Мълчанието на един народ

/КРОСС/ "Нема такава държава", но всъщност - има я. И в нея хората всеки ден изживяват по едно поне безумие. И затова сме си намери иубежището - "нема държава". Но всъщност - има ли ни нас?!

Години наред си задавам този въпрос като дойде време за поредния Луков марш. От екраните ни гледат едни и същи хора и се питаш - наистина ли са само те са - интелигентни някак, с титли и дипломи, дали заразата не е по-дълбока.

И все едни и същи думи - за патриотизъм, за гадни терористи и убийци, за величието на един дух и за мерзостта на всички, които злонамерено и дребнаво се опитват да го омърсят. И защо от медиите ни показват все 2-3 интелигентстващи лица, а не онези, автентичните - с пречупените кръстове. Защо на тях не дадат думата, за да убедят те българското общество, че българските фашисти са българските патриоти?

Не съм историк и не се наемам да изяснявам колко и каква е истината за патриотизма на един български генерал. Нещо повече - дъщеря съм на онзи, когото наричат "убиец". Мен, впрочем, също ме нарекоха убиец. Един брадат професор.

Гледах го и не вярвах на "ушите си", както казва един друг не по-малко емоционално говорещ професор. И не защото съм родена 15 години след действието, за което ме обвиняваше професорът.

Дори не защото баща ми цял живот ме е учил и ми е доказвал, че всеки човек е самостоятелна личност и само той - със своите действия, позиции и бездействия, е отговорен за себе си. А защото "убиец" беше аргументът, с който се изграждаше мита за един герой.

Всъщност това ми е професията - да знам как се изгражда величие чрез създаване образ на врага. Потресаващото в "събитието" Луков марш и неговите неизменни трима-четирима публични защитници е в мълчанието (и в този смисъл) съпричастността на цяло едно общество. Общество, което година след година търпеливо гледа и слуша една патриотична апологетика.

Нищо незначеща, всъщност, на фона на запалените факли, пречупените кръстове и яростната агресия на неофашистките агитки. Общество, което дни преди този "марш" на незаконно възраждане на фашизма - или дни след това - многогласно, щастливо, гордо и още по-патетично-патриотично говори за спасението на българските евреи и величието на собствения си дух.

Кои сме ние, питам се? Онези, които не искаме да знаем. Не искаме истината за миналото си. Защото тя неизбежно ще ни изправи пред истината за настоящето ни. Онези, които не се впечатляват от нищо в настоящето си, защото сме избрали да го заклеймяваме през пристрастията на неизживяното детство на миналото си.

Но независимо от това колко сме безразлични и колко не желаем да се изправяме пред проблемите си докато те не ни захлупят, затъването в матрицата на "черно-бялото" мислене безвъзвратно унищожава и тези, които говорят, и онези които мълчат.

Нима наистина силата на родителите ни, които са отрекли фашизма, борили са се с него, спасявали са жертвите му, е достатъчно оправдание днес да наблюдаваме мълчаливо възраждането му. Достатъчна ли е маската на патриотичен култ, за да затънем в обсъждане на историята, вместо да говорим за настоящето.

Настояще, което изисква позиция - защото няма как едновременно да сме спасителите на евреите и участниците в Луков марш. Няма как да сме разкрачени между фашизма и демокрацията. Не ни вярват. А и ние не си вярваме. Не вярваме, че така започва всичко - с факли и шествия на "чистите" срещу "мръсните", на онези, които са носители на истинската българска нация, срещу боклуците.

Не вярваме, че и генералите на Хитлер са били герои - от техните войни. И точно под техния патриотичен ореол и в шествията за тяхна слава са марширували - по тъмно, с факли в ръка - онези, които донесоха смърт и разрушение.

Къде е границата? В мълчанието. В безразличието. И в срамната и тайна мисъл - мен ще ме подминат, ще разчистят "боклуците", какво толкова - излезли, поразходили се, повикали. Аз какво общо имам?!

Автор: Татяна Буруджиева, WebCafe