Най-опасният наркотик не е този, за който си мислите

/КРОСС/ Аз съм от леката категория и винаги съм бил. Не успях да се напия „правилно" преди да навърша 25 години. Чак на четвъртък век една моя нощ завърши с грандиозно повръщане пред всички в китайски ресторант. Чудили ли сте се някога как звучи едновременното изпускане на 60 чифта пръчици за хранене, паднали вследствие на погнуса? Не питайте мен. Аз не мога да си спомня. Бях прекалено зает горчиво да изкашлям онова, което бе останало в стомаха ми, върху килима в ресторанта.

Не пиех много по онова време. Подобно на почти всички набори тогава пушех трева. Тя не ми позволяваше да скучая, но същевременно ми пречеше да постигна нещо. Когато ти доставя удоволствие да прекараш цели две седмици на дивана като замаян морски лъв, където да играеш Super Bomberman, да ядеш шоколадови бонбони и да се хилиш на бомбастичния дублаж на Алистър Стюарт в Police Camera Action, нямаш особено много стимули, които да те бутат напред. Марихуаната откъсва от света, така както един голям бутон за пауза би направил. Започнах да върша някакви неща, чак когато спрях да пуша. Да, все още играя видео игри на дивана, тъпча се със сладко и се хиля на някакви телевизионни предавания, но дните, в които трябва да напусна своя пашкул, за да ида до кварталния магазин за мляко преди да затвори, са по-скоро леко неудобство, отколкото продължителна мисия до Марс. Това беше най-лошото нещо, когато бях напушен - всяка една вечер неизбежно се озовавах в прекалено осветен магазин, където се чувствах нервен и като извънземно. Брр! Не, благодаря.

Опитах и други неща, само за да открия, че не са за мен. LSD, например, определено не е за мен. Наречете ме традиционен, но ако погледна към стената и изведнъж погледът ми стане като масло във вода, първоначалната ми реакция не би била забавна или изумена, а разтревожена за структурната цялост на сградата, в която се намирам. Най-благоприятната ми ситуация с LSD се състоеше от едночасова разхода из една невероятно зелена, обляна от слънце поляна, където пред очите ми изникваха имената на известни спортисти, изписани от гигантски 3D букви, издълбани от огнено злато. В крайна сметка някой ми подаде чаша чай и магията бе развалена. Аз не бях на тази красива поляна, а в студентското общежитие, а пред очите ми имаше черно-бял телевизор, на който вървеше голф турнир. През следващите 8 часа се чувствах като във филм на Дейвид Линч, чието действие се развива в градче в Южен Лондон. Отново - брр! Не, благодаря.

Сега съм доста малодушен, но по избор, а не по необходимост., Не пуша, пия само, когато има повод и не докосвам нищо друго освен двойно еспресо. Не искам да излизам от главата си - това е мястото, където живея.

Нека обобщим - научих, че не ми пука особено много за психотропните вещества. Същевременно не се и страхувам от тях. С едно изключение.

Това, от което най-много се страхувам, е най-голямата заплаха за психическото благосъстояние на нацията и се продава на всеки ъгъл за стотинки. Дилърите твърдят, че то разширява ума и укрепва интелекта - потребителите изпитват първоначален прилив на емоции (често еуфория и гняв), след което изпадат в състояние на повишена осведоменост. За съжаление обаче тази „осведоменост" е чиста заблуда. Докато тези хора стават все по-откъснати от реалността, най-пристрастените потребители често проявяват обезценени способности за вземане на решения, стават параноични, развълнувани и гневни. В екстремни случаи те дори са способни да нападат други хора. Технически това опасно нещо се нарича „вестник".

В най-чистата си форма един вестник се състои от съвкупност от факти, които при контролирани условия, могат активно да променят човешкото знание. За съжаление обаче фактите са скъпи, така че, за да се намалят разходите и да се увеличат продажбите, безскрупулните търговци често заместват основното съдържание с по-евтини материали - недодялани коментари, глупости, напразна истерия, претоплени прессъобщения, маркетингови пълнежи и снимки на задните части на Лейди Гага. Злополучният потребител има малко или никакво понятие за токсичността на крайния продукт - той добросъвестно смила съдържанието, само за да си плати за това по-късно - когато несвързано забушува в някоя кръчма или в интернет пространството.

Трагично е, че злоупотребата на широко разпространените вестници стана толкова ендемична, че осакати способността на държавата ни да проведе един разумен дебат по темата за войната с наркотиците. Настоящата мания по мефедрона, който потребителите често наричат „мяу-мяу", е като по учебник. Нямам представа колко е опасен този наркотик, но изглежда, че има явна липса на корелация между заплахата, която той реално представлява и огромният брой на учениците, които го използват. Вместо обяснение, ние получаваме една истерична рекламна кампания за вещество, което благодарение на фурора около него, скоро официално ще стане достъпно само посредством незаконни канали. Ако сега бях на 15 години, нямаше да пиша тези редове, а щях да се опитвам да си набавя мефедрон от мрежата. А по това време същата година, щях да си го купувам в тоалетната на някоя кръчма, когато цената му ще е четворно завишена.

Личната ми гледна точка е, че най-тежките вещества, които някога съм срещал са никотинът и алкохолът. Единственото положително нещо относно тези две неща, ако те изобщо могат да носят някакви положителни белези, е че са законни. Ако някое от тези неща бе незаконно, аз най-вероятно щях да се напивам с евтин алкохол или да намушквам някого в очите, само за да успея да финансирам никотиновия си глад.

Когато става думи за наркотиците, аз обаче съм доста невеж. Както вече казах - аз съм от леката категория. Абсолютно мога да гарантирам, че моят опит с наркотиците е далеч по-ограничен от този на средния журналист. Така че предполагам, че журналистите знаят за какво говорят. Трудно е да се разклати идеята, че половината от потребителите на вестниците не се опитват да „избягат от скуката на живота си" - просто се моля за кратка почивка от неумолимата глупост на обществото.

Автор: Чарли Брукър, вестник The Guardian