Старите норми са отпаднали, а нови още няма

Непреходен разговор за прехода с доц. Георги Лозанов

Първата митологема за българския преход беше „нормална държава", помниш ли?

Нашето малко 25-годишно преходче, разбира се, е нормално, а и банално състояние, като го гледаш отдалече, в контекста на световната история. Но ако го гледаш отблизо, като участник, който влага в него човешкото си време, изведнъж се превръща в невиждано чудовище. В непоносимо проточило се извънредно положение, в нещо несъстояло се, изгубено, родило своето изгубено поколение като след разрушителна война, без дори да е имало такава. Очаквахме, че е достатъчно да се разпадне репресивната идеологическа система на комунизма, че срещу отказа от реда на принудата „по право" ще бъдем възнаградени с този на достойнството. Вместо това се оказахме между стария и новия ред, без нито един от тях (вече/още) да е валиден, оказа се, че междуредието е обикновено безредие. Никой не си представяше, че преходът всъщност ще бъде десетилетно „историческо никъде", което безмилостно ще се намества в индивидуалната идентичност и на свой ред те превръща в никой.

Българският преход започна с една статия на Желю в „Култура"...

Да. „Великото време на интелигенцията"...

Тя ли е виновната за липсата на преход с хоризонт? То нямаше хоризонт даже.

Интелигенцията, ако въобще има такова животно, беше избутана напред с надеждата, че е по-подготвена да обитава довчерашните ни миражи като днешна реалност. Обичам да питам студентите, ако през комунизма Бащата - Фройдова метафора на забраната, на санкцията, на принудата, беше БКП начело с Тодор Живков, когото народът с психоаналитичен усет наричаше Тато, коя тогава ще е била майката, като метафора на реализираните желания, на удоволствието и безгрижието? Верният отговор, разбира се, е либералният Запад, свободният консумативен свят, въобще демокрацията, достъпът до която именно беше ограничаван от Бащата с берлински стени, железни и информационни завеси, изходни визи, доноси и лагери, с партийни повели и идеологически клишета. Партийният пленум на 10 ноември 1989 г. В този смисъл беше връщане към Майката, към удоволствието от свободата, от заявените желания и изречените мнения, което съвсем по Фройд стана чрез символно отцеубийство, където Тато гледаше с невярващи очи и зяпнала уста. Но пак от Фройд знаем, че отцеубийството не е достатъчно. За да могат да консумират свободата си, синовете, които са го извършили, трябва да се съберат и да уговорят помежду си правилата, по които ще живеят оттук нататък. Е, точно това вече 24 години не може да се случи. Резултатът е, че продължаваме да пребиваваме в карнавална ситуация според умерено фикционализираната визия на Михаил Бахтин за средновековния карнавал. В обществото тогава няма много място за индивидуална свобода, обикновеният човек носи непосилната тежест на властта, дадена от Бога, на непреодолимите социални разделения и религиозни табута, на мизерния бит, войните и епидемиите. А на всичкото отгоре и мирише лошо, ако четеш „Парфюмът". Единственият начин да оцелееш психически е да не приемаш участта си като доживотна присъда, някъде в далечината да й се вижда краят. И тук е ролята на карнавала, който е един път в годината, но пък за три дни отпадат всички норми и йерархии: бедните нахлуват в домовете на богатите, носят фалически символи и маски, всеки може да извърши всичко и да не носи отговорност за извършеното. Преходът е тъкмо такава карнавална ситуация, тъй като старите норми са отпаднали, а нови още няма. Всеки можеше да си сложи маска и да се представи за такъв, какъвто би искал да е, да забогатее за една нощ от ембаргов бензин, да стане от агент на ДС десен политик, да се обяви за банкер и банката му да се окаже пирамида... Чудесно, но къде е удоволствието от свободата, включително и моралното удоволствие? Къде е новата ценностна система, изместила лошото минало?

Да не забравяме и новите икономически ценности.

Аз не съм икономист, занимавам се с култура и за мен в крайна сметка преходът е преход от норми към ценности в човешката ни мотивация. Нормите се спазват заради страх от външна санкция, а ценностите са интериоризирани норми, спазваш ги заради себе си. Обичам да казвам, че не крада сребърни лъжички, като отида на гости, не защото непременно ще ме хванат, а просто защото не мога да крада сребърни лъжички, вътрешно неприсъщо ми с. Нормата е влязла в мен и е станала моя идентичност, Свръхаз. Аз съм тази норма. Надявахме се, че като хармонизираме нашите закони с европейските, и ще се оправим, че това всъщност ще е чаканата среща на синовете, на която се разбират за правилата. Само че законите, колкото и да са добри, работят на принципа на нормата и санкцията и трябва до всеки да сложиш един полицай, който да го дебне дали спазва нормите, а след това да сложиш друг полицай, който дебне първия да не влезе в корупционна връзка с този, когото трябва да дебне, след това следващ и т.н. Получава се зловеща антиутопия, при това за щастие физически невъзможна. Затова, ако сам не си си полицай, което са разбрали хората в развитите демокрации, нищо не става. За мен преходът ще свърши, когато влезем в...

...в тази не по-малко въображаема държава, за която ти мечтаеш.

Да, и тя може и да се окаже утопия за нас, но поне красива.

Утопията все пак е видим образ, а ние нямаме видим образ. Това са два въпроса: българският преход няма видим образ. Швейцария на Балканите беше една митологема на прехода, и другият въпрос е, че всеки преход е един вид водачески преход. Група водачи в България, политици, в състояние на карнавал, както казваш ти, бяха гурутата на прехода, интелигенцията абдикира.

Аз ти го разказвам това, защото една от ярките метафори за преходното време беше как баща ми, Марко Ганчев, Христо Ганев и още имена стоят пред президентството с една табела, на която пише: „Няма да им пишем на червените!".

Това е още една от утопиите на прехода, впрочем първата по ред, която има архетипни корени и можем да я наречем на магическите думи, неслучайно точно за писатели говориш. Тя тръгна от статията на Желю за великото време на интелигенцията и разчиташе, че след падането на идеологическата забрана да говориш, каквото мислиш, едни умни хора ще кажат едни умни неща и със самото им казване те ще се случат.

Това е домагическото съзнание на самия тоталитаризъм - действителността се изменя от документа

Да, то в някакъв смисъл носеше инерцията на перестройката, когато наистина Берлинската стена беше съборена от освободените думи. Но ако е достатъчно да кажеш на глас, че комунизмът никога няма да дойде, за да се спасиш от неговата историческа измама, то съвсем не е достатъчно да кажеш „демокрацията дойде", за да дойде. Наивно вярвахме, че номерът може да се повтори и че след блестящите деконструиращи текстове като този на Владислав Тодоров за тоталитарното пространство и мумията в неговия център ще напишем други, обитаеми. Тогава всички пишехме като луди и бяхме убедени, че смяната на системата се състои в смяна на езика.

От медиите произтече страхотна реалност и революцията на „168 часа" беше буквално за дни. Просто езикът, който се смени рязко, съпротивата срещу него, че беше хулигански, и след това за по-малко от две години дойде пришествието на карнавалния език, така да го кажем.

Езикът се освободи, но не произведе реалност, или поне не признаваше авторството си върху нея. А медиите имаха ключова роля в прехода, защото карнавалната ситуация е ситуация на самозванство, шанс да сложиш каквато си искаш карнавална маска. Трудно е да се разбере кой си под нея, защото историческите и биографичните разкази са прекъснати, тече пренаписването им.

Абсолютно!

Но самозванството - не в обидния смисъл на думата, а в смисъл на самоназоваване, на започване от нула, на проговарянето на „исторически бебета", изискваше голяма трибуна. И разбираемо само медиите можеха да я предложат, особено единствената телевизия по онова време БНТ и особено две нейни предавания - „Панорама" и „Всяка неделя". Те акушираха новите елити и им дадоха легитимност и разпознаваемост. Първо се появява екранният образ на политик, бизнесмен, експерт и едва после той получава съответната идентичност, подарена му от медията. За това става дума в нашия филм с режисьора Стоян Радев „И България е една голяма грешка", кинореплика на прочутата реплика на Фройд след посещението му в САЩ: „Америка е една голяма грешка". Фройд си дава сметка, че заселниците там, докато са се правили на една нова, по-свободна Европа, са станали точно това. Можем ли и ние, докато се правим на демокрация, да станем такава? И без това друг ресурс нямаме. Демократичната традиция, доколкото е съществувала, е била безмилостно унищожена от комунизма, а посткомунизмът така и не предложи собствена ценностна система, която да направи демократичния процес автентичен. Тогава сякаш самоназоваването е единственият шанс да се появиш от историческото „празно".

Аз мисля, че продължава този модел. Всяка биография е пренаписана.

Нали разбирате как са обърнати нещата, симулацията е щадяща интерпретация, нещо като постмодерна „оптимистична теория за българския преход". По-песимистичната интерпретация е, че в него няма нищо постмодерно, та и модерно, че още сме в предмодерна фаза с привнесени елементи на консумативно общество. Защото какъв е генезисът на бизнес елитите ни - мутрите, които пред това ги наричаха борци, тъй като тръгнаха от спортните школи и бяха най-силните тела в държавата, физическата сила се превръщаше в социална йерархия, оказваше се аргумент в разпределението на социални блага. В историята на културата силата е най-ниската форма на легитимация на властта. Племенният вожд е най-силният мъж в племето. След това властта започва да се придобива на други основания, физическото отстъпва място на символното. На социалните антрополози им се налага да обикалят най-затънтените кътчета на планетата, за да търсят запазени племенни култури, където по-силният е по-важен. А ние успяхме да възпроизведем този социален модел в Европа в края на XX век.

Слага лепенка, маркира територия.

И знаем как продължава историята му - открадва BMW, купува си костюм „Армани", надрусва се в дискотеката, включва се в доминиращия лайфстайл, за който впрочем най-голяма роля през прехода изигра чалга естетика. Защото тя на свой ред възпява тялото като източник на облаги, само че в плана на сексуалните отношения. Така към агресивните мъжки се прибавят продажните женски тела, за да се комплектува елитът на прехода. Силните думи от началото на прехода бързо бяха заменени от силните тела. Интелигенцията, онази от „великото й време", се върна в кабинетите и кръчмите, за да отстъпи място на мутрите, излезли от съблекалните и подземията.

Въпросът е, че в Източна Европа имаше някакъв хоризонт, който помнеха повечето държави там. Той минаваше през национална обособимост, хората гонеха тяхна си устойчива представа и се опитваха да я достигнат. В България например комунистите не бяха ударени така силно. Примерно никога не се появи България от 39-а година като модел. Нямахме образ, към който да вървим, нямаше я тази въображаема България.

И да сме я имали, тъкмо въображение не й достигаше, което обезсилваше въображаемите образи, и вместо да приповдигат общността, те се превръщаха в травми за нея. Имаше поне два такива образа - единият, разположен на запад в пространството, другият назад във времето. Така преживяхме Европа, към която се стремим, като типична рекламна утопия, където улиците са по-чисти, колите са по-бързи, хората са по-възпитани, басейните са по-сини. Ние вярвахме, че е достатъчно да влезем в Европейския съюз, за да станем богати и щастливи. Няма такова европейско ноу-хау обаче. Европа всъщност е ценностна система, т.е. тя може да е само вътре в теб, ти самият да си Европа. И когато влезеш в Европа и не я откриеш в себе си, се разочароваш от себе си. А да не говорим, че след кризата и Европа като че ли започна да се разочарова от себе си. Както върви, ние ще станем същински членове на Европейския съюз, когато той ще престане да съществува, съвсем по Маркес: „Гватемала не съществува! - Знам, но бях там".

Възможно ли беше България да има друг преход? Примерно, да речем, който да започне с пълна лустрация, като в Чехия. Това щеше ли да осигури друг преход?

Абсолютно сигурен съм, че ако през отминалите две десетилетия и особено през първото от тях, ако си бяхме направили труда да видим реалните причини и реалните вини зад лозунга „Червени боклуци", включително и персоналните вини, защото това не е невъзможно упражнение, и дори не непременно да ги накажем, а просто да ги разпознаем, преходът щеше да бъде друг. Защото цялата тази мутренско-криминогенна среда, която сме принудени да приемаме за нашия нов живот, през уж прекъснатите връзки на ДС извира от непроучените недра на предишния режим.

Една от версиите за прехода беше, че опозицията на Кръглата маса купува власт, която иначе трябва да се вземе с насилие. Старата власт пък - комунистите

- си купуват време чрез сделката на Кръглата маса. Някои казват, че опороченият български преход започва със сделката на Кръглата маса...

Така или иначе, красноречивата истина е, че въпреки възторжената отмяна на член първи от Живковата конституция пак останахме с една-единствената устойчива партия на прехода

- именно тази на бившите комунисти. Другите, ако оставим настрана етно-религиозния Вот, се появяват главно за да изчезнат на фона на червено хихикане. Тогава за какъв преход може да става дума, той не само не е свършил, той фактически не е започнал. Това са същите хора, в същите отношения, оставени да живеят в същия мир със себе си. И понеже всичко опира в историята до индивидуалните идентичности, трябваше нещо вътре в нас да се разбунтува. Вътрешният бунт го нямаше! Имаше политика на бавните крачки, които се оказаха крачки назад, на оттегляне. Няма как да излезеш, да те пуснат да излезеш от тоталитарното общество, без да се разбунтуваш, без да кажеш „Проклет да е Цеко!" (или ЦК) и да хвърлиш камък. Ние не само лустрация нямахме, но нямаме дори - единствени от бившите соц държави в ЕС - музей на комунизма. И неговата липса е очевидна метафора на неспособността ни символично, морално да оставим комунистическото си минало именно в миналото.

Мавзолеят е вид метафора в тази посока, ние искахме да взривим спомена за комунизма и като го няма веществения пример, все едно го е нямало никога този период.

Точно така, не беше въпросът да събориш мавзолея, да заличиш паметта, а напротив - максимално да я ползваш, за да разбереш какво ти се е случило и чия е вината, включително и твоята собствена. И то не заради някаква закъсняла справедливост, а за да не ти се случи пак и пак. Преходът трябваше да е време на кръста и чесъна, с които се гонят призраци, а той запази шизофренията ни от соца, когато публично си надяваш маска, участваш в карнавала, а вечер, когато се прибереш вкъщи или седнеш в кръчмата, в частен порядък ругаеш, за да си върнеш нещо от достойнството.

И сегашните протести доказват тезата. Те провокират и се крият в карнавалното, вместо да се радикализират. Аз няколко пъти им казвах в прав текст: тази работа не става с карнавал, става с бой! Не се плашете от тази дума, защото иначе няма как да стане. Като караме Таня Илиева да си заголи иначе приятната гръд, не става.

Карнавалът си е карнавал. Протестите поне проявяват дълго преглъщания вътрешен бунт. Защото травмата от липсващата ни 1968 г. продължава. Говоря за 68-а като метафората на съпротивата. Нали разбираш, трудността да оценим комунизма, след като падна, идва от това, че преди да падне, не предизвика онази съпротива, която обозначаваме с 68-а. Не застанахме срещу танковете, това е, а и не е въпрос до упрек. То беше заради това, че нашият свят е патриархален и всички модернизационни вълни са затихвали при нас, не са минавали достатъчно и ние оставаме в едни патриархални отношения, които са по-важни от социалните.

Това не е ли ориенталско наследство?

Да, можеш да го върнеш и назад като база. Модернизирането на политическия свят те свързва с това ти да се отчуждиш от своята частна персона и да влезеш в някакви обществени отношения. И затова живеем малко предмодерно и постмодерно едновременно, но модернизационният процес в България, най-радикалният, се оказа комунизмът, който е голяма измама във всяко отношение.

Включително очакването на месията.

Когато не работят процедурите на демокрацията, само по пътя на персоналната идентификация можеш да правиш политика.

Бойко Борисов, царят - това са все несбъднати приказки! Иван Костов донякъде, защото той дойде с експертизата.

Да, Костов е единственият, които не беше водач от самото начало, той едвам излезе на митинг, беше много сложно. Той имаше и продължаваше да има, преди да придобие смелост и кураж да се нарече лидер, той имаше философия на експерт. Неслучайно все пак неговото управление успя да реши поне една криза в целия преход. Ние иначе не можем да се похвалим с такъв вид ефикасност.

Струва ми се, че преходът у нас е без аналогия в това правене на нещата „почти".

Това е свръхпоносимост към карнавалността. Всички са с маски и въпреки това ти да го разцелуваш по маската, но все едно че няма такова нещо. Всеки стои в една свръхпоносимост, всеки стои и чака този неписан договор между управлявани и управляващи, че те ще разпределят благата справедливо.

Бягство от реалността, тотално скриване в измислена реалност, която не може да функционира много дълго.

Да, не може много дълго, но кара. През комунизма всички получаваха 150 лв. заплата и никой не умираше от глад и немотия, напротив... и сега така! Проблемът с произхода на доходите - ако се видят благата, ще се види как функционира това общество на съвсем друга основа, различна от тази, която се представя. Аз не говоря за преследване на виновни, аз говоря за начина, по който се генерира социалното. То тази несправедливост, когато стане тотална, когато всеки участва в нея, тя става форма на справедливост. Когато карнавалът стане норма, ти вече нямаш усещане за травматично положение.

Всички тези, които скачат срещу олигархията, нали се опитват да въдворят своя представа за реда, пак в рамките на ограничена действителност.

Да, заради това, че не е започнало производството на по-добър свят в резултат на усилието на тези хора, а обратното. Единствената за мен перспектива е да се случат богатите като план на въображението и чакам, като видя в екрана някой по-богат, да срещна умен поглед, или дори да не е само умен, ами и нещо да свети в този поглед и да видя, че този човек мисли.

Богатите са длъжни да бъдат малко луди и да влязат в някакво визионерство. Разбира се, тук имаше доста дълго време едни прости богати.

Което се допълва от смайваща липса на идеи! Началото на прехода беше разлюляно от толкова живописни присъствия - германски модел, офшопназона, Сийка Оранжевата, Петър Гогов и т.н., всякакви оферти към обществото валяха една след друга. Може би идиотски, но оферти имаше, а в момента няма.

Аз обичам въпроса „Ако спечелиш от тотото един милион, какво ще направиш?". И обикновено у нормалния човек това задвижва въображението: ще помогна на бенгалските тигри, нещо ще направя. Какво правиш, когато спечелиш повече, отколкото са ти необходими, за да ядеш и да пиеш, да дадеш на дамите, с които си, или за каквото там ги ползваш. Какво ще направиш с парите? Българският отговор на този въпрос все още знаеш ли какъв е? „Нищо няма да направя!".

Хубаво де, добре. Някой все е виновен за това положение? Лесният вариант е да обявим народопсихологията за виновна, трудният вариант е да търсим вината в елитите, каквито и да било елити - партийни, интелектуални.

Нашите елити са консумативни елити. Да попаднеш в елита, значи да се увеличи нивото на консумация. Нямаш усещане, че влизаш в елита, за да можеш да създадеш визия, каквато досега е нямало, и тази визия да започне да се реализира, затова си там. Както казваше един мой приятел: „Ти му даваш калашник, той го взима и с дръжката чупи орех!".

Всъщност ти смяташ, че перверзността на прехода идва от несъстоялия се публичен живот на прехода?

Точно така. Връзките и корупцията са начин да ограбиш публичното и да го превърнеш в частно. Да не можеш, така да се каже, да се зарадваш на публичното, там да консумираш щастието си. В това отношение Европейският съюз беше голяма перспектива, защото щеше да ни вкара в една голяма публичност, която щеше да претопи този инстинкт да се затваряш в частното.

Значи виновно е турското робство, то ни е държало така...

Аз съм чел в една статия, че турското робство ни е виновно за това, че нямаме добър балет. Така че - да, може да сведем всичко до турското робство. Но нека да сме по-сериозни. В нашия филм Любо Канов каза нещо много точно: в началото на прехода не се обърнахме към хора, които имат опит със злото. Ние не толкова не разпознаваме доброто, аз смятам, че нашето общество и хората имат усещане за добро, склонни са да правят добро, но абсолютно нямаме понятие за злото. Злото е по-трудна и сложна философска категория. Злото минава неидентифицирано, незабелязано, готов си да се отнесеш компромисно и в много широки мащаби. Защото злото не може да се обобщи.

От това, което казваш, излиза, че продължаваме да сме в преход?

Нешо повече - ние живеем като че ли в преходно общество и като че ли повече няма да има друго. Обратно на тезата на Райчев, който каза, че преходът отдавна е свършил, а тези, които са недоволни от резултата на мача, си мислят, че той продължава. Сега, ако някой ден преходът свърши, каквото и да означава това, със сигурност ще е огромна изненада! Защото ние го живеем вече, като че ли това е животът.

Има още един важен въпрос, може би последният, който трябва да зачекнем - това е цената, която сме склонни да платим. Трудно е да говорим за цената, която сме склонни да платим за нещо, при положение че на нас не ни е ясно самото нещо, не ни е ясно за какво трябва да плащаме. Има един такъв проблем, който съм го формулирал така: германецът е платил цената за днешния си живот, за изстрадания мерцедес, който кара. След войната немските жени излизат и чистят керемиди, тухли, за да може някой да ги използва евентуално, не е ясно кой. Т.е. немецът е изстрадал своя мерцедес, а ние очакваме да го получим от тотото, т.е. ние не сме склонни да платим цената.

Това е така, защото немците след Втората световна война излязоха като виновна нация, усетиха чувство за вина. Ние от комунизма не почувствахме никаква вина. И целият този спор за миналото се превръщаше във вечна разправия. Общността не можа да усети вината, а след това и мисълта, че една вина се изкупува. Немците изкупиха вината си и всъщност излязоха победители от Втората световна война. При нас няма това усещане за вина, за срам. Много важна категория е срамът. Но ние не сме общество на срама, ние сме общество на страха.

Автор: Любен Дилов-син, L'Europeo