Конграчулейшън, братушки

/КРОСС/Положението у нас е страховито международно. Ако човек не е наясно за какво ще гласуваме в началото на октомври, ще си помисли, че ни предстои референдум по въпроса дали да излезем от Варшавския договор. Или дали да влезем в НАТО. В по-тежките случаи някои изявления звучат като заявка за присъединяването на България като 16-та република на СССР, съответно - като презокеански съединен американски щат.

Един-единствен статус в социалната мрежа е в състояние да отвее като ураган цялата жлъч на русофилските и русофобските реплики, разменени между Стефан Стамболов и Драган Цанков. И по онова време е било впрегнато цялото красноречие, но сега количеството творчество на брой букви е несравнимо по-голямо. Ето например какви думи могат да се срещнат в статус от социалната мрежа, дълъг два реда и половина: педеруси, русофилистици, гейропа, либерасти.

Такава съзидателност в словообразуването не сме имали от времето на създаването на абревиатурите на българските политически партии. Впрочем българските политически партии ли ще се явяват на тези избори или Съединените щати и Русия?

Под цитирания статус има много възмущения и одобрения както от армията на „русофилистиците педеруси", така и от отбора на „гейропските либерасти". Какво обаче да правят хората, за които се отнасят едновременно всичките изредени по-горе обиди от българския новговор, макар че са напълно противоположни две по две. Има такива хора, аз например. Ако трябва да изброя десет любими писатели, най-малко осем от тях ще са руски.

Продължавам да не намирам капчица оправдание за САЩ за това, че не са приели в свое пристанище, а са върнали обратно в Германия кораба „Сент Луис" с 900 евреи на борда, където 250 от тях са били избити от нацистите. По отношение на Втората световна война съм толкова отчаяна русофилистичка, че почти направих скандал пред входа на музея на Холокоста във Вашингтон заради филма, който вървеше на екран пред музея. Защо сте пуснали филм за това как американски войници освобождават концентрационен лагер, след като голямата заслуга за освобождаването на концлагеристи има съветската армия, питах ядосано. „За да влязат в музея обикновените американски туристи, отговори служителят, а като влязат, ще видят и неща, с които не можем да се похвалим."

И да, огромната снимка на кораба „Сент Луис" покриваше цяла стена в музея, а там съвсем ясно беше обяснено как през 1939 година американците са предпочели да жертват хора, вместо да дразнят Хитлер. Това признание ми хареса, което веднага ме превръща в соросоидка. Да не говорим, че някои либерастки ценности са ми по природа: малцинствата са ми толкова близки, колкото и мнозинствата, а най-свидни са ми правата на личността, не на групата. Едното ми дете е в Европа, където са и вече много български деца, както впрочем и децата на руските олигарси, воини на православието и евразийската солидарност.

Предпочитам Русия да си остане исторически спомен за българите. В същото време съм съвсем наясно, че Съединените щати не бива да си присвояват правото да разполагат с народите уж в името на това народите да имат правото да разполагат със себе си. Искам да видя Ермитажа толкова, колкото и Лувъра и смятам, че не съм много различна от всички българи. Но през последната седмица имам две обидно-заплашителни писма - едното от някакъв евразийски активист, който ме предупреждава, че ме очакват неприятности, тъй като сред приятелите съм имала твърде много хора от Протестна мрежа. Другото от разочарован от мен човек от самата Протестна мрежа. Това пращане на шамари и от двете посоки няма нищо общо с общоприетия аргумент, че когато си „и тук, и там" не си „нито тук, нито там".

По-сложно е, по-дълбоко е, по-опасно, по-безнадеждно е това, което се случва у нас с нас.
Фанатизмът си е фанатизъм, независимо дали си абсолютно за Русия и твърдо против Европа-САЩ или си абсолютно за Европа-САЩ и твърдо против Русия. Колкото повече се опитват да се различават фанатиците, толкова повече си приличат.

Фундаменталното преклонение на някои хора пред Иван Костов, което те демонстрират като отлика от комунизма, е такъв болшевизъм, който дори комунизмът не успя да постигне. Сега комунизмът е втръснал шлагер, тазгодишният летен хит е фашизмът. Фанатикът нарича срещуположния фанатик фашист. Това е дума-куршум - гръмовна и с незабавен ефект, който я изстреля пръв срещу опонента, може да претендира, че е победител. До следващия път, когато опонентът ще се постарае да я изстреля по-рано. Украйна, Русия, Европа, САЩ - всичко това ни разцепва на две и всеки е убеден, че е в онази половина,
която не носи опасността от фашизъм.

Затова неговата половина е добрата, на практика толкова добра, че всичко в нея е добро, без изключение. Както в отсрещната всичко е лошо, абсолютно всичко. Такова фанатично отношение имахме преди време и към българските партии, но тях вече сме ги сдъвкали и изплюли, сега нашето тотално утвърждаване и също толкова цялостно отричане са издигнати на международно равнище. Сега фанатизмът си е намерил социално приемливо име и всеки го придърпва към себе си - това име е „противопоставяне на зараждащ се фашизъм".

През 1914 година Хайнрих Ман казва за героя на свой току-що завършен роман: „ Когато създавах образа, липсваше ми понятието за неродения още фашизъм, но не и представата." Героят му расте от дете в страх от силата, но и мечтае за нея. Става доносник. Пълзи към властта. Вярва, че който иска да тъпче, трябва да се остави да го тъпчат. С високо самочувствие и вътрешна сила, които извират от това, че е подчинен на силен човек, кайзера. Главният герой е едновременно и тиран, и лоялен поданик. Така в самото навечерие на Първата световна война Хайнрих Ман описва образа на нациста в предчувствие, че той вече е заченат, макар да не е все още назован. Книгата се нарича „Верноподаникът".

Това е думата. Положението у нас е действително страховито международно, но не защото имаме международен, а защото имаме верноподанически проблем. Героят в романа на Хайнрих Ман е верноподаник във вътрешен план, предмет на неговото сляпо подчинение е кайзерът. В кайзера е неговият център на контрол - ако кайзерът го поглежда благосклонно, значи всичко е наред, значи е признат, значи нищо друго няма значение. Какво да правим ние, българите, които сме хора с манталитет на поданици, а твърдим, че нямаме държава? На кого да сме верноподаници? Да си с верноподанически манталитет и да нямаш на кого да си поданик, си е голям проблем. Не и за нас обаче, ние този въпрос сме го решили преди векове, откогато сме насочили верноподаническите си чувства навън. Нашият център на контрол винаги е бил изместен навън - във Византия, Турция, Русия, Съветския съюз, Европейския такъв, САЩ... И пак Русия, която вече е толкова демоде, че пак дойде на мода. Верноподаничество е устойчиво, като че ли е татуирано върху гените ни.

Новата световна обстановка, която е ни повече, ни по-малко от старата Студена война, се опита да почука на вратата на разума ни, но на практика събуди старите фило-фобски страсти. И ето ни с възродено усещане за цел - да се харесаме на някого отвън, някой силен, могъщ. Да станем нечии, защото на самите себе си сме ничии. Няма значение колко сме гротескни - и средноориенталската сантименталност, с която възпяваме Русия, и новоевропейската псевдогероика, с която боядисваме паметници и пишем по тях „окупатори". Тази фило-фобска баталия, в която всеки е решил да бие рекорда по верноподаничество, е много опасна днес.

Казват, че ожесточената омраза (от страна на народности и отделни хора) свършва, когато се прехвърли върху друг обект на омраза: посредствеността има нужда от враг, за да съществува, но в същото време не може да се справя с повече от един враг. Това превръща посредствените държавици, чиито врагове и съюзници непрекъснато се променят, в устойчива система. Само че в нашата посредствена държавица има отделни групи с отделни врагове и съюзници. Това може би прави устойчиви самите групи, но в същото време прави и посредствената държавица още по-посредствена. При толкова остро напрежение, каквото има сега в света, това е пагубно, самоубийствено е.

Нашата история винаги е била писана от нашата география, днес също. Намираме се на еднакво разстояние от две огнища - близкоизточното и украинското, които могат да превърнат големи територии в пепелища. Допирните точки между изтока и запада вече са се свили до размерите на острието на нож. В този момент ние се държим по възможно най-познатия, най-лесни и най-губещия начин - действаме в полза на собствената си вреда.

Разделяме се на фили и фоби , както обикновено сме го правили. На трубадури на евроатлантическите ценности и на поклонически руски хор. Откъде у нас това дежурно сърце за обслужване на големия, това навеждане пред високомерните, това рубло-доларово съзнание, че далаверата тук е по-голяма от далаверата там? И откъде тази обратна посока, в която се движи нашата любов - през омразата?

Ние обичаме наобратно - мразейки този, който не обича обичания от нас. Доказателствата за добри чувства към Русия са лошите чувства към всичко американско и европейско, като се почне от стандарта за мощност за прахосмукачките до горките сексуални малцинства, демонизирани с мисията, че ще изродят преславната българска потентност. Както и доказателствата за добри чувства към евроатлантическите ценности е тоталната омраза към всичко руско, с изключение на руската салата, но не съм сигурна и за нея, защото от Сараево нататък я наричат френска салата, а самите руснаци - „салата Оливие"...

А можеше това да е шансът на България да бъде държавата-медиатор между изтока и запада. Само че това може да го направи държава, която не е разделена на фили и фоби спрямо чужди държави, а която има намерение да гради сама себе си според собствените си представи за добруване.

Има един израз, който най-добре илюстрира философията на нашето верноподаничество. Той звучи така: „При еди-кои-си бяхме добре". При турците, при руснаците, при германците, при СССР...

Ние сме фанатично непримирими в битката си при кого да бъдем, защото не можем да направим най-естественото - да бъдем при себе си. Да очертаем границите на националния си интерес и да ги направим непристъпни. Само че това иска усилия и работа, преодоляване на егото и практикуване на разни отживелици като непечеливш патриотизъм. А за фило-фобството се иска само монетарно съзнание и усмихнат поклон.

Текст и снимка: temadaily.bg