Розово и Карадере са от едната страна на монетата

/КРОСС/Българският народ много обича изборите. И с право - лее се бира, цвърчат кюфтета, чалгата гърми, празник за средностатистическата душа. Ако пък и времената не са много тежки, пада и по някое увеличение на пенсиите и помощите. Хубаво и вкусно нещо е демокрацията, но от нея не се забогатява. Всъщност това беше и една от целенасочено подхранваните илюзии на т.нар. преход в България, а именно, че ще забогатеем от демокрация. Всъщност демокрацията просто е средство за избягване на най-големите злини, а се забогатява единствено чрез повече и по-високо производителна работа и натрупване на спестявания. 

В този ред на мисли, българите обичаме да интерпретираме важни събития през призмата на демокрацията и политиката, а не през призмата на икономиката. Едни от най-любопитните събития през последните месеца бяха двата скандала с Розово и Карадере, които претърпяха смайващо грешна интерпретация от целокупното съсловие политолози, социолози и анализатори.

Розово

Микрокосмосът на Розово привлича политическо и обществено внимание вече месеци наред. Ако питате някого какво е станало там, със сигурност ще получите отговор "розовчани изгониха сирийците от селото си". И от тук започват вече всички грешни интерпретации и алабализми на политиците, които решиха да яхнат вълната. Розовчани не изгониха сирийци от селото си. Това, което се случи, е, че едни розовчани изгониха сирийци от частната собственост на други розовчани, които бяха решили да ги приемат.

Селото Розово не е аморфна маса с колективна воля и къщи с колективна собственост. Държавата България също не е. И двете неща са съвкупност от уникални хора с уникална воля, притежаващи в различна степен съответно уникална частна собственост. И общото натрупване на благосъстояние е плод на индивидуалното натрупване на спестявания (както посочихме по-горе), което пък се случва, когато хората уважават собствеността и труда си взаимно.

Ето защо в Розово основният проблем не е нечий расизъм, а възможността на едни хора, питаещи расизъм, да нарушат чужда частна собственост, и то практически безнаказано. Някъде в репортажа се чу и тихичкото смутено прошепване на наемодателя, който промълви "ама... нали къщата си е моя". Но нито някой го чу, нито някой го интересува. Няма нищо лошо в това расисти, били те селяни или собственици на дискотеки, да упражняват расистките си склонности, като отказват да пускат в своята собственост хора от раса, религия или етнос, която просто не харесват. В първия случай това дори няма никакво значение, а във втория расистът бизнесмен бива наказан с понижени приходи, тъй като неговият конкурент без расистки предразсъдъци ще поеме съответния поток клиенти и ще реализира по-голяма печалба. Лошото идва, когато расистите започват да налагат своя расизъм върху чужда частна собственост, а собствениците на последната нямат възможността да се защитят.

Карадере

В Карадере се случи нещо почти аналогично. Основата на казуса е следната - група британски граждани купуват парцели на баира зад плажа Карадере и в партньорство също с британска архитектурна компания изработва проект за вилно селище. От българската страна имаме неподготвеност - общината е без приет устройствен план, а агенцията по инвестиции издава сертификат клас А. Изведнъж в България избухва паника, че някакви чужденци тръгват да застрояват плажа Карадере. Определящите себе си за десни политически партии повеждат протести, няколко софийски къмпингуващи изпадат в истерия, че някой ще им огради пясъка, който те ползват, без да плащат всяко лято. Лозунгите са срещу инвеститорите, които набързо придобиват митичен статус на хора от световната конспирация, а едва след месец и нещо от bTV се сещат да идат до Уелс да се срещнат с един от основните инвеститори и да разберат, че е съвсем нормален бизнесмен, подпомагащ редица публични проекти в града си и собственик на местния ръгби отбор.

Отново виждаме как част от обществото показва неуважение към частната собственост, и то по особено абсурден или объркан начин. Вместо общественото внимание да се насочи върху устройствения план на общината и защо той не е наред, изведнъж претенциите се стоварват върху частен собственик на трънясал баир, зад така или иначе държавен плаж. Почиващите безплатно на държавния плаж (някои от които всяко лято оставят грозни купчини боклуци зад себе си поради причината, че почиват безплатно) изведнъж отправят искането политиците да отнемат правото на собственика на парцела да се разпорежда с него, тъй като това щяло да наруши гледката им от плажа или щяло да им създаде неудобството от повече почиващи на този плаж.

Други пък правят допускането, че там има нещо прекалено ценно за природата и не трябва да бъде нарушавано. Районът наистина попада в Натура 2000 (както попада и огромна част от територията на България), но не е със статут, неразрешаващ строителство, а просто изисква специална екологична оценка. Но дори по субективна оценка там да има нещо ценно, защо хората, за които е ценно, не са се организирали предварително да го опазят? България вече четвърт век няма нито една инициатива за консервация на определен природен район чрез закупуването и стопанисването му. В същото време частните резервати, дори в Африка, се множат непрекъснато, като днес в тях е по-вероятно да видите застрелян бракониер, отколкото застреляно животно.

Подобно на случая с Розово, на Карадере отново имаме група хора, които се опитват 

този път чрез политическа принуда да проектират собствените си субективни оценки 

върху чуждата частна собственост, без да желаят да я придобият и стопанисват.

Едно от нещата, които обединяват културите на богатите държави, е отношението на обществото към частната собственост. То се изразява по безброй начини, като започнем от поговорки като "моят дом е моята крепост" и стигнем до железни закони за защита на собствеността и дори позволяващи на собственика почти неограничена самоотбрана в нейните рамки. Както казахме в началото, тези общи черти между богатите народи не са случайност, тъй като уважението към частната собственост е в самата тъкан на капитализма, а пък той е единственият път за устойчиво забогатяване на едно общество.

България също е била сред тези държави в следосвобожденския си период, но половин век комунизъм е успял почти безвъзвратно да промени културата ни, като за критична маса наши сънародници даването на акъл и налагането на свои виждания над чужда собственост по всякакъв насилствен и принудителен начин се е превърнало в начин на живот. Примерите за такива хора започват с всеизвестните ни крадци от етническите малцинства (които дори не разбират какво е собственост), минават през безсъмнено крадливи политици, но твърде често и твърде неосъзнато стигат дори до образовани хора от средната класа, за които чуждата частна собственост изобщо не е свещена. И докато този манталитет не се промени и не възприемем, както английската поговорка за дома - крепост, пък и българската "не гледай в чуждата паница", изобщо не очаквайте да се отлепим от дъното на европейските класации по ниво на доходи и спестявания. 

Коментар на Владимир Каролев, "Сега"