Да оставим хората на мира

/КРОСС/ Понякога се случва да дойде човек при мен и да ми каже, че пуши, ругае, води порочен живот и аз, като съвестен свещеник, съм длъжен да му кажа: „Чедо, това е грях!" Но това ли е основният ми дълг? Всъщност изповяданото от него означава, че той знае, че това е грях. И моят дълг е да направя така, че този човек да почувства радостта и любовта, с която Бог ни дарява. Но как да го осъществя?

Веднъж при мен дойде човек и се разкая за това, че често ругае. Аз, от своя страна, бях готов да му кажа обичайното в такива случаи - че това е тежък грях. Но докато той говореше, размислих и му казах следното:

„Когато ругаеш, се чувстваш силен и важен. Струва ти се, че притежаваш голяма сила, та нали ругаеш, използвайки думи, които докосват особено значими, свещени понятия. Очевидно са ти нужни сила и власт. А кой обикновено изпитва такава потребност? Хора, чиято сила и значимост не е призната от другите. Ето защо те започват да го демонстрират по различни начини: един ругае, друг разрушава всичко наоколо, трети измисля нещо друго.
Какъв е проблемът? В липсата на любов. Тези хора не знаят, че са обичани. Защото човек, чувстващ Божията любов, не може да Го хули и злослови. Това просто е невъзможно."
От какво действително имат нужда подобни хора? Само от забележка от свещеника?! Или по-скоро имат нужда от помощ да достигнат общение с Този, Който е Любов? Да смекчиш душите им, така че да почувстват Бога и после да споменават Името Му само за да Го славят: „Благодаря Ти, Господи за това, че ме обичаш и ми даде да видя Твоята любов. Благодаря Ти, Господи, за това, че за Теб съм ценен повече, отколкото за другите. Благодаря Ти за това, че с Тебе се чувствам уверено и в безопасност. Как бих могъл да Те похуля?"

Всъщност ругаещият човек, който похулва Божието име и извършва и други подобни непристойни неща, показва с това липса на увереност в себе си и вътрешна пустота. Забележките? Те нищо няма да запълнят. Упреците? Те предизвикват само съпротивление. Повишаването на тона - ще има обратния ефект.

Да си припомним Притчата за блудния син - какво направил бащата, или нашият Бог? Той прегърнал своя син, целунал го, измил го с благовония и го облякъл в нови дрехи, дал му пръстен, организирал угощение - празник в негова чест. Подарил му щастие. „Обичам те, дете мое! - казал Му. Почувствай обичта ми! Усети, че те обичам и че в светлината на Моята любов - сладка, очистваща света - всичко, което си направил, твоите греховете се стопяват, изчезват. След това повече няма да пожелаеш да грешиш, защото светлината на Моята любов ще те изпълни и утеши."

Но ето, завръща се у дома по-големият син, добрият, трудолюбивият. Връща се и вижда светлините у дома, гостите, веселбата, танците... Извиква един от слугите и го пита, какво се е случило. „Брат ти си дойде; и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав" (Лк. 15:27).

Тази фраза ми направи особено силно впечатление - прие го здрав. Как така го прие здрав, след като блудният син изпаднал във всевъзможни грехове? „Аз го приех здрав" - казва бащата. Действително той се завърнал, след като извършил многобройни грехове, но в неговата душа било останало едно „чисто" място - покаяние и искрена привързаност към бащата. Именно миналото, когато те двамата с бащата имали истински, дълбоки и искрени отношения, го подтикнало да се върне. Неговата душа, бидейки грешна, оставала прекрасна. В нея продължавали да съществуват благи намерения, чест и достойнство, и стремеж към доброто.

Така, както и при нас с теб.

А по-големият син? Той не бил грешник. Но имал странна душа - не можел да се радва на щастието на другите и да споделя с тях своята радост. Той ревнувал, завиждал, все нещо не му достигало. Всъщност той бил действителният блуден син, защото връзката му с бащата имала чисто формален характер, а умът му бил някъде далече от бащините обятия и обич.

В примера на по-младия брат виждаме как може да се промени човек. Но може и да не се промени.

Изглежда нас, всъщност, не ни вълнува ничия съдба. Дори спасението на всички наши близки сякаш не желаем достатъчно силно. Защото ако действително силно го искахме, то би се осъществило.

Да вникнем в притчата за блудния син. Ако искаме да разберем Господ, то най-напред трябва да се успокоим, да утихнем и да започнем да Му се доверяваме напълно. Ако дори и за миг се усъмним в това, че за Господ няма невъзможни неща за спасението на човека (включително за близкия ми човек), ако дори за миг се усъмня, че Неговата любов е много по-силна от моята любов, това означава, че аз искам не спасението на моя ближен, а да стане по моему. Е, тогава да продължаваме да правим това, което толкова ни харесва: да се измъчваме, да наказваме себе си и другите, да извършваме едни и същи грешки, да си удряме главата в стената. Но не това трябва да научим от притчата.

Стига сме правили забележки на хората! Те няма да доведат до добро. За да не ги извърши човек - остави го на мира. Преди известно време изнесох беседа на тема: „Остави своето дете на мира". Ще го доведеш до умопомрачение със своите „полезни" занимания, проповеди. Не го притискайте - то знае, как трябва. По-добре направи чудо - вече обясних какво. Промени живота на своето дете със своето отношение към него - любов, благодат, молитва. Дай му свобода. Помогни му. И непрекъснато „обезпокоявай" Бога със своята молитва - не хората, а Бога.

Можеш ли да се пробуждаш нощем и да се молиш за всички деца на света, в това число и за твоето? Прави го. Но остави детето на мира. Това важи и за другите - остави на мира съседа, съпругата, съпруга, който и да е човек - не изисквай от него да бъде такъв, какъвто на теб ти се иска. С това само го дразниш.
Но нали Господ ни е заповядал да просвещаваме хората. Това е една от най-трудните мисии, защото се осъществява чрез личната святост, смирение и доближаване до Бога, чрез личната молитва и благодат, изливаща се от нашия собствен живот. Такава благодат не може да внася раздразнение.

Нима мощите на светците безпокоят някого? Когато светият човек си отиде от този свят, при нас остава неговото тяло, което наричаме мощи - тези мощи безпокоят ли някого? Не.

Мнозина пристигат в Халкида на Евбея за поклонение на чудотворните мощи на св. Йоан Руски. Той приема всички - грешни, болни, лоши и добри. Той лежи и не безпокои никого, но всички искат да бъдат в неговите обятия. Можем ли и ние от този момент да станем такива живи мощи? Да започнем да живеем така, че хората да идват при нас и да се вслушват сами, по своя воля. А ако не искат - да не ги принуждаваме. Но е нужно винаги да виждат нашата любов. А търсеният резултат може да се появи чак след смърт­та ни. Първо ще умрем, а другите ще се променят след нашата смърт, ако Бог пожелае. Разбираемо е, чисто човешко е да искаме да видим резултат, но какво да се направи, ако Божият промисъл не съвпада с нашия? И животът на другите хора не винаги се подрежда така, както ни се иска.

Преди няколко дни служихме света Литургия. В навечерието на всенощната служба едно момче дойде към мен и ми каза: „Отче, няма да мога да дойда на Литургия утре. Имам среща със своето момиче на кафе, а неделята е единственият ден, когато може да се видим." В този момент бях готов да кажа това, което свещеникът е длъжен да каже в такъв момент, но ми дойде наум нещо друго. Това ли иска да чуе от мен Бог? Или аз считах за нужно да кажа, че земният живот стремително се носи напред, така както съм го чел и проповядвал? Порицаване, забележка...

И тогава мислено се обърнах: „Господи, искаш ли да кажа именно това на този млад човек? „Чедо, това, което се готвиш да извършиш, е грях!" После помислих: това момче идва при мен вече три години. Има ли смисъл да му казвам, че постъпва неправилно? Той го знае. А ако му кажа, не отивай на кафе вместо на служба, нима ще ме послуша? Ще отиде.

В същото време още една мисъл ми дойде наум: ако му кажа да не го прави, така в крайна сметка моята съвест ще бъде чиста. И аз ще бъда добър, принципен свещеник, а родителите и познатите на момчето, като узнаят за нашия разговор, ще кажат: „Браво! Колко строг и внимателен е нашият свещеник и какви правилни неща говори!" Да, но и момчето знае правилния отговор. И какво в крайна сметка трябва да направя - да не проваля своя имидж или да му помогна? Помолих се: „Господи, просвети ме!" И в този момент дойде и отговорът.

Казах на момчето:

- Пожелавам ви приятно изкарване! Поздрави своето момиче от мен и й кажи: моят духовник ме помоли да ти предам, че ни пожелава да си изкараме приятно и се моли за нас.

Момчето попита:

- Да я поздравя от Вас?
- Да. Какво лошо има в това?
- И какво да й кажа?
- Това, което ти казах: поздрави я от мен.
- Добре, отче, съжалявам, че няма да мога да дойда на Литургия.
- Какво да се прави, така си решил.

След няколко дни момчето дойде отново при мен и го попитах:

- Как мина?
- Добре, отче.

Но когато й предадох Вашия поздрав, тя направо онемя.

- Защо?
- Защото получи поздрав от свещеник, на когото бяхме казали, че отиваме на кафе, вместо на служба.

Когато всичко й разказах, тя помоли, да те попитам, кога може да дойде да поговори с Вас.

Разбирате ли? Това не означава, че в душата на момичето се е извършил някакъв велик душевен обрат, но кой от нас може да съди за вътрешните изменения у когото и да било? В крайна сметка в едно съм убеден: от една страна, не загубих контакт с тези млади хора, а от друга - не излъгах, не оскверних нашата вяра, нашата Истина и децата знаят, че не постъпват правилно. Но получих тяхното доверие, тяхната любов. Разбраха, че могат да се обърнат към мен, да позвънят по телефона, да се срещнем, да поговорим и че няма да соча с пръст и да ги замерям с критики и забележки.

Това е бащинската обич и, за съжаление, до този момент аз само я копирам от светците, които чета. Да даде Бог, да дойде този ден, когато ние вече няма формално да подражаваме на духовните старци и майки, и ще действаме, водени от сърцето. Но затова е нужно особено дръзновение, или по-точно - единение с Бога. „Закваската" я дава Господ, а не хората. Ние правим това, което правеше Иисус Христос, Богочовекът. Той истински и по човешки разбираше хората и затова прощаваше на грешниците, идващи при Него, казвайки им: „Иди и не греши повече. Иди си с мир."

А ние само повтаряме: „Това, което си направил, е грях!" И ти, и аз знаем, че това е грях, но за придобиването на душевен мир тези думи не стигат.

„Отче - ще каже някой, - вие не ми казахте, че това е грях!" Значи всичко се свежда до това, да се произнесе думата грях. Добре. Това е Грях. И после какво? Променя ли се човек след като сме му казали, че греши? И защо тук не добавяме думите на Христос: „Прощават й се многото грехове, защото тя обикна много" (Лука. 7:47)? „Дори когато си грешил - казва Господ, - ти си търсил любовта и Аз знам това и затова те очаквах. Разбирах те, съчувствах ти и изпитвах състрадание към тебе и сега те прегръщам, без да се гнуся от теб".

Да преодолеем в себе си това желание - да осъдим и да критикуваме. Да се покаем.
Притчата за блудния син ме подтиква да се разкая, защото слушайки я, започвам да разбирам своето недостойнство и неспособност да разреша подобни проблеми. Някои мои приятели, свещеници и просто вярващи хора споделят, че в дълбините на своята душа те прекрасно осъзнават, че ние не сме такива, каквито трябва да бъдем. Ние не се стремим към светлината, не се справяме, но независимо от това, съществува Божествената Любов и ние се успокояваме, доверяваме Му се и заспиваме спокойно.

Помоли се, но така, че да заспиш спокойно, и след това няма да имаш угризения на съвестта, че спиш, а не чакаш детето ти да се прибере у дома. Повери го на Бога!
В този момент, докато разговаряме, си представи човека, за който толкова много се безпокоиш, тревожиш се, че неговият живот, здраве и духовно развитие са застрашени. Какво можеш да направиш за него в този момент? Нищо, освен молитва. Ти ще се помолиш и Господ ще го защити и запази със Своята любов и грижа. Бог се грижи за твоя ближен.

Не можете дори да си представите какво спокойствие ще ви споходи, ако разберете това. Ще престанете да се тревожите за хората - за всичко и за всички грешни, заблудени тук и по целия свят. А какво прави Господ с тези хора? Прави това, което е необходимо, Той знае. А ние да се успокоим и да кажем: „Слава Тебе, Господи! Ти и от блудника дори може да направиш целомъдрен, смирен, чист, непорочен и прекрасен. Ти можеш всички да промениш. Помогни ми и аз да се променя и да разбера, че най-големият грешник съм аз. Помогни ми да се покая в душата си, защото ми е изключително трудно, поради моя егоизъм. Та нали трябва да потърся прошка от всички, за които мислех, че им е нужна помощ, че трябва да бъдат по-добри. Трябва да се покая пред тези хора и да кажа: „Аз бях много по-лош от вас. Бях скверен лъжец и лицемер".

И ако се преструваме в това, макар и най-старателно, ние никого няма да убедим. Хората много добре разбират, какво става. Един мой познат разказваше, че понякога, когато се моли за някого в стаята си, след известно време този човек му позвънява и казва: „Звъня ти, защото си мислех за теб сега и почувствах силна любов към теб". При това без да съм предприема никакви действия - нито обаждане, нито смс, само молитва - молитва към Бога, като Приятел.

И когато станем приятели с Христос, първото което ще чуем: „Кажи Ми, какво искаш! Нека да направя нещо за теб, така че да почувстваш радост!" Тогава ние ще отговорим: „Господи, ето това и това, направи го, колкото се може по-добре! Помогни на този човек да разбере, как силно го обичам". И веднага Господ ще изпълни молбата. Това е най-доброто.

Но защо хората не се променят. Господ вижда, че сме грешни, но не може да ни промени, понеже ние сме така убедени в своята правота и святост, че нищо не искаме да чуем и живеем в „далечна страна", както се казва в притчата. Намираме се далече от Бога. Тоест, от една страна, ние сме така близо до Него - в Църквата, а от друга - сме истински блудни синове.

И Господ казва: „Какво да направя? До кого да се приближа? На кого да кажа: „Чедо, правиш не това, което трябва"? Самите хора са готови да ме поучават". Някои от нас дори и на Бога могат да казват, че Неговите действия са неправилни, както е било във времето на Иисус Христос. Да, не се учудвайте. И по времето на Христос е имало хора, които са Му казвали: „Какво правиш? Ядеш в събота, без да измиеш ръцете си! Не спазваш традицията! Извършваш чудо в събота! Разговаряш с рибари! Това са обикновени рибари, как може да разговаряш с тях, Ти не разбираш, какво правиш!"

Дори на Бога можем да правим забележки. Но не можем едно: да се преобразим вътрешно, да се променим в душата си. Да се променим и да кажем: „Господи, готов съм да чуя от Теб за своите грешки и искам да ме промениш". Готов ли си за това? Ако си готов - това е чудесно. Допада ми много. Така и аз бих могъл да кажа: „Господи, вземи и ме промени! Промени хода на моите мисли, защото са неправилни!"

Ето това е покаянието.

Покаяние няма там, където накриво се гледа света, така както ние го виждаме в момента. Не е важно дали плачем в този момент или не.
Плачът не е критерий за покаяние, защото може да се плаче и по лични причини. Макар че в този случай плачът не е излишен, та нали искаме да направим нещо съвсем различно, ново, за първи път в живота. Но ако няма сълзи - няма нищо страшно, първата крачка е направена. Ще продължим в същия дух, да се учим на това, което не ни се удава в продължение на години в отношенията със съпруга, съпругата, децата, приятелите, всички хора на света. Не се получава, защото предизвиква напрежение, съпротивление, злоба.

Може и да не съм прав, но тази притча ми се струва много тъжна. Спомнете си, как по-големият брат, връщайки се от работа, попитал, защо пируват. Твоят баща прие брат ти здрав, казали му те. Твоят брат е жив и здрав, с него всичко е наред. Да, извършил е грехове, но сега е добре. А какво казал в отговор по-големият брат?

Ето какво - не грехът е проблем в този свят. Проблем е лицемерието на тези, които считат себе си за безгрешни. Това е истинската сериозна болест и тук нищо вече не може да се направи.
Моля за прошка, ако с думите ми съм смутил някого. Простете ми, както бащата е простил на своя син от притчата, и мислено ме прегърнете. Простете ми, ако не харесвате това, което говоря. Ако не искате да се променяте, продължете да живеете така, както живеете сега, и вижте последствията. По тях се ориентирайте.
Ако във вашето семейство царуват мир, спокойствие и любов, продължавайте така да живеете и занапред. Но ако разбирате, че губите своите деца, тяхното доверие, че започват да ви се смеят в лицето или зад гърба (макар да ви изглежда, че всичко с тях е под контрол), то в такъв случай, ако имате желание и разбирате, че е дошло време, замислете се за всичко това и помолете Бог да ви покаже пътя, по който да вървите. Това е прекрасен миг, когато човек казва на Господ: „Господи, нали бях Твой блуден син! Имах те за свой баща, бях свещеник, богослов, духовен наставник, учител, монах, проповедник, мисионер, църковен човек - но бях и блуден син".

Толкова рязко да се промениш е трудно, но трябва. Да опитаме да живеем остатъка от живота си честно. Много от вас са млади, щастливи, животът е пред вас и би било добре, ако от този момент се промените и преживеете шестдесет, седемдесет години така. И на нас, по-възрастните, предстои да се потрудим, за да променим себе си, дори и само за един ден - толкова, колкото ни даде Господ.

Източник: pravmir.ru
Превод на български: Мария Иванова, svet.bg