ПРЕХОД (в памет на Желю Желев)

/КРОСС/Почина първият демократично избран президент на България Желю Желев.

В негова памет L`EUROPEO 34 припомня разговор на Димитър Стоянович с д-р Желю Желев - философ, дисидент, лидер на демократичните сили, първия демократично избран президент у нас, идеолог на българския преход

"ПРЕХОД"

ПОЛИТИЧЕСКАТА КУЛТУРА Е НЕКУЛТУРНА

„Народите ще бъдат щастливи, когато истинските философи станат царе или царете - истински философи." В контекста на тази среща мисълта на Платон никога не е изглеждала по-любопитна. В качеството си на президент д-р Желев се доближаваше до цар, със сигурност беше и продължава да е философ, но проблемът с народното щастие остава неразрешен. Платон ли бърка, народът ли е неощастливим или в години на преход дори философските категории не сработват?

Д-р Желев, способни ли сме вече да правим обективни анализи на прехода в България? Питам ви не просто като човек и българин, а като символ на...

Непреходния български преход.

Именно. Да започнем оттам: наскоро наши социолози и общественици категорично заявиха, че преходът у нас е свършил. На мен лично подобно изказване ми се струва прекалено смело, но по-важно е вие какво мислите?

Не само свърши, но и свърши отдавна. В някакъв смисъл разбирам и вашето смущение. Вижте, когато става дума за преход, някои си мислят съвсем абстрактно за този процес. Всъщност преход има постоянно. Преминава се от една система към друга, от една епоха към друга - нищо не стои на едно място, защото житейските и обществените процеси не могат да стоят на едно място. Ние говорим в случая за конкретен преход - прехода от комунизъм към демокрация и свободна пазарна икономика. За този преход става дума и той свърши отдавна. Доказателството за това е фактът, че България е интегрирана в Съвета на Европа, тя е пълноправен член още от 1992 г. След това стана пълноправен член на НАТО, евроатлантическата общност. Това е малко по-широк вид интеграция. А подобна интеграция е категоричното признание за извършени демократични реформи, то е невъзможно, ако не бъдат изпълнени строго определени условия. Влизането в Съвета на Европа е първата стъпка от един дълъг и много важен цивилизационен път, това е пропуск, който гарантира - разбира се, ако някаква дивотия не стане в държавата - влизането в НАТО и влизането в ЕС.

Вие говорите за институционални правила, за процедури и стъпки в припознаването на страната като част от демократичната общност, но дори и вече изпълнени, тези процедури не променят общественото усещане, че преходът е далеч от края си. Усещане за прехода като постоянна величина.

Да, но преходът у нас е завършил и както казах, приемането в тези три континентални и интерконтинентални институции е категоричното признание за това, че страната е станала демократична, че е извършила икономическите си реформи и че нейните въоръжени сили са също така интегрирани в евроатлантическото пространство.

Разбира се, че сте прав, но ми е трудно да приема, че преходът може да се разглежда единствено през институционалното, държавното припознаване. Както се казва в един популярен анекдот - лошото чувство остава...

Вътрешното усещане на неудовлетвореност за това, че нещо не е станало както трябва, идва от самия факт, че някои от реформите не бяха осъществени. Други бяха направени, но не както трябва и както изисква националният, народният интерес, вследствие на което и страната остана много назад в икономическо отношение. Не искам да кажа, че битът определя съзнанието, но ние се задържахме трайно като държава с нисък стандарт, това ни отличава по един неприятен начин от други европейски страни, които имат много по-високо качество на живот. Което дава своя отпечатък.

Кои са специфичните особености на прехода от тоталитаризъм към демокрация?

Добър въпрос, наистина е важно да ги преговорим. Преходът от комунизъм към демокрация и свободна пазарна икономика има три етапа. Независимо от държавата, всички посткомунистически държави ги извървяха с някои специфични особености, някои по-бързо, други по-бавно, едни успешно, други не чак толкова успешно. Първият преход е политическият преход. Той предполага събарянето на тоталитарната система на комунизма. Подчертавам комунизма, защото, вие знаете, от двете системи - комунизъм и фашизъм, комунизмът е много по-страшният. Спор няма. Преди няколко години публикуваха една класификация на най-големите политически палачи на човечеството през ХХ век. Първото място е на Мао Дзъдун - 60 милиона избити, второто - Сталин - 40 млн., чак третото е за Хитлер - 20 млн. И това е само палаческият елемент. При комунизма фактически се одържавява икономическата база, на това се крепи цялата обществена система, която се сраства с партията. Тоталитарните фашистки режими имат много по-кратък живот, а комунистическите са по-завършени.

Което може би обяснява и значително по-дълготрайното им историческо съществуване?

Точно така. Съветският съюз съществува 70 години без 3 месеца. Третият райх просъществува всичко на всичко 12 години, 3 месеца и 6 дни. Несравними неща са. Ние сега се борим комунистическият режим да бъде инкриминиран, обявен за престъпен, античовешки и всякаква пропаганда в негова полза да подлежи на съдебна отговорност. Защото все още има държави, в които той господства, а това е недопустимо.

Да се върнем към етапите на нашия преход.

Да. Първият етап е чисто политическият. Той включва в себе си главно разбиването, демонтажа на тоталитарната система на комунизма от горе до долу, до основи, но с важното уточнение - по мирен път. Това ние успяхме да го направим чрез Кръглата маса и чрез уличния натиск, без да се допуска физическо насилие.

Кръглата маса е ключов епизод от биографията на промените, но беше и продължава да е много критикувана.

Така е, защото много хора просто не разбират Кръглата маса, даже има хора, които и сега твърдят, че на Кръглата маса сме седнали от едната страна комунисти, от другата бивши комунисти. На някаква раздумка едва ли не. А ние там поставяхме въпроса за мирен преход - това е исторически компромис, но той е правилен и подхожда на държава, която се готви да стане демократична, с демократични институции и механизми, които да сменят властта. Ако беше друго, щяхме да заприличаме и на фашисти, и на комунисти едновременно. Нашата цел беше с исторически характер - демонтаж на системата. Първото нещо, което от Съюза на демократичните сили поставихме на Кръглата маса, беше да сложим нейния статут над Народното събрание. Решенията задължително да се приемат от парламента, който единствено да ги облича в юридическа форма. Второто важно решение беше да се премахнат от основните държавни национални институции първичните партийни организации на БКП - армия, полиция, съд, прокуратура, дипломатически корпус. Третото нещо беше премахване на първичните партийни организации на БКП във всички останали институции на страната. Такива имаше дори в училищата... С което приключи ликвидирането на тоталитарната политическа система на комунизма в България.

Следващият етап беше и изработването на демократичната инфраструктура, политическите партии и парламент с реална опозиция, приемането на демократични устройствени закони...

Това е вторият етап - институционалната и политическа инфраструктура на демокрацията, която заработи що-годе успешно, но вече стигаме до третия етап - пазарната икономика, прехвърлянето на икономиката от тоталитарния държавен контрол в частни ръце. Което не стана както трябва. Приватизацията трябваше да се направи по съвсем друг начин, а в крайна сметка чрез грубиянски бакалски хитрости собствеността се озова в ръцете на предишната върхушка. Хората просто нямаше как да участват в процеса на приватизация, защото нямаха пари. Парите знаем къде бяха - и къде продължават да са.

Това, което най-много ядосва хората според мен, е, че в крайна сметка никой не потърси и не понесе отговорност за случилото се. И усещането за безнаказаност се превърна в характеристика на българския преход.

Така се роди и икономическата мафия. По механизмите, с които беше осъществена приватизацията. Естествено, трябва да си дадем сметка, че при приватизациите винаги има несправедливост, леко разминаване, защото икономическата ефективност и справедливостта в доста голяма степен се разминават. Затова побеждават хитреците с опит в управлението, с натрупаните контакти в страната и чужбина. Честните хора нямаха шанс.

Всеобщото убеждение е, че честните хора бяха изхвърлени не само от икономиката, но и от политиката. Оттук и огромното напрежение спрямо политиците в България, във всички тези години на прехода, до ден-днешен. Напрежение и недоверие към хора, които като че ли предпочетоха личния интерес пред обществения и не бяха адекватни на отговорността, която им се гласува.

Това е вярно. Хората са напълно прави и не може да им се каже, че това не е така. Точно така е. Политиците станаха собственици, участници в една група, която е собственик на държавното имущество, те го експлоатират, забогатяват за сметка на обикновените хора. Това е положението. Хората не са слепи и затова нямат доверие на т.нар. политическа класа. Вижте, поначало политиката е обществена работа, от най-обществените дейности, с най-обществен характер, с отговорности, изложени още от Аристотел в „Държавата".

Оттам идва и самото понятие „политика", но нашите политици от прехода се отдалечиха от Аристотеловия принцип.

Да, и това е истината. Народът ги припозна не като политици, а като интересчии, мошеници, които използват общественото си положение, за да се обогатяват.

Това ли е голямата вина на българската политика през прехода?

Да! Определено. Изкушението се оказа прекалено силно, а държавниците ни - слаби. Поне голяма част от тях. Но точно те направиха най-много за унищожаването на доверието към институциите, на всички нива.

Ако не се лъжа, в един от предговорите на вашата книга „Фашизмът" казвате, че цивилизованият преход от една обществена система към друга зависи от степента на политическа култура на съответния народ. В този ред на мисли какво говори българският преход за политическата ни култура?

Трябва да се прави разлика между политическа култура и политическа образованост. Политическата култура включва и нравствената страна - честен ли е политикът, действително ли работи според принципите и изискванията на демокрацията, спазва ли демократичните закони. Защото ние имаме не толкова лошо образовани политици, колкото зле оформени в морален план политици. Хора, лишени от чувство за отговорност към обществото. През Възраждането е въпрос на чест, лична и национална чест, да дадеш част от спечелените си пари за обществена кауза - училище, читалище, църква. Това са делата, които остават, а спечелените алтъни не ти вършат работа на оня свят.

Личното развитие в синхрон с общественото. Защото е практически невъзможно да си истински щастлив в една нещастна среда.

Точно така. Но няма кой да го разбере. Сега политикът се хваща да печели от политиката, а не да има богатство и пари, които да дарява на различните звена в обществото, за разните инициативи, които могат да осмислят собствената му среда. Много е различен моралът и в този смисъл и политическата култура е некултурна.

Което обяснява и натрупаната обществена умора. В емоционално отношение продължавам да смятам, че краят на прехода е далеч. И тази умора е започнала да се изражда в депресия, която бавно ни тласка към национално самоунищожение.

Има нещо подобно, поне такова усещане има.

Не просто усещане, а болест. Душевна болест. Когато тя бъде излекувана, тогава ми се струва, че ще завърши и нашият преход. Въпросът е как се лекува национална душевност.

Ще се излекува, когато се възстанови справедливостта. Когато започнем наистина да работим последователно в различните звена, в различните обществени структури, когато започнем да обръщаме внимание на факта честен ли е този човек. Вярвам, че в някакъв момент това ще се случи. Адам Михник навремето каза: „Единственото по-лошо от комунизма е посткомунизмът". Фразата му не впечатлява с изисканост, но пък е вярна. Ние все още сме болни от комунизъм и особено от посткомунизъм. Живеем в епоха на цялостна несправедливост. Но и това ще свърши. Несправедливостта е като лъжата, с къси крака. И ще бъде надбягана.