Ще стане ли Шарон израелският Де Гол?

/КРОСС/ "На 75 години съм. Нямам политически амбиции отвъд поста, който заемам. Чувствам, че целта на живота ми е да дам на народа си най-после мир и сигурност. Готов съм да направя невъзможното, за да постигна споразумение. Мисля, че всички ние, които градихме това невероятно нещо - Държавата Израел, виждахме как този дом расте пред очите ни ден след ден, знаем по-добре от всеки друг как да намерим решение. Задачата е за моето поколение." Така каза Ариел Шарон в интервю за "Хаарец" на журналиста Ари Шавит преди няколко дни. Да вярвам ли на очите си?  Не е ли Близкият Изток вечната война? Видях за пръв път генерал Шарон на 101-вия километър пред Кайро. Войната Йон Кипур, 1973 г. Заедно с легендарния Моше Даян, тогава министър на отбраната, стояха пред нас, журналистите, в пясъците на Синайската пустиня. Наоколо, докъдето поглед стига, израелски танкове, стотици танкове. Шарон бе с бинтована глава, кой знае защо с някакви лепенки там, където кръвта беше пробила бинта, с кичури буйна бяла коса, която се развяваше от вятъра. Непокорният генерал! Ревнуваха го, завиждаха му. "Не познавам по-добър командир от Арик - пише в спомените си Моше Даян. - Когато го поставих начело на специалното парашутно поделение, казах му, че не е достатъчно да знаеш как да побеждаваш арабите, но и трябва да се научиш да живееш сред евреите. Непрекъснато се карахме. Но даже когато ми се искаше да го "убия", признавах, че Арик е твърде голямо нещо за убиване." Току-що бяха водили страшна битка. Египтяните имаха срещу тях 700 танка на Западния бряг на Суецкия канал и 650 на Източния бряг. 500 самолета, дисциплинирани войски, които този път не бягаха. Най-модерното съветско противотанково оръжие, ракети. Генерал Шарон бе пробил на стика между II и III египетска армия, цяла нощ бе водил бой, давайки стотици убити, и бе прекосил Канала при Горчивото езеро, на малко късче земя, което наричаха Китайската ферма. Имаше само 28 танка на брега, който той нарече "Африка". Вместо да се окопае и да чака подкрепления, той тръгна напред, унищожавайки египетските ракетни чадъри, увеличавайки плацдарма. Подир него канала премина цяла армия, но не му благодариха, защото правеше всичко на своя глава, не изпълняваше заповедите, не спазваше йерархията. И така беше в предишната война, при прохода Митла, където безразсъдната му смелост едва не го отведе пред военен съд. Така беше и в следващата война, когато 88 дни обсажда Бейрут. Но това е друга история. Казват, че Бен Гурион, основателят на държавата, пред когото ходели да се оплакват от Шарон, винаги отвръщал с класическото: "Да, но Арик е...". За Бен Гурион Ариел Шарон е бил не само истински войник. Основната причина за специалното му отношение е, че по някакъв начин Арик Шарон е олицетворявал евреина на мечтата му - човек с достойнство и чест, смел и уверен в себе си, който не се извинява за това, че е евреин. Знае земята си, знае арабите наоколо, знае професията си. Бен Гурион не можел да търпи дребнавите талмудски спорове, пораженията, които двете хиляди години диаспора са нанесли на еврейската душевност. Голямата му любов и мечта, и надежда е бил Израел от времето на Първия храм (Х до VI век преди Христа): самоуверена нация, независима, със собствен език и култура. В очите на Бен Гурион Ариел Шарон е бил точно такъв израелец. Забележете при това, че Бен Гурион е против 6-дневната война през 1967 г., против много неща в реалната държава Израел, съвсем не е някакъв вдетинен апологет на генералитета. А Шарон си има много трески за дялане и тези редове съвсем не са химн за него. Парадоксът е, че войната дава шанс на мира. 45-годишният танков генерал Шарон лесно можеше да влезе в Кайро и да "отреже" главата на президента Ануар Садат. Но не го направи. Вместо него при Садат дойде Хенри Кисинджър: "Вие разбунихте света. Какви са претенциите ви?" Претенциите на египтянина бяха такива, че Израел трябваше да изтегли бронираните си дивизии до последния войник и да освободи и последния метър от завзетата египетска земя срещу подписан в Кемп Дейвид мирен договор. Този мир днес изглежда още по-траен и стабилен от всякога. (Египтяните отделно платиха на САЩ, като се отказаха от съветската протекция и изгониха руските военни съветници.) Въпросът е победата на Америка в Ирак ще доведе ли до мир между Израел и палестинците? Какви ще са параметрите на първата голяма сделка на ХХI век? Преди десетина години 41-вият президент на Съединените щати Буш-баща съумя да "мобилизира" Хафез Асад, предишния сирийски президент и баща на сегашния, да воюва в първата война срещу Ирак. Сега отношенията между синовете, които са на власт във Вашингтон и Дамаск, са напрегнати, но и част от уравнение, което тепърва предстои да се променя. За война не може и да се мисли. Сирия е обкръжена от приятелски на Съединените щати държави - Турция, Йордания, Израел. Ирак до вчера бе неин стратегически тил. По петролопровода Саддам й пращаше стотици милиони долари "подарък". Сега, зад тези 609 километра, стоят войските на генерал Томи Франкс. Сирия не може да разчита на руснаците, на Иран, който си има достатъчно проблеми, на арабите. Тя е в един списък от държави заедно с Либия, Иран и Северна Корея, които са под особено наблюдение и приоритет на Вашингтон. Хизбула  ще трябва сто пъти да премисли  преди да стреля със своите катюши от базите си в Ливан, защото наказанието, което ще последва, най-силно ще удари Дамаск. Хамас, Ислямският джихад и другите, подкрепяни от Иран групировки, са поставени в ново положение. Преди няколко месеца израелски емисари посетиха Вашингтон за разговори на най-високо равнище, за да разберат американските намерения за ерата след Саддам. Според Узи Бензиман Америка ясно е посочила с пръст към Сирия като щаб на палестинските терористични организации. Сирия ще бъде държана отговорна за иранските оръжия, които през нейна територия стигат до шейх Насрала. Ако сирийците продължават да поддържат тези организации, те ще бъдат наказани. Същевременно Израел може да поднови преговорите за мир, които бяха прекратени преди 3 години на срещата между Хафез Асад и президента Бил Клинтън в Женева. Тогава Израел и Сирия бяха на една ръка разстояние от мира. Йехуд Барак се изтегли от Ливан, без да иска нищо в отговор. Шарон има възможност сега да маневрира и да разтопи леда между Вашингтон и Дамаск, разбира се, срещу цена. Изтеглянето от Голанските височини. Убеден съм, че сега, когато Израел има армия с две поколения оръжия по-добра от тази на Сирия, когато зад гърба на Башар Асад вместо Саддам са американците, Шарон може да предложи мир, който този път трудно може да бъде отказан. Шест седмици преди да започне кампанията в Ирак, израелският генерален щаб предсказа, че войната ще доведе до смяна на палестинското ръководство. Всъщност още преди първия изстрел Ясер Арафат побърза да приеме ултиматума на Квартета и да назначи Абу Мазен за министър-председател. Промяната бе видима още когато младият Буш влезе в Белия дом през януари 2001 г. Ясер Арафат, който бе чест гост на Бил Клинтън в Овалния кабинет, стана персона нон грата във Вашингтон. Буш протегна приятелски ръка на Арик Шарон след неговата изборна победа над Йехуд Барак. Когато Арафат, на когото Клинтън и Барак предложиха 94% от земята срещу мира, отказа и започна въоръжената интифада през септември 2000 г., отново младият Буш заяви: "Израел има правото да се защитава!" След повече от 2 години безсмислена война, напълно разрушена инфраструктура, страшна безработица палестинците виждат, че курсът "Арафат" не води до никъде и е необходимо ново начало. Едно ново ръководство, което се противопоставя отвътре в палестинските редици, е сметнало, че Арафат е направил крупна стратегическа грешка, като е отказал мира и е заложил на войната. Въпросът е Абу Мазен ще може ли да създаде около себе си достатъчно стабилен властови център, който да налага решенията си на радикалните групи вътре в Ал Фатах, както и на Хамас и Ислямски джихад? Ще може ли Абу Мазен да заповядва и да държи под контрол структурите, които изпращаха в Израел шихадите самоубийци? Според израелските разузнавателни източници три центъра водят яростна битка за властта сред палестинците: Арафат, Абу Мазен (и групата около него) и водените от Хамас терористични организации. Ако Мохамед Далан съумее да овладее като ръководител на службите за сигурност бушуващата въоръжена палестинска улица на Газа, ако Абу Мазен създаде ефективно правителство, Арафат става книжен тигър, от който не зависи нищо. Тогава Израел ще може да охлаби хватката около палестинските градове, танковете ще се изтеглят отвъд линията от септември 2000 г. и часовникът на мира ще може отново да бъде курдисан. Едно е сигурно - Арик Шарон и неговият началник-щаб Моше Яалон считат споразумението от Осло като троянски кон, който е  вкарал Арафат "вътре в крепостта" и му е дал възможност  да удари Израел. Политическите преговори ще започнат и Абу Мазен може да постигне много повече чрез тях отколкото предшествениците му през изминалите десетилетия тероризъм. В замяна Шарон ще трябва да се изтегли от Бетлеем, Шило, Бейт Ел, от местата, които дълбоко в сърцето си счита за люлка на еврейската цивилизация. От само себе си се разбира, че той няма да бъде вече в Дженин и Наблуз. Убеден съм, ще напусне и Нецарим. Няма какво да прави в сърцето на Газа. Но няма да позволи като Барак милионите палестински бежанци да се върнат в Израел. И до последно ще търгува за всяко селище. Като страшна пясъчна буря войната в Ирак ще помете повечето от сегашните арабски режими. Не се ли случи същото след поражението на Палестина през 1948 г.? И не е ли именно това мечтата на обезправените палестински маси - да се разправят със своите предатели и врагове, техните братя араби богаташи, от които днес са принудени ежедневно да просят подаяния? Мир между евреи и палестинци до 3 години! Така Буш ще убеди 300 милиона араби, че им е приятел. Ще има втори мандат. И Нобел. А Шарон ще реши задачата на живота си. Преди да е навършил 80. 

Тома Томов

„Стандарт”, 2003 г.