• 26 Септ 2017 |
  •  USD / BGN 1.6593
  •  GBP / BGN 2.2282
  •  CHF / BGN 1.7079
  • Радиация: София 0.11 (µSv/h)
  • Времето:  София 15°C

ЦЕНТЪРА ГО НЯМА...

ЦЕНТЪРА ГО НЯМА...

Душеизлиятелна, свръхподробна и субективна нарация, разцъфнала покрай „Южна пролет 2014"

И все мисля, че отдавна съм си научил всички житейски уроци по трудния начин, че никога повече няма да правя безсмислени неща, и пак току нещо прибръмне покрай олисялата ми главица и се озова до ушите в киреча.
Кои са безсмислените неща ли? Во кратце - да се захванеш енергично с нещо, което не променя нищо.
Да де, ама какво му остава на човек, когато го засърби клавиатурката? Затова предупреждавам - следващите думички, благодарение на загниващите си, лепкави пипалца, са измъкнали своите зловонни, пихтиести, уродливи телеса от най-скверните подмоли на още по-най-безнравственото, човеконенавистно, мисловно проявление, като олицетворяват, пар екселанс, отношението към обиколната среда на един застаряващ, завиждащ, закоравял графоман, който обитава тъмната страна на денонощието в последна фаза на смъртнообидност към всички световни неправди, изразяващи се в неподобаващата оценка и недостатъчна популярност на божественоподобните му гениални слова.

1. Ден първи - Всички пътища водят към Хасково...
Големината на татковината наша не предполага кой знае какви премеждия при каквито и да са дестинации и разстояния, но при преминаването през различни градове може да се натъкнете на завладяващи природни гледки и разнообразни поведенчески образци.
Автобусът до Стара Загора е с климатик, пътниците са се затворили в собствения си свят, посредством лаптопи и телефони, а който няма слушалки - мърда ръце и крака в такт с популярната филмова музика, която дискретно се носи из купето.
Нещата се променят коренно, след като потеглям в направление „Хасково през Димитровград". Атмосферата в превозното средство („по-малко от автобус и по-голямо от бус" - по думите на продавачката от билетния център) е народна, веселяшка, има двама-трима седнали на макарки, няколко правостоящи, всички се потят, дишат, сумтят като един. Някаква апетитна лелка се кара с обожател, затваря му демонстративно и с отровен блясък в очите, още по-демонстративно показва пред всички яростно звънящия си телефон („ша има да зема да му дигна"). Друга, също обитаваща в сферите на рубенсовия идеал, от една страна притиска с мощната си гръд пъпчив школник, а с другата ръка е провесила петел, който мига с кръвясали очи, докато човката му конвулсивно се разтваря, сякаш иска да погълне целия свят, или поне тези край него. Всичко това е придружено с хайдецибелна вербалност и, естествено, продукцията на най-голямата културна институция на Димитровград.
Слизам на автогара Хасково и няколко минути се наслаждавам на топлия, влажен, сладък въздух. Боже, жив съм! Нарамвам стотината чанти и ухилен се запътвам към най-близкото такси: „Карай към хотела!", шофьорът ми се опулва, върти глава и сочи с пръсти някъде зад гърба си. Посланието е повече от красноречиво - намира се наблизо, за толкоз малко пари не си струва!
Докато разсъждавам, че народът не е гладен и че трябва да се предприемат наказателни акции срещу производителите на пътни чанти - стигам до заветната цел. Ходенето ми отнема по-малко от пет минути.
Външната врата се отваря навътре, но все пак успявам да се придвижа с целия си инвентар, да го стоваря до рецепцията, където седи свъсена женица с прическа тип „алпийски покрив", а зад плота компютърните клавиши стенат под яростния й напор.
- За конкурса ли?
- За него, родния! - опитвам се напразно да привлека невидените досега очи.
- Име, фамилия? - след чинното ми отговаряне следва още по-зверско блъскане. - Ама си записан при участниците! - тук най-сетне ме удостоява с поглед, като същевременно подава ключа за временния ми подслон.
Последвалите движения из битовия сегмент в първите мигове на хасковска земя не са чак толкова интересни.
Най-после тръгвам по плануваните задачи. Въпреки че си сътворих маршрут с помощта на чичко Гугъл, от едно време насам чувството ми за ориентация даде свободно и започнах да разпитвам за този площад „Атлантически", където трябва да се отчета в базара на книгите.
Човекът с кантарчето: „Двайсет години живея тук - не съм чувал за такъв площад."; двама сериозни мъже на средна възраст, с изискани костюми: „Не сме оттук, и ние не знаем къде се намираме."; сервитьорка на възраст близка до ученическата: „Атлан, атлан, познато ми е, сигурно е някъде тук, ама...".
Докато осъществявам активни социални контакти, вървя в някаква посока и от опасения да не се окажа на противоположния край, че после има да се връщам сто часа обратно (вече им знам такситата), предприемам отчаян ход и запитвам следващия срещнат: „Абе, къде тук има едни щандове с книги, книги?". „А, палатките ли, ей тук ще минеш направо, после надясно, там до часовника се намира... Почти на центъра. Само дето центъра го няма."
Наистина, навсякъде около мен в момента се вихрят багери, фадроми и всякаква землекопна машинария, а край тях се надвикват бачкатори с дрехи във всевъзможни цветове.
Докато се въртя като палячо от свирчовина - най-сетне виждам жълто-зелените покриви и с твърда крачка се насочвам към тях.
Предположенията, че трябва да отида до първата шатра, се оказват верни. Там ме посрещат усмихнати момци, говорим си някакви глупости, аз показвам моите книжки и единият с тон на познавач непринудено възклицава: „Ама не се прави така! Защо нямаш анотация на корицата?!". След като с невинен поглед го питам, дали наистина очаква, че ще му отговоря сериозно, той явно се усеща и за да замаже положението, предлага да си закупя книга за Сталин, която е написана от западен автор. Явно в очите му това е най-голямо доказателство за стойност, научност и интересност.
Следваща стъпка по маршрута на литературните дни е Регионалната библиотека „Христо Смирненски", където предстоят две книжовни премиери.
Добирам се без никакви трудности, тъй като преди малко минах четири пъти покрай нея.
Влизам в читалнята и библиотекарка на средна възраст ме посреща с въпроса:
- От участниците ли сте?
- Приличам ли? - скромно подсмръквам.
- Ахаа, от предишните. Заповядайте! - чудя се дали да разнеса облаците на станалото недоразумение, но преценявам, че това също попада в гореспоменатите безсмислени неща, и затова благоразумно се настанявам без повече обяснения.
Представянето на първата книга „Копие, захвърлено с любов" е повече от интересно, защото дамата, която го извършва - явно е сериозно навлязла в материята за Микеланджело и разказва коя от коя по-колоритни истории.
Срещата за втората книга отпада поради някакви неразбории с издателството и към 16.00 ч., умрял за сън, се отправям към хотела с надеждата за дрямка в порядъка на оставащото време, защото съм решил да пропусна откриването на картинната изложба и да се появя направо на тържественото откриване.
Надявай се и вярвай... Както не бях спал стотина часа и си мислех, че само като ми замирише на възглавница и вече ще хъркам, ала строителната концепция на хотела явно беше в разрез с осъществяването на подобни желания.
Липсата на всякаква шумоизолация създаваше усещането, че целият уличен трафик преминава директно през леглото ми, а хората, които населяваха съседните стаи, сякаш седяха и говореха, движеха се и се смееха, миеха се и издаваха точно до мен всички познати и непознати на човечеството звуци.
И така, наближава тържественият миг, но вместо душичката ми да се е превърнала в пеперудник, аз стърча навъсен, недоспал, крив, слушам бенда и джазпевицата, зяпам детската имитация на американски мажоретки и наблюдавам хората, които се движат пред театъра.
Защо ли си бях създал впечатление, че тук някъде ще има човек, който ще посрещне т. нар „дебютанти", ще им раздаде програма за литературните дни, или някакъв бадж, а може и по едно цвете на дамите да подарят? Знам ли...
Виждам, че и други като мен се оглеждат наляво-надясно, ама какви са, дали са „наши", или просто гости...
Отнякъде се появява Боян Биолчев, с неизменното кожено яко, подминава ме, разни други също ме подминават и в мен се поражда едно съмнение - дали не съм объркал мястото си. В смисъл - какво правя тук? Защо дойдох? Добре поне, че не вали.
Както и да е - музиката свири, учениците правят някакви сложни хореографски фигури, размахват палки, после кметът произнася прочувствено слово, огънят е запален и четиридесет и второто издание на литературните дни „Южна пролет" започва своя живот.
Първата официална проява е представяне на книгата „Пратеник на мъжки времена", посветена на осемдесетгодишнината от рождението на Григор Вачков.
Докато се настанявам на „дебютантския" ред в театъра и се радвам, че най-после се сдобих с програма, забелязвам наблизо Ели Видева, с която сме фейсбучни приятели, и решавам да се запозная с нея.
- Здравей! - приветствам аз.
- Здрасти! - учудено ме поглежда тя.
- Теодор Иванов...
- Ааа...
Толкова! Аз минавам по седалките, сядам, а тя се отдалечава. Усещането, че наистина не съм на мястото си, заплашва да ме премаже и някак си не успявам да оценя хумора на кмета, който пак е окупирал микрофона и ухилен ръси мъдри слова за града на Богородица, „Южна пролет", младите автори и надеждата, надеждата, младите автори, „Южна пролет" и града на Богородица.
Публиката е благосклонна към Юрий Дачев и Мартина Вачкова. Присъствието на великия Григор се усеща, сякаш е в залата. А аз стоически се опитвам да не пусна на свобода напиращият като булдозер смях, който ме мъчи от известно време. Причината не е в това, че Марта разказва някакви пошлости как баща й на млади години се наял със суха наденица и повръщал, или как някакъв поклонник го ощипал зверски по задните части, а защото откривам в нея поразителна прилика с една моя състудентка.
Срещата приключва благополучно и решавам пак да опитам някакъв контакт с Ели Видева, ако не друго - поне да получа информация за следващия ден.
Разменяме няколко изречения на стъпалата, където разбирам, че сега трябва да отида на още една литературна среща и там ще ми стане ясно всичко за утре.
Този път сме в полупразната камерна зала на един етаж по-горе. Цялата ми воля е насочена в усилието да не заспя, но твърдо съм решил да устискам до края.
Съзнанието ми регистрира, че някакви ученици четат нещо, на сцената е Ели Видева с автора на текстовете, който се оказва миналогодишен победител в категорията проза. После се заформя някаква дискусия, от която разбирам, че зад гърба ми е седнал Боян Биолчев с още някакъв човек.
Незнайно откъде дочувам, че утре в 10.00 ще трябва дебютантите да се съберат във фоайето на хотела и оттам ще имат нещо като разводачи, които ще осигурят придвижването до заложените в програмата места...
Най-после се прибрах! Душ, бързо хапване, обмисляне дали сутринта да не хвана първия удобен автобус и да изчезна колкото се може по-далеч оттук. В края на краищата годинките си казват думата и надделяват над импулсивното желание. Лягам и потъвам в съновна безпаметност.
Тук ми се иска да сложа край, но съдбата има други планове - през нощта се събуждам, посягам да цъкна лампата и се дочува оглушителен гръм. Оказва се, че не само крушката е минала в историята, но и автоматично се е изключила инсталацията в стаята.
След обстойно разследване откривам, че таблото е в коридора. Докато го отварям и връщам бушона в нормално състояние, дочувам запъхтяно дишане от съседната стая, панически движения зад вратата, дрънчене на ключове. Но аз вече съм се прибрал, когато съседът или съседката успява да се измъкне (до края така и не ми се отдаде да разбера кого толкова стресирах).

2. Ден втори - Най-важна е любовта на читателите...
Първата работа е да посетя рецепцията, за да поискам нова крушка и ютия, защото трябва да се приведа в опрятен вид. Осветително тяло получавам веднага с обяснението, че то това си случва често, да не кажат постоянно (На моя коментар, че има проблем в системата, ми казват, че проблемът е в крушките.) Виж с гладателното устройство нещата не са наред, защото всички налични подобни били взети, но не знаели в кого са, за да ги поискат.
Положението бива спасено от човека, който отговаря за подръжката на хотела. Тъй като му спестих оправянето на бушона и поставяне на крушката, той ми донася усмихнат личната си ютия, с която свещенодействам и придавам пълно съвършенство на измачканите при пътуването одежди.
Използвам оставащото време за кратка разходка из липсващия център, закусвам и се връщам точно в обявения час, където вече се намират прави и седнали хора, някои от които са ми смътно познати от вчера.
Постепенно идват още, групичката се събира и започваме опознавателна комуникация от сорта - „Ти, кой си?", „Какъв си?", а след това се запътваме към младежкия център за участие в нещо, наречено „Дебютантска гостоприемница", а всъщност - среща с хасковски ученици.
Оказва се, че там вече ни очакват още дебютанти, които са се придвижили без чужда помощ. Там е и Ели Видева, която ходи напред-назад, пуши, маха с ръце и издава резки команди. Набързо провеждаме разговор за текста на култовата песен „Хасково - затвора на криминалните хора", след което разбирам, че снощи са ходили на кръчма и там са разисквали надълго и широко какво и къде ще се прави.
Влизаме в препълнената зала, запътваме се към определените места и аз връчвам фотоапарата на Нели Славчева, която поема ангажимента да документира предстоящото каквото там има да става. Всички снимки от тази среща, които публикувах във фейсбук, са нейно дело.
Ролята на водещ заема Ели, и тук, най-сетне, започвам да се запознавам и аз с участниците в „Южна пролет". Следя най-внимателно приложения в програмата списък с биографични данни и описание на произведенията, с които всеки участва (някъде по това време се появи наименованието „поменикът"), слушам, кимам замислено и следя реакциите на учениците.
А такива има, и са много мили и позитивни. Има и интересни въпроси. Обремененото ми съзнание, което се е нагледало и наслушало на подобни неща, ми се зъби, че всичко това е режисирано, но аз отказвам да повярвам и искрено се наслаждавам на ставащото около мен.
Участниците, освен мен, са: Анастас Иванов, написал книгата „Убийства 4 D : Измерения на страха" под псевдонима Тео Буковски, Десислава Шейтанова, авторка на романа „Диагноза: изгубена", Красимира Станкова с „Беатриче", Борислав Николов с „Тайният живот", Рада Стойнова със стихосбирката „И пак е ноември", Айча Заралиева със стихосбирката „Пълнолуние" и Негово Величество Никола Райков с цветното великолепие „Голямото приключение на малкото таласъмче".
След час и половина, усмихнати и заредени се разделяме с учениците, правим си една обща снимка пред някакъв монумент и аз отивам за малко до хотела, след което потеглям за театъра, където ще има спектакъл на Николай Урумов.
Този път камерната зала е претъпкана. Мнозинството са ученици, но се срещат и побелели коси. Николай Урумов започва ударно със стара песен, а на пианото му акомпанира Росалин Наков.
Следва час, изпълнен с откъси от различни пиеси и моноспектакли. Актьорът разказва смешни случки от съвместната си работа с Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Кръстьо Лафазанов и много други любими български актрьори.
Накрая, за радост на децата, изпълнява нецензурен скеч, който завършва със обръщане с гръб към публиката, навеждане и смъкване на панталоните.
Изобщо, денят се оказа много светъл, успешен и днешното ми „аз", започна да се подиграва на вчерашното, за цялата мисловна галимация, която се завихри на пълни обороти вследствие на организационната немощ на домакините.
Както се носех блажено в розовите облаци на ситуацията от типа „Негърът на Евтушенко", се озовах на следващата част от програмата, а именно - разговора на журито с дебютантите в регионалната библиотека.
Аз, естествено се пошегувах, когато сутринта казах, че днес ще ходим на среща с ОЧЗ, но понякога човек може да предизвика съдбата като стой, та гледай.
В брошурата, която държах, оценителната комисия беше представена по следния начин: Председател: проф. дфн Боян Биолчев - белетрист, Членове: Милена Лилова - поетеса; Иван Павлов - кинорежисьор; Елена Алексиева - писател; Николай Табаков - белетрист и Ели Видева - поетеса.
Нали познавах Боян Биолчев и Ели Видева, затова сега гадаех кои ли от присъстващите ще са другите членове, и с останалите правехме свободни съчинения на тема: „Каква е разликата между писател, поет и белетрист?". И всичко беше забавно, прекрасно и удивително.
А после заговори достопочтенният председател...
Разбира се, аз бях гледал Боян Биолчев много пъти по разни телевизии, докато беше ректор на Софийския университет, но се оказах абсолютно неподготвен за живия контакт с неговата особа.
Пред мен застана един отчаян от живота човек, на когото всичко му е омръзнало, опустяло, втръснало. Струваше ми се, че изговаря думите с някакви титанични усилия, все едно е в последен стадий на тежко заболяване. Цялото положение на тялото му говореше, че това, което прави, му е крайно несвойствено, неприятно, даже досадно.
По едно време ми се стори, че сякаш светлината в стаята започна да изчезва, стана студено, обзе ме някакво безпокойство за приближаващ катаклизъм. С ужас забелязах, че физиономиите на останалите се свиват, посивяват и добиват някакви най-скръбни измерения от дъното на подземните селения.
Нещо подобно бях чел в книгите на Хари Потър, където се разказваше за срещата му с дименторите. Сякаш пространството се свиваше и в атмосферата се получаваше страшна компресия, заплашваща с непредвидим завършек.
Нямам идея колко време продължи това, но след като Биолчев приключи, останалите членове на журито нещо се помайваха, не искаха да говорят, явно им трябваше известно време за свестяване.
Не знам защо, но имах усещането, че това, което става тук, би трябвало да е нещо като запознаване, топъл, приобщителен разговор на колеги по перо, които ще обменят идеи, мнения по литературни въпроси, а вместо това се получи среща, която на моменти се превръщаше в час на класния.
Може би Милена Лилова и Николай Табаков се доближаваха най-много до моите първоначални представи, те интелигентно споделиха своя опит и виждания и като излъчване бяха абсолютна противоположност на преуважаемия председател. Кинорежисьорът Иван Павлов беше пресипнал и говореше нещо, обясняваше, но така и не можах да разбера какво.
От време на време в приказването се включваше и Елена Алексиева, която в стил „мъжемразка, която е в цикъл и отказва цигарите", от амвона на истинската литература раздаваше рецепти за това какво трябва и какво не трябва да се пише, кое е интересно на читателите, кое им е омръзнало. Не знам колко пъти беше открита топлата вода.
Няма да бъдем справедливи, ако не маркираме някои спонтанни изводи, които направи уважаемото жури и би следвало да доведат до дълбок размисъл.
Стана ясно, че няма значение кой ще получи наградата, че най-голяма награда е любовта на читателите и се оказа, че никой от членовете на журито не е печелил „Пегас" от „Южна пролет", въпреки че почти всички бяха участвали някога със своите първи книги. А второто и още по-интересно изречение беше, че на практика почти никой не е чувал нищо повече за спечелилите конкурса през последните години.
Както би казал дядо Хашек - „отдалече всичко това се сливаше и правеше впечатление на влак, който пристига на някаква гара".
Въпреки притесненията ми, че някой ще излезе отвън и ще направи ритуално самоубийство, т. нар. „среща-разговор" приключи благополучно и плавно премина в представяне на новата книга „Византия" от Николай Табаков.
Най-после излязохме на въздух, наблюдавахме струпаните облаци, някои пушеха, други анализираха отминалите събития, Ели Видева разясняваше нещо и към нас се приближи Боян Биолчев. Може би някои се настроиха да му кажат нещо, но той повика Ели встрани, проведоха кратък разговор и отпраши нанякъде.
Досега не ми беше правило впечатление, но и в оставащото време до края на литературните дни - уважаемото жури се държеше, меко казано, странно с дебютантите.
Нито веднъж никой от тях не се приближи, да ни поздрави, какво остава да се запознаем, да поговорим или дори нещо да се пошегуваме.
Постоянно се срещахме на различните места, ходеха край нас с безучастни лица, разминавахме се като в турски гробища. Дори бяха настанени в друг хотел. Дали бяха нещо гузни, или се страхуваха, да не ги заразим с нещо?
С изключение на Ели Видева, разбира се. Макар да беше обявена за „агент" на журито сред дебютантите, въпреки хамалския говор и безцеремонното поведение - веднага се виждаше, че това е човек. Човек, който е приел присърце толкова неблагодарната в наши дни литературна ангария.
И се питам, ако ги нямаше такива трудолюбиви пчелички като Ели, ако ги нямаше и такива като нас, които отидохме там, участвахме, разговаряхме, смяхме се и на практика легитимирахме целия конкурс - ще съществува ли всичко това?
Но както и да е, по ред на номерата в театъра щеше да се състои нещо като литературно представяне на книги от Богдана Карадочева и Стефан Димитров.
Залата, разбира се, беше пълна, но разговор за книгите нещо не се получи, хората чакаха да има песни и това по едно време раздразни Богдана Карадочева и тя възкликна: „Дайте да си кажем нещо за книгите, а после ще пеем! Нали все пак това е „Южна пролет"!
Наситеният ден трябваше да завърши в близка книжарница, където свои творби щяха да четат членовете на литературния клуб „Мастилен свят".
За моя най-голяма радост това се оказаха същите наши „помагачи" Нели Славчева, Александрина Киркова, Мария Добчева и Петър Вълчев, които сутринта ни съпровождаха из Хасково и присъстваха почти навсякъде заедно с нас.
С ръка на сърцето искрено утвърждавам, че запознанството с младите творци от „Мастилен свят", срещата с учениците в рамките на „Дебютантската гостоприемница" и сприятеляването с братята по литературно прохождение - бяха най-хубавото нещо, които съм преживявал в последно време.
Дори проливният дъжд не можа да помрачи това щастливо настроение, докато джваках през изчезналия площад на път към хотела.

3. Ден трети - Всичко е схема...
Според разписанието - трябваше да има обиколка на исторически и културни забележителности в Хасково, но аз реших да пропусна поради лошото време и нуждата от сън.
И тук е мястото да разкажа и за своеобразните явления, проявили се за два дни и навлезли дълбоко в южнопролетната митология.
Най-първо - кметът на Хасково беше провъзгласен за „индженер", после стана ясно, че Богдана Карадочева и Стефан Димитров ще изпълнят „най-любимите си песни", а „младите гении" ще бъдат в определен час пред шатрата на „дебютантското издателство".
Във виртуалното пространство се появи нов блог - „kobrata.blog.bg" (без да се изясни докрай, дали Кубрат Пулев има нещо общо с него), а в реалния живот се материализира цял нов човек - Светла Георгиева.
В хотела изгоряха още една-две крушки, а посреднощ из улиците се разнасяше чанта с мед.
Някъде между нещата, запознати постоянно обясняваха, че има изградена стройна схема, по която се получават наградите. Едната версия беше, че се номинират само хора под тридесет години. Другата - че работите се определят директно от СБП. Най-много казваха, че тази година всичко ще стане на квотен принцип: една за определено издателство, една за човек от хасковски регион и една за Биолчев и сие. Дори се гласяха да обявят залагане за определени лица от поменика. Добре, че не приех - тези третите познаха на 100 %.
И още нещо се споменаваше постоянно, кога полугласно, кога - по-ясно. Думата ми е за термина „български постмодернизъм".
В края на краищата се оказа, че присъстващите дебютанти (или още обозначени като „нашия ред", защото сядахме заедно) и журито се намирахме в паралелни галактики.
Ние си имахме създадените приятелства, емоциите, разговорите, а журито си имаше своите лауреати, статуетки и пликове с банкноти.
А над нас беше разперил криле и нокти - българският постмодернизъм.
Някои вещо го обясняваха, други казваха, че нищо не разбират от него.
Не знам дали накрая стана ясно, че с тези две думи обозначават само едно - изсмукани от пръстите истории, написани във вестникарски стил, който би хвърлил в потрес дори своята родоначалничка Елочка Шчукина, ако и да я наричат „Людоедката".
Всяка библиотекарка би разказала куп истории за прохождащи постмодернисти, които мислят, че „Как се каляваше стоманата" е справочник по металообработване, и с блеснали очи тихо питат за супердъбестмегаякияретропорнохит „Декамертон".
Хронологията на събитията ни връща пак в театър „Иван Димов", където кметът отново говори за града на Богородица, „Южна пролет", младите автори и надеждата, а после дава думата на преуважаемия председател на журито, който ще обяви наградените автори.
Боян Биолчев обявява - авторът става и отива за награда, Биолчев обявява - авторът отива.
От нашия ред не обявиха никого!
На последвалата неформална сбирка беше връчена и т.нар. награда „Стотинките", която единодушно отиде при Никола, написан някъде като „Таласъмов".
На сутринта си събрах багажа, доядох останалия шоколад, по стара славянска традиция поседнах преди път и дочух как нещо изсъска в банята. Погледнах и видях, че едно от кранчетата се е сцепило на две и заплашва да превърне много скоро целия хотел във весел аквапарк.
Този път отговорникът по подръжката не ми се зарадва особено, но нямах време за интензивни сантименти, защото бързах за автогарата, откъдето предстоеше да поема в поредната посока.

И сега задължително ще се намерят хора, дори и внимателно прочели началото, които ще ме упрекнат, че съм обиден, че ме е яд и не мога да преглътна, че не съм награден и затова съм написал всичко това.
И изобщо - защо трябва да ровя, след като нещата са минали-заминали и нищо няма да се промени. И тук пак ще опрем до безсмислеността и ще се завъртим в ръждивата спирала на това, което се случва във всички сфери на нашия живот толкова години.
Ще си позволя да им отговоря, като прекроя малко Верешчагин. Пък дано ме разберат правилно.
Не търся възмездие - за литературата ми е обидно!

Теодор ИВАНОВ

 

реклама
ВАШИЯТ FACEBOOK КОМЕНТАР
ВАШИЯТ КОМЕНТАР
Вашето име:
Коментар:
Публикувай
  • ПОСЛЕДНИ НОВИНИ
    БЪЛГАРИЯ
    ИКОНОМИКА
    ПОЛИТИКА
  • реклама
  • ОПЦИИ
    Запази Принтирай
    СПОДЕЛИ
    Twitter Facebook Svejo
    Вземи кратка връзка към тази страница

    копирайте маркирания текст

  • реклама

БЪЛГАРИЯ СВЯТ РУСИЯ ПОЛИТИКА ИКОНОМИКА КУЛТУРА ТЕХНОЛОГИИ СПОРТ ЛЮБОПИТНО КРОСС-ФОТО АНАЛИЗИ ИНТЕРВЮТА КОМЕНТАРИ ВАЛУТИ ХОРОСКОПИ ВРЕМЕТО НОВИНИ ОТ ДНЕС НОВИНИ ОТ ВЧЕРА ЦЪРКОВЕН КАЛЕНДАР ИСТОРИЯ НАУКА ШОУБИЗНЕС АВТОМОБИЛИ ЗДРАВЕ ТУРИЗЪМ РОЖДЕНИЦИТЕ ДНЕС ПРЕГЛЕД НА ПЕЧАТА ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ ТЕМИ И ГОСТИ В ЕФИРА ПРАВОСЛАВИЕ


Copyright © 2002 - 2017 CROSS Agency Ltd. Всички права запазени.
При използване на информация от Агенция "КРОСС" позоваването е задължително.
Агенция Кросс не носи отговорност за съдържанието на външни уебстраници.