Шумналиев: Проблемът на днешния патос е, че той не увлича

/КРОСС/Димитър Шумналиев, писател и журналист

Г-н Шумналиев, напоследък особено нашумя репликата: ,Дз не участвам в България!" А вие на фона на събитията от изминалата година участвате ли?

Участвам, разбира се! България е моят дом, моята крепост, илЬзия и надежда. Не мога да живея, без да участвам в нея. Не че не съм могъл да се установя другаде. Но тази красива, драматична и грозна България ни тегли, затова сме тук...

Друг е въпросът, че постоянно ни изневерява, все си мени нрава и изказността. Аз мислех, че след като минаха най-драматичните събития от т.нар. преход, след като се завъртяха какви ли не биографии в историята на този град, всичко това по някакъв начин иде остане в миналото и в паметта на хората. И че София ще се успокои... Така смятах преди 5-6 години, но събитията ми подсказаха, че съм поредният наивник. София остава за жалост арена на какви ли не битки и глупости. На всичко отгоре аз не виждам продуктивност в тези нови прояви, в тези големи пърформанси. Целта и идеите са неясни, няма стройна платформа, формула и програма. Свидетели сме на един постоянен хепънинг, който става все по-скучен, защото не се захранва с цел! Да се свали едно правителство е възможно, но мисля, че беше далеч по-разумно да се даде някакъв срок, за да видим какво то ще предприеме, какви управленски механизми ще заработят в държавата. Време на това правителство не се даде, макар че и то направи гафове - Делян Пеевски, Христо Бисеров...

Вие сте човек на думите - направи ли ви впечатление езикът, който се използваше при поругаването на Пеевски? Говоря за квалификациите, свързани с фигурата му, които биха били немислими в развитите демокрации...

Да, разбира се! Но тук има и друго. В сучая с Пеевски пролича старото консервативно и много непродуктивно мислене на българина: отношението му към преуспелия човек. За пореден път българинът се усъмни, изказа какви ли не оценки, което за жалост е начин на мислене. Хората не съзнават, че колкото повече богати хора има в тази държава, толкоз по-добре за всички. Аз затова обичам да имам богати приятели защото се кефя на това, че са успели! А как? Това вече е друга тема... Народът е казал: Във всяко имане има по една кървава пара." Това е стара поговорка, но българинът още не може да свикне с преуспелия човек. Завижда му, вместо да изучава талантите му. Векове наред по света богатият е добрият пример, който внушава и казва на тези от по-долните етажи: ами елате при мен! Но се научете и как да се качвате по стълбата, как да печелите... Научете формулите на закона и на печалбата!

Скоро четох едно интервЬ с мой приятел художник, в което той ругаеше богатите, по дефиниция. Абе, приятелк), особено ти, художника: не знаеш ли, че без богатите вашето изкуство нямаше да се развие? Старите италиански майстори, големите холандски художници - те не могат да живеят без меценат! фредерик Хендрик, принц на Нидерландия и Зеландия, купува картини на Рембранд от 1646-а. Художникът напуска Амстердам и отива в Италия, но този принц продължава да купува картините му, тоест - да го храни! И това е само един пример. Вземете Рубенс, Тициан, Тинmopemo... Те не биха могли да съществуват без богатия, без мецената!

Да минем от „богатите" на „младите" - неведнъж сте казвали, че без контакта с тях не можете, че те са страхотно вдъхновение и сверяване на часовника. Това отнася ли се за младежите, които окупираха университета?

Тази група не е представителна извадка, тя не изразява Въжделенията, болките, надеждите на българската младеж. Напротив, обяви се против мнозинството, не се съобрази с изисквания и програми, не възприе чуждо мнение. Тази група студенти всъщност не са комуникативни, но са ми полезни като отрицание на градежа и на развитието.

Не сте ли краен?

Аз не искам да бъда съдник, но знам, че тези млади хора не ми дават облика на съвременните младежи. И защо всъщност пишат окупатори с кавички? Те са реални окупатори, детонатори на вековна духовна старина. Няма значение дали са седемдесет или сто и седемдесет. Има значение щурмът на шепата срещу мнозинството. Срещу близо 21 хиляди студенти и преподаватели, срещу администрацията на университета, срещу учебната програма. Срещу духовната същина...

Кои са окупаторите? Повечето от провинцията. Пристигат в столииата без биография, решени да скъсат със селското статукво. Веднъж обнадеждени, че са го напуснали, те придобиват усещане за свобода. Всъщност са никои, най-големият статус, който имат в момента, е „студент". Толкоз. Самонаградили се със значение, те се опитват да надграждат. Тъй като идват без биография, бързат да я сътворят.

Може да имат и светли и чисти идеи, но нямат нито технологията, нито опита и знанието. Не разбират партийните връзки и контакти, лобитата, жестоките икономически темели на властта. Благородните стремежи не са подхранени със знанието за държавните структури, за правното устройство на държавата. Тези млади хора не са наясно с дърпащите лостовете видни и не толкоз видни управленци, с големите играчи... Да са живи и здрави, нека изживеят този патос, но за мен те не формират нито цел, нито програма, в която да повярвам и да ме повлече. Дори нямат вожд, лидер.

Е, има няколко по-изявени „ранобудни"...

Първо, по въпроса за „ранобудните". Колко са ранобудни, видяхме в сутрешния блок на ЬТУ когато поканеният за събеседник закъсня, не каза „добро утро", не се извини, веднага си изпи чашата вода и взе да ръси клишета. По-лошо, взе да ръси диалект! И пак да попитам - кой е лидерът? Каквото и да се изговори за Кошлуков през годините, не може да се отрече, че навремето той водеше по 5 хиляди студенти на митинги и протести. Беше истински лидер, жертва на предишния строй. Поведе младите хора в една съвсем друга среда. Сега ги няма тези условия за спектакъл. Затова и салонът е празен, няма публика, която да ръкопляска...

Всъщност студентският бунт политически или поколенчески е?

Тези млади хора искат да направят политически бунт, макар че по закон нямат право да превръщат университета, този свят храм, в място за подобен хепънинг.

А може би „поведенчески" е най-точно казано, тъй като в тази възраст всеки се бунтува по някакъв начин, всеки иска да ритне статуквото. Това е обяснимо и разбираемо. Затова аз не искам да се стига до крайности, затова поддържам търпимостта към тези млади хора. Добре, че ректорът не извика полиция да ги изгони и да прочисти коридорите и аудиториите, които са превърнати в бивак!

Казвате за университета, че е свят храм, но не го ли оскверняват и пияните професори?

 Като заснеха пийналите проф. Драганов и Рабаджисв, окупаторите се направиха на моралисти, раздадоха етични плесници. Професорите са на публично място, не бих ги оправдал с каквото и да било. Но така наречените моралисти редактират заснетото от десетина смартфона, монтират кадрите, озвучават ги. Създават клип. Следва разпространяването. В мрежата и на други места. Най-селският номер на окупаторите. Най-комплексарският! Творческият състав отново е анонимен, няма оператори, няма редактори, няма вдъхновители. Групата пак се оказа майка-закрилница.

Всяко време си има своя патос. По повод отминалия 8 декември един от бунтуващите се студенти написа във фейсбук възторжена ода за празника, включваща бисери като „съединение на диханията в единно бунтовно изпарение"...

Твърде особено изказване за време, в което има интернет, в което самият език покрай технологията се развива - той се освобождава от сложни конструкции, младите не използват епитети! Аз съм изследвал тяхната реч. Tab че това са някакви поетически изпълнения, които не отразяват говоренето на съвременния млад човек. Иначе патосът е естествен, ако щете и задължителен. И моето поколение е имало своите възбрани, своите революции - това е присъщо за всяка младост във всяко общество. Така че нека го има този патос, но за съжаление в случая той не увлича.

Вие сте известен с еротиката във вашето писане. Може ли да направите еротично-обществен разрез на вълненията в държавата?

Антрополозите на революциите знаят едно фройдистко обяснение на бунта. Защо масите се надигат? Защото искат да спят с жените на богатите. Мисля, че всичко това е свързано със сблъсъците между мъжката сексуалност, която води до такава експлозия. Теза, която до такава степен възмущава Айнщайн, че праша писмо до Нобеловия комитет с послание: Фройд не е никакъв учен.

Някъде на по-ниски етажи тази спекуларна дефиниция наистина заработва. Колкото и да е ограничена, колкото и да не отчита обществените нагласи, поводи и причини, тя обяснява как момчето от село се опитва да блесне, да си изгради ореол. Да надделее потискащия комплекс, че е никой. Че има само младостта си! То иска да покорява, да завладява, да впечатлява. Да грабне градската красавица, да изпъкне в новата среда. Защото е дошло отвън!

Толкова ли важна 6 случая е опозицияma София-пробинция?

- За съжаление 6 България нещата се развиха така, че границите между града и селото не се размиха. В модерните държави със стабилно икономическо развитие това се случи, но при нас селото продължава да изработва стари, ординерни и скучни доктрини - и като мислене, и като морал, и като практика. А градската среда не иска да възприеме притока на това мислене, което идва от селото - те са несъвместими към момента!

Аз не обичам да се правя на велик съдник или езиковед, но като чуя някой да ми говори на диалект, веднага пускам една завеса и отблъсквам този човек от себе си. Затова не мога да понасям директните предавания от Народното събрание. Там почти всеки говори на диалект, неправилно! Председателят г-н Миков „мека" - не казва „говорим", а „говоримЕ"! Йордан Цонев толкоз години е в т.нар. политически елит, има 200 вратовръзки, а няма 200 лева да даде за няколко урока по правилен говор. И Христо Бисеров беше непоносим! И най-напред езиковедът у мен, не гражданинът, се зарадва, когато беше изритан. И само те ли? В парламента има едва 10-20 души, които говорят правилен български език.

Да се върнем към събитията 6 България от последната една година. Ако това беше ваш роман, какъв щеше да е убедителният му край?

Моят финал е: всички герои са разочаровани и напускат сцената.

А пушката на сцената гръмва ли до края на действието?

Пушката така и не гръмва! Тя си виси на стената, тъй като никой от воюващите не знае, че тя трябва да гръмне, нито как да я зареди. Тя остава празна, чужда им е като технология. Украса на събитието е, част от декора, но не и от действието.

Българският народ ли е тази пушка?

Да. Или по-точно: енергията на народа за нещо друго, за нещо различно. Всеки има тази енергия, дори в личен план. Всеки иска да се развие, да постигне нещо. Но като цяло българинът не смее да грабне пушката, защото не знае как стреля тя - не познава технологията на собственото си евентуално благоденствие. Не знае, че трябва да бачка, да учи. Аз съм любопитен човек, движа се във всякакви социални пластове и като ходя на село или в кварталната кръчма, наблюдавам една много добре смазана машиш - тази на нищоправенето. Машината, която говори, коментира и съди, но не поглежда към пушката...

Една от книгите ви е със заглавието „Соцроман". Интересно, как бихте кръстили романа на „най-новото" време?

Бих го озаглавил „Тремор". Вижте в Уикипедия какво точно е това.

Подценявате ме, знам какво е тремор. (Медицински термин за треперене - бел.ред.)

Мислех, че младите не знаят това! Защо пък да не го кръстя „Алцхаймер"?

„Младите" са чели и по-старите ви книги. Да вземем „Речни духове" (1989), която отново излиза на пазара. Изящен роман, издържан в духа на магическия реализъм. Ако днес пишехте тази книга, щяхте ли да подходите към нея по същия начин?

Съмнявам се. Магическият реализъм е възможен само когато няма динамика и високи технологии. Не може да има успоредност между магическия реализъм и интернет. Новата изказност, и то не само на езиково равнище, смачква легендите или поне не ги храни.

Но когато пишехте книгата, това беше вярната формула?

Да. Вижте, всеки живее със своите бесове - ние желаем да бъдем много измъчвани, за да имаме побод да страдаме. Българинът особено обича да страда. И магическият реализъм обича страданието. Може би защото то ще ни излекува, ще ни отведе към радостта и намирането на смисъла.

Харесвате ли „Речни духове", когато я четете сега?

Да, нескромно казано. Много легенди и митове се преплетоха в тази книга, много мотиви, истории, сюжети, драми, обреди и ритуали. Беше голямо кефене заради самия материал, вероятно и филологът у мен го предположи. Аз съм участвал в ред фолклорни експедиции - пътувахме по села и градове, записвахме как говорят бабите и дядовците. Бяха незабравими студентски пътувания. Може би защото съм роден на площад „Славейков", в един момент почувствах потребност и радост от това проникване в едно ново за мен пространство - българския фолклор. Дори неграмотни баби и дядовци говореха с послания, с любимия мой начин на разказ - когато изненадата се съдържа в последното изречение! Много ме нахраниха тези експедиции и романът „Речни духове" дълго е живял у мен. А после беше написан за 6-7 месеца - всичко натрупано просто ме завзе и ме възпламени!

Книгата се появява на пазара в едно много особено време - 1989-а, тъкмо преди събитията, фигурата на Бащата - събирателен образ на тоталитарния владетел, не направи ли излизането й трудно? Все пак алюзиите с тогавашния строй са доста разпознаваеми...

Аз имах шанса да не се намеси щатният цензор, номенклатурният директор. Издателството беше „Български писател", а големият ми късмет бе редакторът Ивайло Дичев. Млад, интелигентен и готин човек! Прочете ръкописа, естествено, че хвана алюзиите - за Бащата, за тоталитарната потискаща машина - и без да го подаде на главния редактор на издателството, го пусна за печат! На ръба на немислимото в онези времена, но и възможно, защото системата вече се клатеше. Работеше съмнението в онзи строй, както и надеждата, че всеки момент тази система ще се срине.

В „Речни духове" Бащата се явява като вид месия, гуру за хората в село Абдовица. Спасявайки ги от османлиите, после на свой ред ги поробва. Как мислите - дали по тези географски ширини имаме кармата все някой да ни „спасява", да влиза в ролята на месия?

Месиите за жалост съществуват само на пръв поглед. Всъщност се оказват много дребнички - и като поведение, и като мисъл, и като внушение. Според мен преходът страда именно от липсата на месии!

Не попаднахме на такъв, който да ни поведе, да ни даде програма.

Но доста се пробваха да ни омаят.

Омайници има, да. Като Симеон, когото аз наричам СакскобурггоРски. Този човек получи 16 500 декара гори, които почна да сече! Пристигна тук с цялото си обаяние, с месианските си идеи за 800-те дни, а се държа като един алчник. Неговата основна цел, заподозря народът и се оказа точно така, беше да си възстанови имотите, а не държавата. А народът не е глупав - той прозря хладното отношение на Симеончо. Та той се държи точно като дядо си Фердинанд! На бал на генералите във Военния клуб Фердинанд казал на дъщерята на френския посланик: „Мадам, след малко влизаме в големия салон, където са българските генерали. Те миришат! За да не припаднете, хванете се за ръката ми." И влезли така! Това е реален исторически факт, описан в няколко източника.   И  илюстриращ перфектно отношението на Фердинанд към народа и държавата. Симеон е същият пришълец.

А с друг един омайник - Бойко Борисов, не бяхте ли приятели?

Бяхме още когато беше кмет. Тогава му водех всеки месец на гости хора от клуба „Бизнесмени за красива София". Хора, които със собствени средства оправяха тротоари, църкви... Това беше условието да станеш член на клуба, да направиш нещо за града. Отначало хората много се кефеха. Борисов ми казваше: „Шумналиев, 30 минути!", но срещите продължаваха повече от два часа. Самият той харесваше въпросите на бизнесмените, които бяха много близо до проблемите на града. Но се отказах от този клуб, защото хората решиха, че мога да им бъда едва ли не куриер. Да им уреждам различни въпроси с Бойко. Не можех да си позволя подобно падение! През живота си не съм взел и един лев подкуп.

Надали обаче може да живеете само от книги...

Абсурдно е човек у нас, на този пазар, да се издържа само от книги! Сега тиражите са мизерни, хонорарите - ако изобщо ги получиш, са смешни. Навремето с хонорара от една книга си купих първото жилище. Сега дори не искам да споменавам цифрите.

Но оставате писател по призвание?

Точно.

Коя е любимата ви книга от собствените?

Като че ли „Храмът на осмицата" история за катарите, наследниците на богомилите, които живеят в Южна франция. Идеята ми я вкара в главата една моя преподавателка по френски език през 1974-а. Тогава специализирах френски език и култура в Университета на град По. Бяхме сума ти автори и журналисти от цял свят, когато преподавателката възкликна: „О, ама вие сте от България! Нещо за катарите знаете ли?" Аз онемях. Признах си, че не знам. Тогава тя ме въведе в университетската библиотека...

И после идеята трябваше да „втаса"?

Да - толкоз години, с много четене, а после и с доста пътувания. Зимите четях и набелязвах в кой град ще отида през лятото - коя крепост, кой замък трябва да видя.

Явно с много „кеф", да използвам ваша любима дума, е написана тази книга?

О, да. Южна франция е невероятна, мирише на лавандула и вино. Вино, което просто няма как да откажеш.

Интервю на сп. "Тема"