Сезонът на интерпретациите

/КРОСС/ Във вихъра на изскочилите последно, но не и за последно, порции записи, които отново превзеха домена на публичното говорене и осведомяване, във водопада на последвалите интервюта, както и на рефлексиите върху интервютата и върху прозиращото изпод мушамата на дежурните и казионни приказки, все пак се избистри и отчлени едно много съдържателно изказване. Изказване, което съвсем не засягаше директно подслушванията, но което има някакво отношение към тях и към свързаните с тях битки.

Автор на тези изречения беше Георги Първанов. Във внезапен пристъп на разклатена концентрация, необичаен за него и за респектиращата обикновено негова комуникационна опитност, той нарече движението АБВ „една млада партия". При положение, че един от централните въпроси, на които президентът Първанов се опитваше да не отговори еднозначно по време на доброволно приетия журналистически разпит, беше точно този - ще се трансформира ли ръководеното от него движение в партия. Затова и „лапсусът" му почти напука заскрежените прозорци на конферентната зала. Допуснатата грешка, която без никакво съмнение не би учудила Фройд, разчупи и раздвижи атмосферата в помещението, в което се провеждаше пресконференцията. Репортерите се разсмяха спонтанно, самият Първанов се усмихна и даже се позасмя на собствената си невнимателност с едва доловимо пламъче в очите.

Дали „изпускането" на господин Първанов е било неволно или е било елегантно изпуснато, подобно на кърпичка върху дъбовия паркет на бална зала, е важен въпрос. Поради това, че отговорът може да ни подскаже и някои други очаквани отговори. На питания, отнасящи се до най-близкото бъдеще на българския политически живот. Но дори и без информираност относно автентичността на „фала", за който говорим, нещата вече се проясняват и за не така любопитния и стръвен наблюдател дори. Защото съществена част от амбициите на АБВ и нейния лидер бяха разкрити от самия него още в рамките на минутите около пренатално извършеното от Първанов кръщение на влиятелното реформаторско движение в ляво като „млада партия".

Говоря преди всичко за обещанието, изречено с добре дозиран елемент на загадъчност и побрано в следната прогноза-програма: ДПС вече няма да играе такава важна роля в политическия живот на страната. Буквалният цитат е: "ДПС може и да изгуби мястото си на непреодолим балансьор. Ще има преструктурирания в политическото пространство, които изискват висока коалиционна култура." Прогноза и обещание за коалиция. И ясна закана заедно с това. Не че някой е останал много учуден. След което Първанов заяви, че ще направи всичко възможно „ГЕРБ да остане извън властта."

Онази част от електората на БСП, която така и не може да свикне със "синдрома на своите", наричан от вътрешнопартийната медицина „ДПС", вън от всякакво съмнение ще стане мишена за огневата мощ на АБВ в предстоящия сблъсък тъкмо по това направление. Синдром, който, при пълното ми съзнание за това, че се предавам на клишетата, се изкушавам да класифицирим и аз като „стокхолмски". Или, убеден съм, като такъв поне изглежда той в очите на онези в и около БСП, чийто поглед търсят и искат да уловят в момента господин Първанов и неговите най-близки другари.

Надменното, но и резонно самосъзнание за отвоюваното място и за уникалната историческа мисия, за борбите на Столетницата и за нейното неотменимо достойнство, са достатъчно основание за множество членове и симпатизанти на БСП от различни поколения да ненавиждат - в различни степени на преплитане между емоционалност и рационалност - практическата зависимост на Българската социалистическа партия от ДПС в момента и цикличното възраждане на тази зависимост през последното десетилетие. Тази карта е силна. Тя бие. Първо, защото слугуването не отива на партия от такъв ранг, и второ, защото е важно на кого точно се слугува и защо. Въпросът „защо" тегне с най-страшна сила над партийните организации по места и причинява в голяма степен ерозията.

А си разреших да употребя термина „сблъсък" по-горе, понеже не мисля, че решенията, които ще бъдат взети на Националния съвет на БСП в събота, ще обърнат изненадващо процеса в левицата. Е, и това не е изключено.

И все пак, независимо от „другарското" омекване на господин Станишев от двата последни дни и от някои други, по-дребни знаци, шейната в социалистическата партия, както изглежда, е тръгнала „по бобслея", за да си послужа с най-актуалната и модерна фразеология, така че остава просто да видим къде и в какво ще се спре тя. Ще рече, шейната. Както и коя от страните с кой крак е стъпила в летящата надолу конструкция и ще съумее ли да го изтегли навреме.

Това с „бобслея" и Цветан Цветанов беше едно от неотразимите попадения от тази седмица. Една от орхидеите в сезона на зимното премръзване. След като господин Местан го подхвърли неангажиращо, годподин Борисов се възползва своевременно от подадената възможност за силен ретур. Разигра я, търсейки двоен ефект. Имам предвид вчерашното обвинение на Борисов към управляващите за незаконни подслушвания на опозицията. Обвиненията бяха основани на думите на Лютви Местан, че Борисов мисли да се отърве от Цветанов. Да, каза Борисов, карах му се по телефона на Цветанов, и то много му се карах, но те откъде го знаят това. Как инак да са го разбрали, ако не по пътя на нерегламентираното проследяване на комуникациите? Предсказват неща, които още не са станали.

Изобщо, на товарителницата сега е натоварено. Много има да се разтоварва. Много още товари и багажи ще се наложи да бъдат предадени на властите или просто изхвърлени зад борда, за да не бъдат конфискувани и собствениците им да бъдат подведени под отговорност. Но за това вече съм говорил в друга своя статия.

Тук ми се ще да кажа няколко думи не за този детайл от картината, а за нещо по-мащабно, в което виждам проблем и той е следният. Нещо, което се долови и в начина, по който се държа Георги Първанов на пресконференцията. Нормални за демократичния процес са и прегрупиранията, и моментните съюзи, и тяхната краткотрайност. Нормално е тяхното по-категорично или по-внимателно анонсиране. Само че сега обществото ни е поставено в странна ситуация, тъй като му се налага да живее в режим на хиперинтерпретативна активност, струва ми се. Искам да кажа, че ако днес желаеш да си политически активен и се опитваш да се ориентираш и да разбереш кой с кого действително си дружи и си партнира в политиката (или има намерение да си дружи и да си партнира), то ти се налага да използваш сложна херменевтична методика. Защото всеки ден почти основните претенденти за доверието на избирателя или подсказват и подхвърлят вероятни бъдещи коалиции, или отхвърлят някакви възможности за такива. Един ден се правят многозначителни намеци, а на следващия техният смисъл бива отречен. И още. Като че ли отдавна не е имало такова масивно замерване на противника пред лицето на публиката с прогнози за неговите най-вероятни коалиционни маневри. Сякаш че сега изходът от състезанието до голяма степен зависи от това кой кого ще „разобличи" по-умело в неговите истински планове за бъдещо сътрудничество.

Така е заради изравнеността на силите между основните бегачи, ясно е. Но пак казвам, че херменевтичното пренапрягане, на което е подложен обикновения наблюдател, не е нормално и не е полезно. Не само за наблюдателя, но и за наблюдавания.

Автор: Андрей Захариев, Портал Култура