Международноправният контекст на кризата около Украйна

/КРОСС/ Коментар на Емил Константинов - професор по международно право и международни отношения, преподавател по международно публично право. Преподавал е в СУ „Св. Климент Охридски", в УНСС, в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски" и във Варненския свободен университет. Бил е директор на Правния институт на БАН и председател на научния му съвет. Зам.-председател на Асоциацията по международно право, бивш неин председател. Бивш член на УС на Асоциацията по международно право в Лондон.

Няма как да не направи силно впечатление, че в коментарите и становищата по кризата в Украйна интензивно се използва риторика и терминология от областта на международното право. Това донякъде е разбираемо, защото става дума за отношения между държави и международни организации, които се регулират от нормите на международното право. Спори се с международноправни аргументи. Участниците в събитията обаче често тълкуват и прилагат неточно правото, така както отговаря на техния интерес. Дори в изказванията на най-високо ниво се забелязва отсъствие на международноправни познания.

Международното право се състои от правила, договорени доброволно от държавите и международните организации и задължителни за тяхното поведение. Точното му спазване в крайна сметка е в интерес на всички, независимо от временните различия в позициите и целите. Факт е, че след приемането, в края на Втората световна война, на Устава на ООН, който съдържа основните принципи на съвременното международно право, никоя държава досега не е оспорила валидността им. Дори и в случай на големи конфликти. Стремежът винаги е бил позициите да бъдат обосновани в съответствие с международното право. Решения се търсят обикновено на международноправна основа. Когато се намерят, те обикновено се обличат в международноправна форма, която е задължителна за страните. Най-важните организации, в които членува България - Европейският съюз и НАТО - се задължават чрез изрични разпоредби в уставите си да зачитат Устава на ООН и основните принципи на международното право. За България подобно задължение произтича и от конституцията.

В този смисъл международното право е ценен и много полезен ресурс за актьорите в международните отношения. То може значително да допринесе за формулирането на реалистични позиции и за постигане на външнополитическите им цели. Затова е важно доброто му познаване, както от политиците, така и от институциите и от медиите. Това се отнася особено за малка държава като България. За нея е изгодно да използва ресурса на международното право. Много по-лесно може да бъде прокарана наша политика, която съотвества на международното право, отколкото ако тя е срещу него.

В споровете около кризата в Украйна участват държави, чиито отношения трябва да са в съответствие с основните принципи на международното право, така както са уредени в чл. 2 на Устава на ООН. Тези принципи са особено важни, защото имат предимство пред другите норми на международното право. Тази често забравяна подробност произтича от чл. 103 на Устава на ООН. Принципите са взаимосвързани помежду си. Когато се прилагат, не могат да си противоречат.

Поетите международноправни задължения трябва да се изпълняват добросъвестно - това е задължителен принцип на международното право. Това означава, че основните принципи на международното право, а и всички други международни задължения, трябва да се зачитат. Решаването на конфликтите, включително и около Украйна, отстояването на интересите на засегнатите държави, е препоръчително да се извършва на основата на договорни ангажименти. Те са най-устойчиви. Практиката показва, че договорки, които нямат силата на международен договор, и са например във формата на декларации или меморандум, макар и по-гъвкави понякога, могат по-лесно да доведат до неспазване на поети политически задължения. В тези случаи не може да се търси международноправна отговорност. Затова е оправдано да се положат повече усилия за по-твърди международноправни форми на уреждане на конфликтите.

Централно място в международното право заема принципът на суверенното равенство. Държавата, с факта на своето ефективно появяване, се ползва от този принцип. Тя  притежава суверенитет. Нейното признаване няма конститутивно значение, макар и да е важно за развитието на отношенията с другите държави. Като примери могат да бъдат посочени Северен Кипър, Косово, Крим. В рамките на държавните граници държавата притежава териториално и политическо върховенство. Границите са нерушими. Държавата сама решава своята форма на управление, а също и външнополитическите си позиции.

Смяната на властта в Киев, решението на Крим за присъединяване към Русия, отношенията на Косово със Сърбия, позициите на Северен Кипър за преговори с гръцката част на Кипър, решението на Украйна за членство в международни организации като Европейския съюз и НАТО - това са все въпроси от суверенната сфера на държавите, техен вътрешен въпрос. С тази правна реалност би трябвало да се съобразяват позициите и политиките, свързани с тази проблематика.

От решаващо значение е друг основен принцип - забраната за заплаха и употреба на сила срещу териториалната цялост и политическата независимост на която и да е държава. В международното право са разрешени само три случая на прилагане на сила: при индивидуална и колективна самооотбрана, по решение  на Съвета за сигурност на ООН и при борбата на народите за самоопределение. Никоя държава няма право  да употребява сила срещу Украйна например. Включително и за защита на интереси на част от населението или на национално малцинство. Не е разрешена и хуманитарната интервенция. Принципът за ненамеса във вътрешните работи е също  основен в международното право.

Терминът "санкции" също присъства често в политическата терминология. Употребата му в правен смисъл трябва да е точна, защото е уредена от международното право. Санкциите са свързани с извършени конкретни международни правонарушения. Когато държава или международна организация наруши свое задължение, произтичащо от международното право, тя автоматически носи отговорност, която се състои в задължението да спре нарушението, да възстанови щетите и да вземе мерки подобни правонарушения да не се случват в бъдеще. Ако не изпълни тези свои задължения, то засегнатите държави могат да приложат към нея ответни мерки. По същество тези ответни мерки са правонарушения, чиято цел е да накарат държавата правонарушител да изпълни задълженията си, произтичащи от отговорността й. Всички тези мерки могат да се считат и като санкции. Те трябва да са пропорционални на правонарушението. Ако не са свързани с конкретно правонарушение, санкциите могат да представляват правонарушение. Затова в дипломацията и в политическата риторика трябва това понятие да се използва точно.

За разлика от тях политическите санкции нямат правен характер и са по-гъвкави. Те не нарушават договорни задължения. Например такива са ограничаването на военно, политическо и икономическо сътрудничество, визови привилегии и други подобни. Блокирането на чужди сметки става често по решение на Съвета за сигурност на ООН, което е задължително за държавите-членки и засяга потенциални терористи. При взимането на подобно решение от Европейския съюз трябва да се проучи дали то не нарушава човешките права и правото на справедлив процес, за чието зачитане бдят съдилищата в Люксембург и в Страсбург, а също и националните съдилища на страните-членки. От тази гледна точка могат да се анализират и коментират санкциите, които се предвиждат да се предприемат срещу Русия и контрасанкциите, които тя възнамерява да предприеме.

Особено силно впечатление прави разнопосочната употреба на правото на народите на самоопределение. Това се забелязва както в медийното, така и в политическото пространство. При него става дума за основен императивен принцип на международното право. Осъществяването му може да предизвика изненади за онези, които не са запознати с неговото съдържание, правна сила и практика, и не са подготвени за правните му последици. Затова отношението към него изисква държавническо отношение и повишено внимание.

Принципът е признат в обичайното международно право. Основната част от съдържанието му е изложена в две единодушно приети резолюции на Общото събрание на ООН. Това саДекларацията за основните принципи на международното право от 1970 г. и Декларацията за предоставяне независимост на колониално потиснатите народи от 1960 г. Потвърден е и в решения на Международния съд на ООН в Хага. Последното се отнася до признаване правомерността на едностранната декларация за обявяване независимостта на Косово.Примерите за позоваване и прилагане на този принцип са много. Например на него се позовават редица народи като палестинския, кюрдския, той засяга редица територии като Косово, сега Крим, свързан е с държавни преобразования като разпадането на Съветския съюз, Чехословакия, Югославия, и с претенции за независимостта на някои области в Испания и други държави в Европа, като например Шотландия и много други.

Съдържанието на принципа включва правото на всеки народ, или дори на част от него, да се самоопредели по начин, който той счита за подходящ, включително и да създаде своя независимо държава. Прилагането му е процес. Необходимо е народът да оформи своя воля, която се проявява от създадени от него органи в определена територия, на която народът и създадената от него организация осъществяват все по-ефективен контрол. В някои държави съществуват конституционни възможности за осъществяването на това право. Ако подобна възможност отсъства, народът има право с борба, включително и въоръжена, да осъществява това свое право. Дори държавата, която потиска правото на самоопредерение, се определя като агресор, а народът, който се бори, има право на индивидуална и колективна самоотбрана. Това е така, защото международното право вижда в него и в създадената организация ядрото и наченките на новосъздаваща се държава и му предоставя много от основните права, които имат държавите. Естествено осъществяването на това право не се извършва в стерилна среда. То е предмет на всякакви влияния, включително и външни.Те могат да са насочени както в негова подкрепа, така и срещу него. Например през 80-те години палестинската национално освободителна организация имаше дипломатически представителства в повече страни, отколкото например Израел по онова време. Днес северно-кипърската турска република е призната само от една държава - Турция. Не всички държави са признали днес Косово. От международноправна гледна точка, която е общопризната, важна е ефективната проява на волята на народа за самоопределение и постигането на търсения резултат. Създадената по този път държава е суверенна с факта на своето появяване. Тя е обвързана, но и защитена от посочените по-горе основни принципи на международното право. Признаването на новата държава от други държави и международни организации няма конститутивно значение за суверенното й съществуване, както е примерът с Косово и Северен Кипър. От гледната точка на тези правила може да се разглежда и правният международноправен статут на краткото съществуване на Крим като независима държава и субект на международното право.

Никоя държава не е херметически изолирана от действието на правото на народите на самоопределение, който е императивен, общопризнат принцип на международното право. Затова са основателни бележките и въпросите, които видни български политици като Сергей Станишев и Соломон Паси отправиха много внимателно към  прилагането на този принцип по отношение на България. Факт е, че нашата страна също е обвързана с действието на този общопризнат принцип. Затова тя се съобразява с него, включително и с някои конституционни мерки като например неделимост на територията, обявяването на българския като официален език и забраната на партии на етническа и религиозна основа. Участието на България в международни организации като НАТО и Европейския съюз също дава гаранция за нейната сигурност и запазването на държавната й цялост.

Източник: Правен свят