В Минск отсъстваща Америка дискретно призна – Украйна е кауза пердута

/КРОСС/ Тъкмо когато Обама най-сетне чистосърдечно сподели пред Ф. Закария по CNN, че Америка „посредничеше в сделката за предаването на властта в Украйна", т.е. помагаше на въоръжения преврат в Киев миналия февруари, а след това CNN показа карта на Украйна с надпис: „Обама обмисля да въоръжи проамериканските войски" (pro-US troops), срещата в Минск и други по-малко забележими неща показаха ясно - Америка дискретно признава, че Украйна е кауза пердута и търси елегантен начин да се дезангажира от нея.

Това се почувства мигновено и в България - тръгнаха първите улични протести в София и Варна срещу русофобската военна психоза, раздухвана от герберския марионетен режим и те трябва да станат масови и всекидневни. Истерия обзе кабинета, зацвъртяха тревожно агитпропчиците от синьото АОНСУ - но тези чевръсти момчета, които засега още не си вярват, че са способни да врътнат още едно салтомортале, се подценяват. Потвърди се и правотата на прогнозата ми от миналия март, че украинската криза не е началото на нова студена война, а финалното сражение на досегашната.

Отсъствието на Обама от „нормандския" формат в Минск при последвалото му одобрение на резултатите от срещата е признание, че

САЩ днес не са фактор за укрепване на сигурността в Европа

и нещата могат по-добре да се решават без тях. Минските споразумения, въпреки всички трудности, имат реален шанс да се осъществят, защото Русия, Франция и Германия го желаят, ДНР и ЛНР бяха уговорени да се съгласят, а Киев няма сила да противодейства.

Ролята на САЩ след Втората световна война за сигурността на Европа беше много различна наистина. Но неразумната ескалация на Обама от миналия февруари насам причини огромни и напълно ненужни страдания и разрушения на Украйна, тежки вреди на Европа и Русия, както и значителни морално-политически вреди и рискове на самите САЩ, които тепърва ще се инвентаризират. Страхът на Обама да каже Б, след като много пъти каза А и се реши на потенциална военна конфронтация с Русия, нанесе тежък удар по репутацията на американските въоръжени сили - има, значи, граници, които и те не смеят да пристъпят.

Фактическата капитулация на НАТО в украинската proxy war е признание, че Алиансът, който така и не можа да надрасне ролята си от Студената война на военен сговор на Запада против Русия, но и не може да воюва с нея, е изживял времето си.

Как ще се оформи дипломатически разпускането на НАТО

и какво ще го замени - предстои да видим в не много далечно бъдеще. Лидерството на САЩ ще се откаже от извиването на ръце и грубия натиск - дипломатически, военен, икономически и пропаганден - поне в Европа и ще приеме по-съвременни, интелигентни и гъвкави форми. Засега България, разбира се, след свалянето на герберския режим фактически ще трябва да замрази военното си участие в блока, поне що се отнася до военни действия срещу Русия, а въпросът на референдума ще се формулира законосъобразно например: „Одобрявате ли България да участва в подготовка за война срещу Русия?". Нищо в Североатлантическия договор, ратифициран от НС, не предрешава отговора на този въпрос. И ние, които бяхме „за" членство в НАТО в началото на 2000-те, за да не сме различни от централноевропейските бивши социалистически страни, бяхме уверени, че става дума за стабилно партньорство на новото НАТО с Русия в рамките на „Партньорство за мир" и последвалите го други формати, но никога не сме и допускали мисълта за нова антируска истерия и военна психоза. От друга страна, един български референдум срещу НАТО може да предизвика истинска лавина в Източна Европа.

Факт е, че поне 75% от българите не искат война с Русия

и диктат от западни столици, и това трябва незабавно да намери някакъв политически израз в управлението на страната. Опитите на кабинета да представят гласуването на под един милион българи (най-вече от глупост и с контролиран вот) за ГЕРБ като картбланш за война с Русия не минават. Глупостта и на българите си има граници и управляващите вече ги настъпиха. Като си кажат думата за войната с Русия, българите ще я кажат и за скъпия ток от ВЕИ-та и американски „Марици", и за 16-милиардния заем, и за цялото компрадорско мутренско управление, и за отвращението си от комсомолските натегачи, пребоядисали се в натовски цветове. Добре е, че БСП вече организира протести и не изключва съюзяване с други антивоенни сили. С участието си в антируския кабинет, погребал „Южен поток" и раздухал антируска военна истерия, предполагаемо „русофилската" АБВ е вече минало.

Друга организация - рожба на студената война, която явно е изживяла времето си, е Съветът на Европа - и по-точно парламентарната му асамблея (ПАСЕ). Да „суспендираш" членството на Русия в ПАСЕ точно когато е време за интензивни преговори за мир беше кръгла идиотщина. Европейската конвенция и съд по правата на човека могат да функционират - като други подобни междуправителствени режими - и без да се подпират с ПАСЕ. От друга страна, ОССЕ, продукт на разведряването от 70-те години, на Хелзинкския процес и не на последно място и на реалистичната американска външна политика на Кисинджър, показа, че има реално място в съвременна Европа. Тя е общоевропейската рамка за сигурност „от Ванкувър до Владивосток", в която участват и САЩ и Канада и за която мечтаеха авторите на първата програма на СДС в 1990 г., предвиждаща България да се застъпи за разпускането на Варшавския договор и НАТО. Възможно ли ще е ОССЕ в бъдеще да придобие и военни възможности, които да се опират на равноправното сътрудничество на двете суверенни велики военни сили в региона - САЩ и Русия?

Важен момент в Минск беше и отсъствието на ЕС от масата за преговори. Макар безспорно велико постижение на Европа след Втората световна война, което трябва да бъде запазено, разбира се, с дълбоки реформи,

ЕС доказа, че няма своя обща външна политика,

освен когато не играе под американски диктат, но това пък влиза във все по-голямо противоречие с интересите на европейците. Продължаващите и след Минск 2 санкции на ЕС са като кокошка, продължаваща да тича из двора с отсечена глава. В Минск обаче видяхме двете централни сили на ЕС, „локомотивите" на евроинтеграцията, да скицират заедно с Русия контурите на бъдещата реалистична европейска архитектура на сигурността като баланс на суверенни велики сили - добре познатата от миналото архитектура на „европейския концерт", в който Русия участва активно поне през последните три столетия, понякога за кратко време - и в изолация от другите като по времето на Кримската война в XIX век, но обикновено в съюз с една или повече други сили. „Общата външна политика" на ЕС очевидно ще падне жертва на неизбежните реформи в Съюза.

Докато Полша и балтийските републики и в по-малка степен Румъния ще запазят антируската си предубеденост, Франция зае проруската страна с изявленията на Саркози в духа на Де Гол и успехите на М. льо Пен. В Германия с разгрома на ХДС в Хамбург и засилването на социалдемократите, зелените и левите (общо 85 места в местния парламент срещу 20 на Меркел) е ясно, че нещата няма да са много по-различни. С Италия на Ренци и Испания на надигащата се „Подемос", с шума, който вдига Ципрас в Гърция, с реалистичните позиции на Унгария, Австрия, Чехия, Словакия, Финландия е очевидно, че антируските санкции скоро ще бъдат отменени и че ЕС е страната, по-заинтересувана от това. В тази нова европейска архитектура България трябва да бъде балканската Финландия, портал на Русия и Евразия към южния фланг на ЕС.

Друг важен момент в Минск бе задължението на Украйна да извърши конституционна реформа - то на практика е признание, че

Украйна е failed state, украинското общество е лишено от държавотворна компетентност.

Затова и по-прозорливите лидери на киевския режим като външния министър Климкин отричат, че ще правят конституционна реформа. Децентрализацията и особеният статус на Донецк и Луганск, амнистията на лидерите на ДНР и ЛНР ще повлекат след себе си парад на суверенитетите и на другите области от историческа Новорусия, и не само, и драматични сблъсъци между олигархичните им групировки.

Убийствен ще е и ударът по репутацията на западните лидери, които цяла година подкрепяха престъпния киевски режим и неглижираха престъпленията му - те ще се разследват тепърва и ще има разгромителни документални филми за тях като The Killings of Tony Blair, който ще излезе през май т.г. Те ще бъдат завинаги опозорени. Западните корпоративни медии като CNN, „Ню Йорк Таймс" и „Икономист", които се дискредитираха с едностранчивото си отразяване на украинския конфликт и с кихотическата си борба срещу драматично превъзхождащата ги по обективност, задълбоченост и cool RT (свободна от реклами), вече гледана от над 700 млн. души (а вечерните новини на CNN с Андерсън Купър - от 400 хиляди), ще пострадат тежко, някои фатално. И това може да се окаже съдбоносно за кабелната новинарска телевизия, хартиения вестник и списание изобщо.

Обама обича да кастри Путин, че нямал стратегия, че Крим бил пълна импровизация. Всъщност въпреки прахосаните за украинската „демокрация" данъкоплатски милиарди

Обама беше големият импровизатор от февруари м.г. досега.

Той се метна на задната платформа на европейския цирков фургон (bandwagon) за Украйна, без много да му мисли, емоционално, от едното голо желание да отмъсти на Путин за унижението от Сирия и Сноуден. Украинската авантюра бе следствие от катастрофално погрешна оценка за характера на „Арабската пролет" и от крайно ниска чиновническа компетентност по отношение на Русия, може би дължаща се и на медийното й отразяване от CNN и NYT. Сега Обама разбира, че няма никакви изгледи за успех и че цената на продължаващия безсмислен конфликт става все по-висока за него. Думите на Обама, че МН17 бил свален от „Russian-backed separatists" например ще бъдат христоматийно цитирани в бъдеще наред с лъжата на Бил Клинтън, че „нямал секс с тази жена", и на Колин Пауъл в ООН с епруветката. На този отначало добронамерен и дори донякъде блестящ прогресивен политик ще се лепне завинаги клеймото the blackface of American empire, получено от афроамериканския философ Корнел Уест. Позициите на САЩ като световен лидер ще бъдат ненужно разклатени. Избирането на президент от малцинствата в бъдеще ще стане изключително трудно.

В САЩ вече разбират, че киевският режим е напълно недееспособен и не е никак ясно какви надежди са имали В. Нюланд и посланикът в Киев, когато са редили бъдещия кабинет миналата година. Самият посланик, който наскоро публикува неясни космически снимки на предполагаеми руски войски в Украйна, в същото време изрази пред украинските медии фрустрация от липсата на реформи в страната 11 месеца след идването на сегашния кабинет. Ако това продължава, каза той, не е ясно ще оцелее ли Украйна изобщо, а подкрепата на САЩ ще бъде оттеглена, ако се повтарят грешките на Юшченко и Тимошенко.

Положението на Порошенко се смята неудържимо,

след като десните сили въстанаха срещу минските споразумения, готвят му импийчмънт, а според някои съобщения от Киев майданци готвели преврат на 22 февруари или пък убийството му, което да бъде приписано на Путин, а убитият да бъде канонизиран за мъченик. Напълно възможно е САЩ да допусне поглъщането на една олигархична групировка от друга, ако това донесе повече управляемост, или дори вече да желае установяването с преврат на крайно десен терористичен режим в Киев, при което Обама да си измие ръцете и да се оттегли сред настъпилия хаос. Семейството на Порошенко било вече евакуирано в чужбина, трескавата му совалка из Европа в последните дни била търсене на убежище. Съдбата на блокираните в Дебалцево може да реши в най-скоро време и участта на президента, който в Минск официално отрече съществуването на котела, а по телефона креснал истерично на военните си да го деблокират до влизането на примирието в сила.

Яценюк, който се смята по-близък на Вашингтон от Порошенко, пък се оказа напълно некадърен да ръководи икономиката. На 8 февруари икономистът Марк Адоманис писа в сп. „Форбс", че

украинската икономика колабира

и на Запада не му пука". Украинската гривна поевтиня с 50% за два дни, а валутните резерви ще стигнат за пет седмици необходим внос. Досегашното убеждение, че Русия не може да си позволи да разруши украинската икономика, без да разруши и своята, пише той, е погрешно - търговията на Русия с Украйна (6% от външната й търговия) е по-малка по обем от тази с Италия или Турция, така че руската икономика няма да загине без нея, макар и да бъде засегната. Но руската икономика е жизненоважна за Украйна не само като източник на енергия, но и като пазар, който не може да бъде заменен (над 25% от украинския износ). Киев скоро няма да може да плаща и заплатите на военнослужещите си от АТО, камо ли задълженията към Донбас по Минските споразумения. САЩ не може и не вижда смисъл да продължава да участва финансово в запълването на украинската черна дупка. Джон Кери бил скептично настроен и към бейлаута на МВФ за Украйна и ходатайствал срещу него. Значението на Украйна сама по себе си за САЩ е нищожно малко - и тук бе главната грешка на ЕС и Обама - докато значението й за Русия е огромно. Най-убедителното доказателство, че САЩ готви exit strategy от Украйна, е

отпадането на въпроса на Крим

от Минските споразумения. Допусната бе възможност да се снемат санкциите само при спазването на тези споразумения. Но има и други свидетелства - въпреки настояването на Киев Държавният департамент не включи ДНР и ЛНР в списъка си на терористичните организации и рефокусирането на Обама върху борбата с „Ислямска държава" донесе признания от високи места, че Русия е важен партньор на САЩ.

Бъдещето се очертава доста мрачно за колегите от синьото АОНСУ, е, те си го рисуват още по-мрачно. За общите заблуди на патологичната им русофобия съм писал и няма да се повтарям. Но и

сравненията им на Путин с Хитлер, и твърдението им, че Русия е фашистка, реваншистка държава,

които повтарят до втръсване тия дни, не съответстват на фактите. Фактите са, че след 1991 г. Русия се сви в границите си от около 1600 г., без да бъде победена във война - тя се реформира сама и с наивна вяра в добронамереността на Запада му отвори широко врати и даде пълна свобода на регионалните комунистически елити от бившия Съветски съюз. Значителна част от „виртуалната Русия", над 25 милиона етнически руси по тогавашната оценка на Москва, а реално - много повече, остана извън РФ, много от тях под петата на режими, далеч по-недемократични от московския, при по-лошо качество на живота, често без гражданство или подложени на насилствена асимилация и медийно зомбиране от измислени, уродливи нови национализми. Но въпреки това

не Русия, а НАТО постоянно проявяваше „реваншизъм" -

и след като Русия се изтегли предсрочно от Германия и разреши обединението й (срещу което много европейци скачаха), се изхитри да приеме и Литва, Латвия и Естония - последните две сами със значително руско население, и опита да присъедини Грузия и Украйна - последната, както видяхме, предимно етнически руска територия. Западна Германия остана окупирана от САЩ и с ограничен суверенитет и до ден днешен. Западът се стараеше да „заобиколи" Русия, възмутително и глупашки тикаше пръти в колелата дори на такива очевидно взаимоизгодни проекти като „Южен поток", станали възможни при това само заради отчуждението на Киев от Москва под западен натиск. Всичко това бе в пълен разрез с добрите традиции на Европа след Втората световна война.

Обвиненията срещу „Путлер" не са нищо друго освен признание за „версайския" характер на третирането на Русия от Запада след 1991 г.

На Западна Европа все още й престои да открие също, че икономическото й чудо през златните три десетилетия до 1975 г. се дължеше не само на особените исторически условия, описани наскоро от Тома Пикети, които познаваме, но и на страха от съветската заплаха, от пролетарската диктатура, която принуждаваше западните корпорации да разпределят по-щедро и равномерно продукта от растящата си производителност, дори до ескцесии на щедростта - като немската социална програма Hartz IV. Изчезването на съветската заплаха развърза западния капитал за надпрепускването, довело до голямата катастрофа от 2008 г. Триумфът на примитивния пазарен фундаментализъм обрече и Източна Европа на дефектен преход и днес в България въздишаме по високите си показатели от 1975 г., недостижими в обозримо бъдеще.

За да се оцени всичко това справедливо, е нужно освен обективна информация и минимум сиво вещество, също и човешко достойнство. Последното липсва на сините агитпропчици - ренегати, продали навремето бащите си от ЦК на БКП за канче Campbell Soup. Липсата на достойнство обаче е силен дарвинистки фактор за оцеляване. Те не са продали и един гвоздей в живота си, но са първомайстори в оцеляването.

И да би утре сянката на Трети украински фронт отново надвиснала над България - а Западът би я защитил колкото и Украйна - сините шамани тозчас биха наизвадили от бабините ракли дипломите от МГИМО и АОНСУ и биха се сетили, че говорят руски без акцент. Комсомолските секретари и доносниците на ДС, пребоядисали се навремето в натовци, в туй време чевръсто биха долетели, седнали отдире на руските танкове, целите в скърцащ хром - както Гриньов от „Капитанската дъщеря" видял с изумление поручик Швабрин сред казаците на Пугачов, превзели крепостта, остриган казашки.

Източник: Гласове