За доверието и неизбежната конституционна промяна

Навръх празника на Конституцията - 16 април - дойде добрата новина, че правителството застава зад идеята за конституционни поправки в съдебната сфера. Този извод беше неизбежен - без тях смислена съдебна реформа не може да се случи поне при сегашната „констелация" по върховете на съдилища и прокуратури. Накратко, упоритостта на Христо Иванов, добрата преценка на Борисов, и наличието на критична маса разумни фигури в правителството в други ресори - Бъчварова, Кунева, Калфин, Дончев и т. н., дадоха резултат. Много е важно добрата заявка да бъде доведена докрай, обаче: предпоставки и ресурси за това има, тъй като идеите, които се обсъждат са реалистични и полезни:

1) ВСС не може просто да продължи мандата си в настоящия си състав. Основният дефект на този орган се оказа неспособността му да осъществява сериозен контрол над висши магистрати - и по отношение на съда, и особено по отношение на прокуратурата. ВСС беше инертен и неефективен при скандалите със случайното разпределение на дела, а трябваше френският посланик да вдигне пелената зад явно систематични проблеми с рейдърство на фирми през съдилищата, за да се задейства по случая „Ченалова". Още по-тежко стои въпросът с контрола на прокуратурата. Тези дни стана ясно, например, че „Костинброд" е бил една голяма димна постановка, в чиято хореография прокуратурата взе дейно участие както в деня за мълчание, така и с последващи тв презентации на „грандиозна изборна манипулация". Такава явна намеса в политически процес по време на избори е огромен „грях" на ръководството на прокуратурата - дотук, обаче, ВСС няма адекватна намеса като разследване на случая и съответните дисциплинарни санкции. Същото важи и за прокурорските гастроли из КТБ (или около нея), които предшестваха фалита на банката (а някои дори биха казали, че го предизвикаха);

2) Новият ВСС ще бъде разделен на два панела, като в първия - съдебен - ще доминират съдии (6) спрямо (5) членове от парламентарна квота. В прокурорския панел - обратното: парламентарната квота ще е с един повече от избраните от прокурори и следователи. Това е добро решение, но, за да заработи истински, необходимо е да се промени и начинът на избиране на членовете на ВСС: магистратите трябва да си ги избират пряко, като се намали влиянието на ръководните звена в издигането и селекцията. Съдии и прокурори трябва да номинират и избират своите кандидати в открит и публичен процес, в който качествата на предложенията са обект на аргументирана дискусия. По този начин самата гилдия ще поеме отговорността и ще се намали възможността за влияние от лобистки, масонски и всякакви други кръгове. Изборът на парламентарната квота също трябва да се случи след публични дебати - самата сложност на управляващата коалиция от тази гледна точка е добра новина, защото ще позволи да се огледат кандидатите от всички възможни ъгли;

3) Необходимо е да се прецизират и разширят правомощията на ВСС и Инспектората в областта на дисциплинарната политика, а защо не и в разследването на казуси на корупция. Тези органи и сега имат доста правомощия, но не ги използват - свенливи са по отношение на висши магистрати на принципа „гарван гарвану...". Много е важно от парламентарната квота да бъдат избрани такива хора, които не страдат от подобна свенливост. В крайна сметка, не всичко опира до промяна в институции - човешката почтеност и смелост са основни добродетели, без които нещата трудно ще се случат;

4) Възможно е Главният прокурор да представя годишен доклад в НС, който да става обект на дискусия. Още по-важно е в прокурорския панел на ВСС такива изслушвания на политиката на прокуратурата да стават редовно, а оттам да се дава публичност на приоритетите в наказателното преследване, ресурсите, насочени към определени видове престъпност и пр., и пр. Това би бил един „мини" и индиректен парламентарен контрол, който в момента отсъства и създава впечатлението за безотчетност и произвол.

5) Разделянето на съда и прокуратурата има смисъл, защото най-накрая съдиите няма да могат да се оправдават, че някой им пречи. Едно внимателно вглеждане в т. нар. румънски модел навежда на мисълта, че там основната промяна се е случила не толкова в прокуратурата, отколкото при съдиите. И при нас, и при тях, има сходен на брой повдигнати обвинения за корупция по високите етажи на властта. Докато осъдените при тях са над 90%, при нас такива няма. Възможно е всичко да се стовари у нас като вина на следствие и прокуратура и да се твърди, че те внасят негодни обвинителни актове. Но обяснението е по-сложно. И в Румъния ситуацията е била същата, докато шеф на върховния им съд не става магистрат, който преди това е работил в антикорупционната прокуратура. И чудо! След това, обвинението започва да печели делата си масово. Без да се изпада във вулгарни опростявания, трябва ясно да се каже, че и от съдиите се изисква кураж, почтеност и компетентност, за да застанат срещу силните на деня. Нашите съдии ще получат още по-перфектни институционални възможности и предпоставки за такова поведение (не че и сега нямат достатъчно добри): да видим дали най-накрая ще се възползват от тях, за да си свършат работата.

Това е ситуацията откъм съдебната система. Политически нещата също стоят добре. Една конституционна поправка би консолидирала управляващото мнозинство и би поставила под натиск опозицията. Опозицията или ще трябва да подкрепи популярни и очевидни по своя характер мерки, или да им се противопостави с като цяло слаби, лобистки, масонски или направо задкулисни аргументи. Ето един подобен аргумент, който със сигурност ще бъде завъртян: „необходимо е Велико народно събрание". Не е. Нищо в предложенията по-горе не нарушава балансът между властите, а просто внася ред в съдебната власт и осигурява по-добра вътрешна отчетност и форми на контрол. Но словосъчетанието „ВНС" поне ще може да се използва като лакмус за контра-реформатори.

И накрая - за гражданската отговорност, но не тази за колите, а по-важната. Всеки има право, а често дори задължението да се съмнява в намеренията на управляващите. Обещаното не е като даденото и пр. Но това, което е добро като заявка, трябва да се окуражава и подкрепя. Тази подкрепа допълнително задължава и обвързва политиците, прави невъзможно или поне прекалено скъпо евентуално последващо отмятане. Ако при обявяването на определена мярка всеобщата реакция е скепсис и незаинтересованост, цената за политика от последващо отмятане от нея става нищожна: „е, щом пък толкова не ви е важно, и аз няма да заложа много на нея". Това са нормалните механизми на управление, което зависи от обществена подкрепа - т. е. демокрация.

Тук има интересен парадокс - колкото повече не вярват на политиците, толкова по-лесно за тях е да се отмятат или просто да не вършат нищо. В крайна сметка, ако това е масовото очакване, защо политиците да „разочароват" електората като вървят срещу него? Този парадокс може да бъде наречен „капан на ниското доверие". Противодействието на този капан не се състои в бодрящина и инфантилни илюзии. Просто доброто - когато се появи - трябва да се окуражава, а това, което не е добро - да се критикува, отхвърля и пр. Останалото е търпение - при най-дългия вариант за три години и половина, считано от днес.

Коментар на Даниел Смилов, Клуб Z.