажат – така беше и с паметника на Цар Самуил, с много неща. В това отношение ние трябва да бъдем категорични и твърди в отстояването на истината и в крайна сметка и на бъдещето.