Когато има криза, изкуството се оживява

/КРОСС/Аз съм рядко в България, познанствата са ми още от времето на баща ми, предимно хора от изобразителното изкуство. Това са хора отдадени на изкуството, не се щадят. Тук условията са много по-трудни и за това ценя още повече това, което се случва тук, независимо в рамките на кой сектор дали ще в театър, в литература или в музика. Това казва диригентът, композитор и преподавател Симеон Пиронков, който живее във Виена от години.

„Забелязвам това и в други страни - когато има финансови затруднения, криза - политическа, финансова, има своеобразно оживяване на изкуствата. Този момент да се противопоставиш, да преодолееш това, което те заобикаля е много силен момент и има много креативен потенциал. Той е най-силен по време на криза, а по време на добруване хората се ояждат. Това, което се случва тук в изкуството има една яркост и една индивидуалност. Но наблюденията са ми, че това се случва повече в сферата на литературата, на изобразителното изкуство, но винаги по-малко в музиката. Защото музиката винаги е била много трудно нещо. Тя е много абстрактна, тя трябва да се чуе. Поради своята абстрактност, тя винаги най-трудно си е пробивала път. Моите наблюдения са, че когато се случва нещо ново, то най-последно се случва в музиката. По тези причини музиката е била винаги елитарна, поръчвана и свирена  само за хора, които са разбирали от нея и така е от три века", връща се по свой начин Симеон Пиронков към музиката, на която се е посветил.

Той беше за кратко в София преди участието си в Международния фестивал „Мартенски музикални дни" в Русе.

„Това е един проект, който се прави с жива музика,

прави се напоследък доста често. Стари качествени и до голяма степен непознати филми, черно/бели от 20-те, 30-те години се дигитализират и към тях, както и тогава се е правило -се свири музика на живо. Най-често дават поръчки на различни известни автори композитори, които да напишат музика, нова музика за съответен филм. И в този случай един от най-известните съвременни чешки композитори Иржи  Смолка е написал музиката към този филм „Куклата", един филм от 1925 година на Ернст Любич. Един период, който не е много известен, защото Любич е по-известен с говорящите си филми и, разбира се, най-вече като откривател на Марлене Дитрих. „Куклата" е невероятно смешен и оригинален, той е много бутафорно театрален, без да се крие, дори нарочно експонира този момент.", описва сюжета Симеон Пиронков.

„Това е едни проект, който вече сме реализирали във Виена, мина много хубаво и имахме огромното желание да го представим в рамките на едно друго представяне. Ще го представим в един друг наш цикъл във Фейс Контерпорари мюзик, с ансамбъла за съвременна музика PHACE. чийто основател съм аз. Имаме с този ансамбъл цикъл в Концерт хаус във Виена. Това са четири концерта, този ще бъде третият концерт. Този цикъл е оформен така, че всеки концерт има различен акцент - веднъж с електроника, веднъж с филм, с инструментални концерти, един с камерна музика, т.е. винаги съвременната музика се представя по различен начин, в различен контекст", описва част от дейността си като музикант Симеон Пиронков.

Но се връща към проекта си, свързан с киното. „Дори в началото на филма се появява самият Ернст Любич и прави едни декори. Те са малки декори, театрални и филмът е много интересно заснет, в тези декори се влиза с камерата и те стават големи, те се надуват, един похват, който тогава е невиждан и е много оригинален и интересен за времето си. Действието се развива в тези негови декори, които публиката вижда в началото. Всъщност филмът е и една много критична студия в следвоенна Европа, имам предвид Първата световна война. Всичко е много алегорично, метафорично и много абсурдно, има много сюреалистични елементи. Музиката много хубаво върви и е тясно свързана с тази акция, която е във филма. Сцени, както е в тогавашните филми са разделени и съответно и музиката така върви. Самият избор на инструментите е много оригинален и интересен - електрическа китара, акордеон, контрабас, флейта, кларнет - много хетерогенен състав, който много отговаря на естетиката на този филм, защото той сам по себе си е много хетерогенен. Трае около 1 час и пет минути. Това е проект, който е свирен веднъж в Германия, ние сме първите, които го поставиха в Австрия и сега много се радваме, че ще го представим и в България и най вече, че успяваме да се осъществи. Ива Чавдарова  /директор фестивала „Мартенски музикални дни" / отдавна иска. Аз съм й разправял за този проект, когато го направихме във Виена и тя много искаше да го направи в Русе", казва Пиронков.

Концертът ще бъде на 29 март в Доходното здание. Съставът заедно с Пиронков тогава няма да идват в София, защото Букурещ е много по-близо до Русе, конкретизира се музикантът. Уточнява, че в „Куклата" участват осем музиканти, в това време филмът се прожектира. Всичко е синхронизирано чрез клик, т.е. има една дигитална следа, която отчита метрономното време, нещо, което не е могло да се случва навремето. Обикновено е вървяло пиано на тези прожекции. Сега се получава перфектна координация между това, което се случва в музиката с картината, която върви в момента, обяснява Пиронков. Провокираме го с въпроса дали това „кинозанимание" по специален начин не го свързва с баща му - големия български композитор Симеон Пиронков, който извън симфоничните и камерни творби, изградило името му на един от най-забележителните автори на българска музика, е автор на музиката на десетки филми. Той е работил с режисьори като Въло Радев, Христо Христов, Зако Хеския, Рангел Вълчанов, Бинка Желязкова и много други. Автор е и на театрална музика.

„Това се получи малко по случайност, ние се опитваме винаги да бъдем по-различни от другите, но не само от желание да бъдем по-различни. Аз имам много познанства с различни хора на изкуството не само музиканти, както е било с баща ми - с художници, с хора от театъра, с хореографи, с много различни интересни хора. Винаги се опитвах и продължавам да се

опитвам да правя проекти, които не са само музикални.

Такива има и те са важни, естествено, но профилът на Фейс Контерпорари, всъщност е много плуралистичен и интердисциплинарен. Специално с кино това е първият ни проект, но сме правили много с видео, имам много приятели композитори, които работят с тези нови медии. Винаги има и нещо друго, освен чистата музика.", откровен е Пиронков - син. В цялото му присъствие, дори вече в лекия акцент, който се усеща на моменти, той е един виенчанин. И не го крие. Говори за Виена не само като за своя град, но и като развитие и като преодоляване на едно минало, свързано с раните от времето на Втората световна война - не толкова физическите, колкото нравствените.

„Във Виена в тази насока се случиха много неща. Виена, по времето, когато аз дойдох, 1985 година и още 3-4 година беше един изключително консервативен град - градът на музиката, понятие, което хем казва нещо, хем и нищо не казва. Един много музикален град, но винаги е имало и една голяма дискусия за това. Има хора, които с изключителна и ангажираност и прямост са я водили, като Томас Бернхард и са били мразени от официалната културна политика. Някъде 1988 - 1989 година започнаха много неща да се случват по различни линии не само в музиката. В музиката се случи фестивалът Wie modern, който се наложи и утвърди, може би като един от най-големите фестивали за съвременна музика в мащабите си, като времетраене, като участие на хора на изкуството. Той беше основан навремето от Клаудио Абадо, Бог да го прости. Той беше важна интеграционна фигура, изключителен визионер в този смисъл. Тогава беше директор на операта във Виена. Дори Херберт фон Караян не е достигал това, което стана Абадо - музикален директор на Виена. Абадо имаше контакти с висшите политици на града и на държавата, успя да наложи различни инициативи. Една, от които за мен най-съществената, значима в перспектива беше фестивалът Wie modern. Оттогава започна съвременната музика, съвременното изкуство започна да излиза от едно малко апокрифно, подземно съществувание, което винаги е имало.

Виена е била известна винаги с много авангардистките си тенденции,

най-вече в изобразителното изкуство, ако мислим за абстракционизъм и в музиката е имало композитори като Фридрих Ферха и групата около него, които с основаването на първия състав за съвременна музика, въобще, тогава Wie Ria саправили много неща. Политиката и обществото са казвали: „Да, защо не!", но никога не са давали пространство, за това, което е заслужавала тази музика. Даде й се в края на 80-те години с фестивала. И понеже фестивалът работи и с други хора на изкуството вече, не само за съвременна музика, но и за съвременно изкуство въобще. Това беше едно от най-големите завоевания. Започна много да отваря града като цяло. Разбира се, и досега съществуват различни видове публика като тази в Music Ferain, която е абонамента публика, посещаваща концертите на Виенска филхармония, на Виенските симфоници, на други големи формации, което е много хубаво. Това е Виена и, естествено, така ще бъде. Но покрай всичко друго, което започна да се случва тогава започнаха да се случват и нови неща в големите институции като Виенска филхармония, не само свързано с музиката, но започнаха да се приемат и жени във филхармонията и програмите започнаха да се променят, пак чрез Клаудио Абадо.

Започнаха да се изпълняват произведения пак от виенската класика, но не намирали място в репертоара през 60-те и 70-те - произведенията на нововиенската школа Шьонберг, Берг, Веберн или много рядко. Традицията и потенциалът, който Виена притежава чрез това отваряне започна да има едно интернационално излъчване. Виена започна да се превръща от един музеен, мил, туристически център в град, в който съвременните изкуства имат своето място. Появиха се много музикални групи, състави, специализирани за съвременна музика. Хората започнаха да работят заедно и с новите медии, а и светът много се сближи, колкото и да звучи банално това, което казвам. Но в рамките на изкуството това се вижда най-лесно, най-непосредствено." За всичко това Симеон Пиронков говори много вдъхновено като част, като участник от това съвремие, от тази нова картина на аристократичната Виена.

Признава, че е малко старомоден, защото „за мен винаги са били тези основни три неща - композирането и дирижирането, а от края на 90-те се появи и преподаването.

 Аз съм изключително старомоден,

защото е било най-нормалното в 18-ти и 19-век. Професията на диригента се оформя в началото на 20-ти век, като отделна професия. Навремето най-нормалното нещо е било композиторът да си дирижира своите произведения, не се очаквало друг да го направи. Това е вървяло винаги ръка за ръка. При мен, за съжаление, това става трудно, все по-трудно да ги преследвам на същото ниво, защото чисто физически не е възможно и се опитвам да имам периоди, в които наблягам повече на композирането, това са по-скоро дупки, островчета от време, които да открадна за себе си за композиране. По принцип това са две неща, които са вървели паралелно, като винаги в определени моменти едното е имало водеща роля. В момента дирижирането има по-водеща роля, преподаването е нещо, което винаги върви. Имам клас по дирижиране във висшето училище, вече се казваме университет по музика и драматични изкуства във Виена - имам клас за дирижиране на съвременна музика, т.е. моят интерес е към съвремието, към това, което се случва сега, към музиката на следвоенното време. Това не значи, че аз не дирижирам и други неща. Но интересите ми са фокусирани към музиката на 20-ти и 21-ви век.", описва битието си на музикант Симеон Пиронков.

Но винаги се връща към онази Виена, в която попада на 20 години, за да учи музика. „По-голямата половина от моя живот аз живея във Виена, аз отидох там на 20 годишна възраст, не съм бил там през цялото време там след следването си, бил съм и на други места, но Виена е фокусът, центърът на живота ми, като човек и като човек на изкуството. Там съм от 1985 г., догодина ставам на 50 години - по-голямата част от живота ми е свързан с този град. Виена е град, който в миналото е бил град, който много хора са бягали от него, мразили са го, като Стефан Цвайг, Густав Малер.  Този град е хем любов, хем омраза. За Виена казват - това е град, в който не можеш да започнеш, можеш да свършиш. Това, обаче, не важи за днешна Виена. Въпреки кризи, въпреки финансови затруднения, във Виена се случват много неща. Има млади хора, които са много инициативни с много голям интерес към експеримента, към смесване на изкуствата, с много оригинални идеи. Въпреки всички проблеми градът, управата Виена прави всичко възможно тази почва да бъде плодородна, да дава повече. В града има много театри - малки, големи, много галерии и т.н., една много жива, витална среда. Нещо, което въобще не беше характерно за Виена и въобще за Австрия. Но това има и своите политически причини. Виена, по-скоро Австрия се е смятала за страна жертва на националсоциализма, а всъщност е една от виновниците за случилото се. Великолепно завъртаха така нещата, че да се изкарват жертви. Щастлив съм, че бях в това време, когато 1988 година по времето на канцлера Франц Враницки, когато бяха големите маршове в памет на 1938 година в памет на Аншлуса, за да разбере младото поколение. Това беше много важно за изкуствата, изостриха се позициите, а това дава нови идеи в изкуството, действа оплодително на културата, нов изказ, въобще. Смятам, че това, което се случи във Виена беше много позитивно.", описва времето на младостта си в Австрия Симеон Пиронков от една страна рационално като гражданин на Виена и от друга - емоционално като българин.

За краткото му пребиваване в София ни съобщи художничката Елена Панайотова. Свързва ги приятелство от детските години, когато родителите им са били приятели. Срещата ни е в едно от любимите ни софийски места, където се срещаме с приятели или да поработим малко на лаптопа сред младите хора, които също като нас идват в приятната атмосфера да поработят на чаша кафе или час, хапвайки домашен сладкиш или просто да се насладят на аромата му. Почти виенска атмосфера, споделя Симеон Пиронков, който от 1985 година живее и работи в австрийската столица. Вървим за кратко с него след това заедно по централните софийски  улици след този много приятен разговор за музика, за Виена, за общи приятели, за любими места. Усещането - един европеец за кратко с нас.