Властта поддържа илюзията, че нещо зависи от народа

/КРОСС/ Изглежда, няма да доживеем момента, в който изборните правила у нас ще си останат стабилни и непроменени за поне една седмица. Пет дни след поредното прекрояване на Изборния кодекс например в парламентарното деловодство вече има шест законопроекта за ново преправяне. Създаде се впечатлението, че всяка следваща промяна има за цел да даде по едно захарче на някой политически играч, за да не се чувства обиден. Въвеждаме едни неща, за да задоволим Патриотичния фронт. Отхвърляме президентско вето, за да успокоим президента, че после ще приемем ветото под формата на нови изменения. Кой, как, на какво основание и по какъв начин може да прави референдуми, вече е почти невъзможно да се прецени, защото всичко е с вчерашна дата. Ако ограничаваме правото на пряко гражданско участие, това захарче за кого следва да бъде? Навярно за целия политически елит.
Ето, в средите на управляващите прясно узря идеята т.нар. гражданска инициатива (една от формите на пряка демокрация) да спре да бъде задължителна. С други думи, ако досега при внасяне на подписка за гражданска инициатива съответните институции са задължени в 3-месечен срок да се произнесат по предложението, вече няма да бъдат задължени и ще се чувстват свободни от досадата да го правят. Според аргумента на шефа на правната комисия Данаил Кирилов, инициативата и референдумът добивали еднаква тежест, защото и в двата случая някой бил задължен да се произнася, пък те нямали еднаква тежест. Ако говорим за задължения, то и референдумът не е кой знае колко задължителен.
Вече проведохме два, от които не последваха драматични събития. Скоро ще произведем поне още един, този на Слави Трифонов, за да можем най-вероятно да се убедим, че е точно така. Сякаш политиците са преценили, че българинът не бива да бъде оставян с убеждението, че от личната му политическа инициатива зависи нещо, защото може да му хареса и да поиска много пъти пак.
Напоследък, общо взето, това обсъждаме. Предложенията са най-разнообразни, но повечето водят натам да ограничим някакви съществуващи досега възможности. Да вдигнем преференциите. Да намалим гласуването в чужбина. Да обезсмислим гражданската инициатива. И т.н. Нерядко резултатът от законотворческия ентусиазъм и мотивите, с които бива подплатяван, се свежда до серия от логически абсурди. Гласуването в чужбина и историите около него могат да ни послужат за подходяща илюстрация. Когато настояват за поставяне на таван за броя секции зад граница, по-прякото или по-завоалирано съображение е, че така ще съкратим бюлетините, идващи от Турция. С други думи, хората да гласуват в Турция е лошо. Защо е лошо? Защото гласуват за определена партия, а ние не щем тази партия много да си разиграва коня. Първото, което тъне в неяснота, е защо гласуването за тази партия (ДПС, а в нови условия може би и ДОСТ) извън България да е неприемливо, а вотът за същата нея в рамките на страната да е приемлив. Второ, ако мислим, че партията по някакъв начин работи за интереси, различни от българските, тогава си имаме конституция и закони, по които следва да спрем цялото й функциониране в такъв вид, вместо да хитруваме с количеството бюлетини, на които се радва. Трето, ако проблемът ни не е точно в партията, а в чуждата държава, която организира гласуването на нашите сънародници и така влияе на националния ни политически процес, тогава защо не потърсим форми ние да контролираме работата, а ако не можем - защо изобщо допускаме гласуване където и да било в чужбина. В други държави повече ли контролираме? Ако те са "добри" и няма да влияят, а Турция е "лоша" и ще влияе, тогава защо сме приели да ни е партньор?
Защо допускаме някой да гласува в чужбина напоследък също се превръща в гореща тема за дискусия. Много удобно стана да се експлоатира политически разделението "вътрешни-външни българи". Има хора, избрали да не живеят в България, и те на всичко отгоре не си и плащат данъците в България - откъде накъде те ще решават с гласа си как да живея аз?! Бивш председател на парламента дори подхвърли идеята България да се откаже от двойното гражданство, така че онези навън да се самоопределят накрая дали са патриоти. Как ще се самоопределят при такъв натиск, горе-долу е ясно, така че крайният ефект може да бъде допълнително подяждане на апетита на хората за участие. Същата е работата със задължителното гласуване. Формално погледнато, сякаш правим тъкмо обратното, насърчаваме ги да се разходят до урните. Да, ама не. Като нещо е задължително, а не предлагаш никакъв нов стимул или кауза да бъде сторено, само отблъскваш електората. А когато единствената санкция е отписване от списъците, вече има гаранция за това. Просто хората ще отпаднат от списъците и няма нужда изобщо да ги мислим - да си живеят някъде и да не участват.
Не се формира особено висока мотивация и когато поемаме към референдума на "Шоуто на Слави" с предварителното сведение, че един от въпросите му вече е законодателно разгледан, а други три са противоконституционни. Някой ще каже, че вината за конкретните въпроси е на самото шоу. Да, на шоуто, но и на общата политическа среда, в която всякакви абсурди се обсъждат публично и в парламента, никой не желае да носи отговорност и никой не се грижи за авторитета на институциите. Казват, че е хубаво да има референдуми, хубаво е гражданите да се произнасят лично по важни за тях въпроси, но да мислят за последиците и да подхождат отговорно. А не да взривяват демократични "ядрени бомби", от каквото се плаши Плевнелиев. Защо обаче народът да бъде отговорен, когато управляващите насреща не му дават и най-малкия пример какво значи това? Най-безопасният изход за политическия елит в тази ситуация е да ограничава последователно правото на участие. Няма участие, няма проблем. За съжаление има и ще проличи. Според едно старо правило от учебниците един народ не бива да бъде лишаван от илюзията, че нещо решава, че някъде е включен, че има някакви общи дела, които са под негов контрол.

Коментар на Борис Попиванов, "Сега"