Поезия по време на избори

/КРОСС/ Точно преди седмица се състоя първото колективно четене на поетите, които заявяват себе си като представители на Новата социална поезия, или Не Се Пе, както я произнасяха по време на четенето. Около месец по-рано Пламен Дойнов направи второто си драматическо четене на новия вид поезия, каквато пише през последните години, наречена от него Нова политическа поезия. По аналогия бихме могли да я означим като Не Пе Пе. Не Се Пе и Не Пе Пе са много различни по своите Пе Пе Пе, т.е. поетика, послания и присъствие на техните автори, но затова пък заедно сигнализират наличието на нови нагласи и потребности в българската поезия. Изтънчено чувствителното, приглушено интимното преживяване излиза от мода. Мелодиите на социалния тропот, депоетизираният стил на прякото послание, моралната проблематика, политизирана като обобщение на социалните нрави, изместват идеята за многозначна дълбинност на личния опит. Алегорията настъпва. Четейки поезия, вече ще се ослушваме за ехото на онези събития, които - през мрежи и медии - станаха част от нашия някога частен живот. А може би дори по-важната част.
И Не Се Пе, и Не Пе Пе имат своите манифести; манифестното изобщо сигнализира желанието за авангарден жест. Има нещо носталгично в този опит на словото да събуди внимание. Той ни напомня, че новите автори все пак са възпитани в една стара традиция на културния опит.
В своите „Фрагменти към Нова политическа поезия" Пламен Дойнов излага опорните тези на експеримента, извършен с книгата. Неговата поезия е нова, защото е станала възможна след края на една диктатура. Тя е политическа, защото помни „Венец пред саркофага на Сталин", „Димитровско племе" и „Априлски сърца"; понякога ги рецитира и репликира, дори говори като тях: „пряко на гражданина, но не за да го съди и назидава ... а за да представи политиката като зависима от избора на човека". И все пак си остава поезия, защото й е чужд „буквализмът на публицистиката", защото не е изоставила метафорите, а се опитва да работи с тяхното директно значение: да пренася посланията по най-бързия начин. Новата - политическа или социална - поезия, можем да кажем, залага на ново разбиране за политическото, не като идеология или доктрина, а като неизбежно засрещане на „интимното същество" с „общественото животно", употребявайки фрази на Пламен Дойнов.
„Балът на тираните" започва с едноименно стихотворение, което напомня за сатиричната практика на Стоян Михайловски: то е обърнато към всички тирани, към тираничното във властта от всяко място и време. Първа част, „На първа линия: Скици от натура", е насочена към нашето съвремие. Ще изброя просто няколко заглавия, защото заглавието при Дойнов играе ролята на тематичен фокус; без него често не бихме успели да разберем метафоричното послание на същинския текст: „Любовта на министър-председателя", „Кратък план за убийство на върховен съдия", „Полицаи пребиват леко пияна жена", „Неделната разходка на министъра на здравеопазването"... И въпреки че според манифеста „най-разпознаваемото качество на Новата политическа поезия е директното писане", иска ни се да разбираме по-лесно и да гадаем по-малко за прицела на посланията. Може би защото все пак сме имали Стоян Михайловски. И защото „политическа" стои преди „поезия" във фразата-означение.
Втората част, „За едното име: Портрети на поети, агенти и трети лица", е забавна за поколенията, които могат да свържат поетическите „лица" със своите спомени от комунистическите години. Най-добрият подход отново ще бъде да цитирам заглавия: „Продажните поети на 60-те", „Феи танцуват с диктатора в дома на писателите край Варна", „Агент Ирис и Вера се завръщат от Швеция", „Непроизнесено слово от Любомир Левчев"... Четенето на тези текстове доставя един особен вид удоволствие: то ни възвръща усещането за историческа справедливост; не винаги и не всичко може да бъде забравено. И тук, както и в третата част, има стихотворения, които се протягат към нашия ден. Проектът Нова политическа поезия очевидно остава отворен, той може да поема безкраен ред от нови събития, да стане още по-актуален, дори злободневен, за да запълни една голяма липса (свързана, не на последно място, с характера на пишещия човек) в нашата най-нова поезия.

Милена Кирова, "Култура"