Путин. Скок в идеала

/КРОСС/ Преходът от едно състояние в друго се оказа рязък. Никой от аналитиците не вярваше в някакво решение за въвеждане на руски войски в Украйна, това значи мигновено изпадане от цивилизования свят с всички произтичащи от него последствия - и в политиката, и в икономиката, и в хуманитарните измерения. Олимпиадата, това е Русия като един от световните лидери, богата, съвременна, цивилизована страна. Войната, това е отхвърлената Русия, излязла от миналото империя, голяма и поради това мощна, но слаборазвита страна, която с останалия свят разделя не ценности, а граници - и иска да ги разшири. Как можа да се случи това? Как се реши на това Путин?
До вчера той беше човек, ако не особено разположен към либералните ценности, то във всеки случай предпазлив, внимателен - и в този смисъл адекватен. Човек, който очевидно помни въвеждането на наши войски в Унгария, Чехословакия и Афганистан, помни бързата победа в началото и неминуемото поражение накрая.
Сега все още от едната и от другата страна се говори за това, че украинците са ни братя, но в края на военната операция, когато и да завърши тя - утре, след месец, след година - те ще хукнат от нас на Запад, ще бягат като от прокажени. Путин не може да не го знае. Той не може да не разбира последствията от вкарването на войските, това той сигурно разбира много по-добре от който и да е от пишещите и четящите за войната сега. Как можа да се реши на това?
Икономическите санкции, които ще последват в близките дни, ще са, първо, удар по благосъстоянието на населението, и второ, ще разцепят елита. Не елита въобще - културния, предприемаческия и държавния (те отдавна са разцепени), а именно управляващия чиновнически и силов елит - и онези, на които сметките и собствеността им са извън Русия, в близко време ще загубят всичко. Войната означава превръщането на всички прозападно настроени граждани (тоест, абсолютното мнозинство от успешните, образовани и самостоятелни граждани) в пета колона - и следователно борба с нея. И следователно и нейната борба против. Големината на тази колона в Русия е десет милиона души. Колкото и да натягаш гайките, не можеш натегна всичките. В момента, в който гражданите забележат влошаване на своето жизнено равнище и започнат да реагират на него, те ще имат вече готови идеолози и ясна картина за това кой е виновен. Поне как се удържа власт, как се предотвратяват заплахи и се поддържат равновесия, Путин разбира повече, отколкото който и да е друг в Русия. Влизането на войските в Украйна е риск, хазартна игра, така би могъл да играе авантюристът Саакашвили, но Путин! Какво се е случило с него! Как можа да стане това?
На Олимпиадата, от която мнозина чакаха терористични актове и пълно поражение, ние в известна степен гледахме като на някаква фиктивност. Така де, Русия не е съвременна, богата, цивилизована страна, само се опитва да го изобрази: „ефир, полубогиня, милион възторзи, а като погледнеш в душата - най-обикновен крокодил"[1]. Всеки, който мислеше другояче - който се поддаваше на образа на усмихнатата благополучна страна, която няма нито вътрешни, нито външни врагове и която се радва на всички - смятахме или за наивник, или за купен. В крайна сметка, на него му показаха Pussy Riot и казаците с нагайки[2] - в известен смисъл тъкмо това, а не фантастичната сцена на еврейското местенце на Марк Шагал като олицетворение на всичко руско в прощалната церемония беше закриването на Олимпиадата.
Но тази история има и обратна страна. В опита да се нарисува путинската държава като реинкарнация на сталинската, имаше не по-малко фиктивност. Тази държава не провеждаше репресии, а до някаква степен ги изобразяваше. При цялата липса на правосъдие, между десет години без право на кореспонденция и десет денонощия за хулиганство, между милионите репресирани и седмината осъдени по „блатното дело" има известна дистанция. Даже за най-пламенните от опозиционно настроените използването на определението „кървав режим" за тази държава изискваше известна емоционална загрявка. А ако това се произнасяше между другото, то думите от само себе си се окичваха с иронични кавички.
Според мен, повече или по-малко очевидно е, че нашата държава не беше нито световен лидер на цивилизацията, нито сталинско чудовище. Но много й се искаше да бъде. Това са два идеала, това са два вектора на развитие - и по принцип, Владимир Путин имаше предвид и двата. Той, както ми се струва, дори не чувстваше напрежение между тези два идеала - в края на краищата, сталинската държава е била сравнително съвременна в своето време (към края си е имала дори атомна бомба). А е и била един от световните лидери. Проблемът е там, че това напрежение другите го чувстваха.
Владимир Путин заема в политиката уникално място: на всички изглежда естествено, че той е съвършено свободен при избора си на дневен ред. Но той не е свободен, като минимум, от самия себе си, от собствената си история. Олимпиадата - тъкмо този образ на богата, съвременна, вписана в глобалния свят страна - беше идеалът за развитие на онези, които сега се превръщат в пета колона. Путин не беше против такъв идеал, но тези хора бяха тъкмо ония, които не приеха второто му възкачване, които гласуваха против, които пълнеха протестното движение.
Цялата му политика през последните две години е основана на решението, че тия - образованите граждани, креативната класа, наричайте ги както щете - не са моята Русия, моята Русия е „Уралвагонзавод". Впрочем, и самите тези хора не разбираха добре как да определят себе си другояче, освен че „ние сме против Путин". И разбира се, те въобще не бяха готови да приемат своя идеал от неговите ръце - в Олимпиадата те не виждаха нищо друго, освен фалшификат. Цялата риторика на второто възкачване на Владимир Путин работеше за алтернативния идеал - тя беше антизападна, антилиберална, основаваше се на търсене и разобличаване на враговете, на образа на силната държава, обиждана от всички, но която е способна да се защити.
И тук се явява казусът Янукович. Този своеобразен човек обясняваше цяла година на населението си, че води страната на Запад, в Европа, към свободната икономика и либералните ценности, обясняваше всеки ден, по всички телевизионни канали. А после взе, че рязко натисна спирачката. Самият той „занесе", обърна се и се стовари в канавката. Процесът отне три месеца.
Две години Владимир Путин обясняваше на страната, че ние сме силни, успешни, уверени в себе си, ние ще устоим срещу Запада, ние - единствената опора на нормалния свят, а там са двойните стандарти, агресорите, хомосексуалистите, хора, искащи преразглеждане на резултатите от Втората световна война и изказващи се за разчленяването на деца за органи. Тези хора завладяваха Украйна под фашистките знамена на Бандера, завладяваха, завладяваха - и завладяха.
Настина ли мислите, че сега той може рязко да натисне спирачката? Да започне с приятеля Обама и приятеля Камерън, с посредничеството на приятеля Олан и приятелката Меркел на масата на преговорите да решава въпроса за умиротворяването на Украйна в духа на Будапещенския договор за нейната териториална цялост, подписан в проклетите 90-те? Как мислите, колко време след това ще се задържи „путинското мнозинство"? Според мен, за три месеца от неговия рейтинг нищо няма да остане. Може и да греша - нашият електорат е специфичен.
Във всеки случай, въвеждането на войски в Украйна не е лудост. Това е скок в неговия идеал. В другия, не в Олимпийския. Той си даваше вид, че е Сталин, сега се наложи да го прави наистина.
Скокът в идеала може да бъде самоубийствен. Този, изглежда, е точно такъв.

Източник: Lenta.ru/kultura.bg