Скитник сред звездите

/КРОСС/ Тази книга превръща мъдреците в глупаци. Безценно съкровище и непотребна драсканица. Добре дошли в клуба на пристрастените. Това е „Ръкописът на Войнич".

„Евангелието на Сатаната", „Библията на аптеките", „Готварската книга на боговете", рецепта за вечен живот, послание от извънземна цивилизация, формулата на „философския камък", наръчник за пътуване във времето и пространството, опус магнум на гениален лекар, изпреварил времето си с векове, древна технология за генно модифициране, енциклопедия на средновековната алхимия или просто най-ювелирната измама в историята на човечеството? Теориите какво всъщност е скрито в тази малка книжка са безбройни, а смайващото е, че систематични доказателства в подкрепа дори на най-безумните догадки могат да бъдат открити в неразгаданите текстове и илюстрации. И все пак, макар над нея да са прекарали безкрайни часове едни от най-светлите умове на последното столетие, книгата, станала известна под името „Ръкописът на Войнич", остава точно толкова необяснима, колкото при първата си поява, и, изглежда, няма никакво намерение да разкрие своите тайни.

Годината е 1912. Един елегантно облечен и вечно забързан около петдесетгодишен мъж обикаля Централна Европа в търсене на редки книги. Мъжът е Уилфрид Войнич. Собственик на един от най-прочутите антикварни магазини в Лондон. Около името му се носят безбройни слухове заради удивителната му способност да намира само за дни книги, които всички търсят с години. Многократно е обвиняван в окултизъм, шпионаж и фалшификации, но репутацията му на „човека, който ще намери всяка книга" остава безупречна. Поредното му пътуване го отвежда до „Вила Мондрагоне", на 20 км югоизточно от Рим. Бивша папска резиденция, великолепната постройка е превърната в йезуитски колеж. Разбира се, появата на Войнич в „Мондрагоне" съвсем не е случайна. Разбрал за финансовите затруднения на колежа, Уилфрид предлага да купи част от библиотеката им. След кратко колебание монасите приемат предложението и изнасят четири сандъка с ръкописи. Всички книги са от личната колекция на Атанасиус Кирхер и не фигурират в картотеката на колежа. Войнич внимателно започва да описва красиво подвързаните и илюстрирани ръкописи, когато погледът му е привлечен от съвсем невзрачна, тъничка книжка. Подвързана е с изжълтяла кожа, на кориците няма заглавие, нито име на автора. Но в мига, в който я разтваря, Уилфрид светкавично разбира, че е открил нещо изключително. Пред очите му се открива удивителен труд, изписан на непознат език и богато илюстриран с подробни рисунки в ярки цветове. Войнич купува книгата заедно с още 29 ръкописа и поема обратния път към Лондон. Това пътуване слага началото на фанатичната обсесия на Уилфрид да разгадае тайната на своето откритие и едновременно с това дава нов живот на една от най-големите мистерии на човечеството, завладяла умовете на лингвисти, криптографи, учени, математици и любители от цял свят. Но какво всъщност открива Войнич?

Самият ръкопис представлява малко томче с размери 15 на 24 см, подвързано е с висококачествена кожа и съдържа 246 страници от тънък пергамент. Дебелината му е 3 сантиметра. Страниците са събрани в 17 коли, всяка от по осем листа, плътно изпълнени с непознат текст и цветни илюстрации в богати тонове - растения, астрологични карти и астрономически диаграми. Текстът безспорно е написан от ляво на дясно с леко неравна дясна граница. По-дългите секции са разделени на параграфи, понякога с отметки в лявото поле. В ръкописа липсва видима пунктуация. Почеркът е равен и гладък и създава впечатление, че азбуката е била привична за пишещия и той е разбирал какво пише. Целият текст на ръкописа е съставен с азбука между 24 и 28 „букви". Думите са равномерно разпределени по редовете, като единствените къси редове са завършващи на отделните абзаци. Там, където има илюстрации, редовете прекъсват от едната страна на рисунката и продължават от другата, което дава основание да се смята, че илюстрациите и текстът са взаимно свързани. Повече от половината страници в ръкописа съдържат илюстрация на растение с текст към него. Началната дума на всяка от тези страници е уникална и рядко се среща на други места в ръкописа. По-големи разстояния между знаците разделят текста на около 35 хиляди „думи" с различна дължина. Изглежда, че те се подчиняват на някакви правописни или фонетични правила. Статистически анализ на текста показва структура, характерна за естествените езици, а словесната ентропия е подобна на тази при английските или латинските текстове. От друга страна, езикът на ръкописа е много различен от съществуващите европейски езици. В книгата не се срещат думи, по-дълги от десет „букви", и почти няма едно- и двубуквени думи. Вътре в думата буквите са разпределени също по своеобразен начин. Някои знаци се появяват само в началото на думата, други само в края, а някои винаги в средата - подреждане, присъщо за арабската, но не и за латинската и гръцката азбука или кирилицата. Меко казано, смайващо е, че в изписаните на ръка приблизително 170 хиляди знака няма нито един коригиран символ, факт, граничещ със свръхестественото.

Въз основа на илюстрациите книгата грубо може да бъде разделена на четири основни раздела, отличаващи се по съдържание и стил.

Ботанически. В тази първа част на книгата на всяка страница се намира изображение на едно растение (в редки случаи две) и няколко абзаца текст. Тази крайно обичайна за книгите на европейските билкари от Средновековието подредба дава съвсем ясно основание да се предполага, че този раздел е своеобразен хербарий, описващ свойствата и функциите на различни растения. Но и тук изниква един „миниатюрен" проблем. Всички опити, провеждани многократно от учени и специалисти в сферата на ботаниката от цял свят, да бъдат идентифицирани растенията, описани в книгата, се увенчават с абсолютен неуспех. Макар да съществуват безброй спекулации относно илюстрираните видове и наистина на места да има очевидна прилика с познати форми, като слънчоглед или кориандър, заключението на експертите е единодушно - такива растения не съществуват на планетата Земя.

Астрономия и космология. Във втория раздел са изобразени множество кръгови диаграми, изрисувани с умопомрачителна прецизност към детайла. Значението им е неразгадано. Първата поредица от 12 диаграми, изглежда, изобразява традиционните символи на зодиакалните съзвездия, но в непозната цикличност. Всеки символ е заобиколен от точно 30 миниатюрни женски фигурки, повечето от които голи и всяка държаща надписана звезда. Следват още множество рисунки, наподобяващи отделните зодиакални съзвездия и планети, концентрични кръгове, изпълнени с различен брой звезди и текст. Някои от тези диаграми са разположени на разгъващи се страници, а една от тях с размер на шест обикновени страници съдържа нещо като карта или диаграма с шест „острова", свързани с издигнати пътеки, „замъци" и вероятно вулкан. Удивителен е фактът, че в някои от тези рисунки могат да бъдат открити поразителни прилики със снимките, направени от телескопа „Хъбъл" на Млечния път - спираловидната галактика, в която се намира нашата Слънчева система. Други почти стопроцентово наподобяват човешка соматична клетка, увеличена до 8 хиляди пъти с електронен микроскоп.

Биологичен. Ако в предишните два раздела все пак може да се открие някаква логика или поне приблизителна смислова постройка, то третият раздел на ръкописа предизвиква абсолютно объркване у всички изследователи и естествено генерира безбройни спекулации. Разделът се състои от плътен непрекъснат текст, изцяло заграждащ изображения на тела, главно на голи жени, къпещи се в басейни или вани, пълни със зелена течност и свързани помежду си чрез сложна мрежа от тръби. Най-често миниатюрните женски фигури са наричани „малки нимфи" или „вещици". Любопитното тук е, че при по-внимателно вглеждане отделните „вани" образуват органи от човешкото тяло и по-точно от женската репродуктивна система. Съвсем ясно могат да бъдат различени изображенията на фалопиеви тръби, матка, бъбречни канали и апандисит, фармацевтичен.

Последният раздел на ръкописа представлява множество надписани рисунки на отделни части от растения (корени и листа) с изобразени аптекарски съдове в полетата на страниците. Разположението на илюстрациите и текста изключително много наподобява списък с рецепти. Предполага се, че това са указания за приготвянето на различни смеси, съдържанието на които е дадено от илюстрациите, а начинът на приготовление или приложението им е изложен в текста. От изрисуваните на някои от страниците в раздела съвсем дребни човешки фигури, лежащи в различни пози, може да се заключи, че въпросните отвари имат лечебни или седативни свойства. Съществуват и множество теории, които свързват „рецептите" от последния раздел с непознат метод за хибернация, необходима при трансгалактически пътувания.

За съжаление и до днес „фактите" относно текста и илюстрациите в ръкописа остават приблизително непроменени. Но не само съдържанието остава неразгадано, мистерия обвива както авторството, така и историята на книгата. И тук теориите и догадките са безбройни и крайно разнопосочни. Заслугата за създаването на книгата се приписва на много от най-светлите умове на Средновековието. Знаменитият и многостранно надарен францискански монах Роджър Бейкън (1214-1294) е сочен за автор на ръкописа от мнозина. Други смятат, че мистериозният писател е Джон Дий - математик и астролог в двора на кралица Елизабет I. Спрягани са още много имена. Якоб Хорчицки - специалист по билкова медицина, личен доктор на Рудолф II и придворен ботаник. Йоханес Маркус Марци, Рафаел Мнишовски, Антъни Ейшъм. Някои от no-смелите теории твърдят, че „Ръкописът на Войнич" е дело на младия Леонардо да Винчи и трябва да се разглежда единствено като произведение на изкуството. Други са убедени, че в книгата е закодирано целокупното знание на мистериозен сатанински орден, пуснал дълбоки корени в управлението на Ватикана. Много теории свързват написаното със свръхестествени сили и извънземен разум. Но нито една от представените догадки не е намерила дори частично потвърждение през последните 100 години. Това, което знаем със сигурност, е съвсем малка част от пътя на ръкописа през вековете. То се дължи на едно писмо, открито от Войнич под кожата на предната корица на книгата. От писмото, подписано от ректора на Карловския университет в Прага доктор Йоханес Маркус Марци и адресирано до учения йезуит Атанасиус Кирхер, разбираме, че ръкописът е бил притежание на император Рудолф II на Бохемия (1552-1612), прочут с безумната си слабост към окултното, който го е закупил за 600 златни дуката, фактът, че Рудолф Втори е притежавал ръкописа, се потвърждава и от намерен в началните страници избелял подпис на Якоб де Тепенец - придворния алхимик и директор на ботаническата лаборатория на императора. Изглежда, че след Марци ръкописът е станал притежание на Кирхер и е останал във владение на йезуитите до намирането му от Войнич. Но ако установяването на авторството изглежда като неразрешим пъзел дори за най-фанатизираните историографи, то разгадаването на съдържанието на ръкописа се превръща в мисия на живота за хиляди учени и любители от цялата планета.

Веднага след завръщането си в Лондон Войнич прави копия на книгата и я разпраща до водещи специалисти в областта на криптографията и лингвистиката от цяла Европа и САЩ. И реакцията не закъснява. Първият, който предлага решение на загадката, е Уилям Нюболд, професор по философия и лингвистика в Университета на Пенсилвания. През 1921 г. той обявява, че е разчел ръкописа, като предлага решение, базиращо се не на писмените знаци, използвани в ръкописа, а на отделни неравности, които се забелязват само под лупа. Метод, известен в криптографията, като микрографично кодиране. В допълнение Нюболд използва анаграмен подход, за да нагоди смисъла на отделните думи. За няколко години теорията на Нюболд добива популярност и е поддържана от видни изследователи, но постепенно в нея са открити безбройни логически слабости. Анаграмният подход на Нюболд е крайно субективен и се базира повече на свободно композиране на буквите, отколкото на ясно структуриран процес. Не след дълго е отхвърлена и хипотезата, че писмените знаци нямат значение, а са просто носители на вторичното писмо - микроскопичните неравномерности. Изследвания, направени близо 80 години по-късно, също категорично отхвърлят идеята за микрографичен шифър, като доказват, че тълкуваните от Нюболд частици са просто естествени пукнатини в мастилото. Но убедеността на мнозина, че текстът в ръкописа е закодиран под някаква форма, остава непоклатима и опитите кодът да бъде разчетен продължават с пълна сила. През последвалите 20 години са публикувани повече от 70 теории, основаващи се на криптографичен и анаграмен подход. Предположенията са свързани с буквен, визуален и стенографичен шифър, шифровъчна книга и изкуствен език. За съжаление нито един опит не успява да предложи приемливо и последователно решение, което да устои на критериите за валидност. През 1939 г. Уилям Фридман, считан за „бащата" на съвременната криптография, е поставен от Агенцията за национална сигурност на САЩ начело на група от 17 учени, водещи специалисти в областта на радиотехническото разузнаване и криптологията. Тази група успява да „разбие" т. нар. пурпурен код, използван от японската армия, само за четири месеца. Следващата задача, която Фридман поставя пред колегите си, е „Ръкописът на Войнич". След 14 месеца усилена работа опитите за дешифриране са прекратени без никакъв успех. Все пак заключението, до което групата на Фридман достига, се приема за официална хипотеза и до днес - текстът е на познат естествен език, зашифрован е с полиазбучен код, усилен чрез използването на „празни" или аналогични символи, разместване на букви и лъжливи прекъсвания на думите. Гласните букви са били премахнати преди кодирането. Книгата не може да бъде прочетена без съответен алгоритмичен ключ. За жалост и лингвистичните теории, свързани с ръкописа, нямат по-голям успех. Визуално кодиран иврит, ранен келтски диалект, тайна писменост на ацтеките, глосолалия, фонетична транслитерация на естествен език, наречие, разпространено в Северен Виетнам, умишлено усложнена комбинация от фламандски и старонемски, непозната вариация на глаголицата, използвана от богомилите. Предположенията буквално нямат край. Но едно е безспорно сигурно - авторът на ръкописа не е искал книгата му да може да се прочете от всеки.

Безконечните провали на всички опити съдържанието на ръкописа да бъде разгадано водят огромна група от изследователите на книгата и в друга важна посока. Почти равностойни по брой и аргументация са предположенията, че „Ръкописът на Войнич" е просто най-прецизната и елегантна измама в познатата ни история. Но и тук доказателствата са крайно противоречиви. Както при всяко престъпно деяние, неминуемо е необходимо да присъстват два ключови компонента - мотив и способности за извършване на престъплението. И ако мотивация за подобна фалшификация може да бъде открита сравнително лесно, то със способностите и средствата да бъде създаден труд с такава удивителна прецизност и сложност нещата отново стигат до задънена улица. Първоначалните подозрения за фалшифицирането на книгата попадат върху самия Уилфрид Войнич. С течение на времето изследващите книгата започват да откриват все по-мистериозни факти около неговата личност. Роден е в Литва, произходът му е полски. На младини участва в революционното работническо движение, арестуван е във Вършава през 1886 г., след което е заточен в трудов лагер в Иркутск. Някак чудодейно само след шест месеца Войнич успява да избяга от лагера, а още по-изумителен е фактът, че едва три години по-късно Уилфрид - сякаш от нищото - се оказва собственик на един от най-реномираните антикварни магазини в Лондон. Крайно подозрение буди и друго скорошно разкритие. Оказва се, че Войнич е доктор по химия, факт, който неизвестно защо той крие до края на живота си.

Уилфрид има мотива, средствата и най-вероятно и уменията да изфабрикува подобна книга. За уважаван антиквар от неговия калибър едва ли е било особен проблем да се сдобие с празни пергаменти и кожа от XV век. Създаването на безсмислен текст, наподобяващ по последователност и детайлност на изработката характеристики като тези на естествените езици, също е напълно постижима задача, и то с методи като „решетката на Кардано", познати още от Средновековиетo. В подкрепа на тази теория е и цената, която Войнич обявява за своето епохално откритие - 160 хиляди долара. Но и тук пробойните в доказателствата са прекалено много. Прецизността на илюстрациите, методичността и търпението, вложени в изработката на ръкописа, изглеждат крайно неадекватни за подобно деяние.

Извършеното през 2013 г. радиовъглеродно датиране на пергамента и оцветителните пигменти, използвани в ръкописа, окончателно сваля вината от Войнич. Въглеродният анализ сочи, че използваните багрила и минерали са от първата половина на XV в. и напълно съответстват на палитрата, използвана в ренесансова Европа. Тези разкрития връщат привържениците на теорията за фалшификация в Средновековието. Но тук нещата изглеждат дори по-зле. Макар мотивацията отново да е налице за мнозина, възможностите за създаването на подобна книга свеждат заподозрените до безкрайно тесен кръг. Изработката на ръкописа през XV в. би струвала цяло състояние, а дори финансите да са налице, сдобиването с необходимите материали подсказва за изключително висок пост в църковната йерархия или кралския двор. Изследвания, проведени в Масачузетския технологичен институт, показват безпрецедентно високо качество на пергамента, а разгъващата се страница с изобразени астрономични кръгови диаграми е почти без аналог в историята на Средновековието. Изключително впечатление прави и невероятното качество на използваните оцветителни пигменти, запазили яркостта си и до днес. Друг критично важен фактор е и направеното изчисление, че при ежедневна шестчасова работа илюстрирането и написването на текста би отнело на автора приблизително шест години. Да не забравяме, че във всичките 246 страници няма нито една корекция. Изработката на ръкописа е толкова изкусна, съдържанието толкова последователно в организацията си, че въпросът защо някой би положил толкова усилия остава без отговор.

Днес „Ръкописът на Войнич" се съхранява в Библиотеката за редки книги и ръкописи Beinecke в Йейлския университет и благодарение на развитието на технологиите и интернет, достъпът до книгата е възможен за всеки. Интересът към тайните, толкова грижливо скрити в неразгаданите текстове и илюстрации, расте лавинообразно и, изглежда, постепенно индивидуалният подход към решаването на загадката бавно отстъпва място на едно колективно начинание, разчитащо на сътрудничество и свободна обмяна на информация.

Дали с подобен подход най-после човечеството ще открие изгубения ключ, необходим за разчитането на шифъра? Ще поживеем, ще видим.

Лъчезар Аврамов

L`Europeo