Никола Гюзелев: По-добре публиката да съжалява за мен, отколкото да ме съжалява

/КРОСС/Днес се прощаваме със  световноизвестния български оперен певец Никола Гюзелев. В негова памет публикуваме едно негово интервю, част от книгата "Моделът на успеха. 22. Или как да успяваш в България", издадена през 2012 г. Великият певец се възстановяваше от сърдечна операция и въпреки че беше отслабнал, се намираше във великолепно състояние на духа, припомня при публикуването му и "Труд".

- Трябвало е да избирате между живописта и операта. Трудно ли ви беше?
- Не, никак - аз се развивах и в едното, и в другото. Постъпих в Художествената академия, защото много ми харесваше рисуването, в същото време се увлякох по театъра, по операта специално. Оказа се, че имам хубав глас. От дете пеех, а като младеж вече изпълнявах оперни арии в училището. И някак си нещата лека-полека си намериха мястото. Бях солист на Академичния хор и в същото време завършвах Художествената академия. Не съм се замислял кога какво правя или ще правя. Просто интуицията ме водеше.

- Как ви спечели операта?
- Току-що бях отишъл в Дряново при леля и свако. Седях на балкона със статива, рисувах, каквото се виждаше от града. В тоя момент отдалеч засвири радио - нали знаете лятно време как се носи звукът - и аз чух (пее) тая мелодия и замръзнах. Тогава, за разлика от днес, по музикалните програми казваха какво е звучало: "Чухте монолог на Борис от пета картина на операта "Борис Годунов" на Мусоргски в изпълнение на Едмонд Косовски."
25 години по-късно се срещнах с Косовски в Техеран. Аз вече пеех Борис Годунов, а той втората партия на баса - Пимен. И той се представя: "Приятно ми е - Косовски!" Викам: "Ти Борис нали си пял?" "Е, как да не съм пял?", казва той. А аз: "Заради тебе станах оперен певец!" Не знам дали му направи голямо впечатление, развълнуваният бях аз.
Дори и да не бях чул онзи монолог, вероятно пак щях да стана певец, но тогава ми подейства като магия, защото си прибрах боичките и тръгнах обратно за Павликени. Там имах един познат, който вече беше в Консерваторията, и взех нотите от него. После с цигулката, дрънкайки като на китара, започнах да ги разучавам. 

- Защо ви направи толкова силно впечатление монологът на Борис?
- Самата мелодия ме впечатли, като имате предвид, че отдалече и думите не съм ги чувал. Това издигане на гласа нагоре като летене. Но както вече ви казах, това можеше да се случи, можеше да не се случи и сигурно пак щях да тръгна по този път. 
Аз още на 11 години пях една опера за деца в Павликени с оркестър. Играех главната роля на малкия цигулар по романа на Хенрик Сенкевич и свирех наистина на цигулка. По-късно, може би същата година, когато чух монолога на Борис Годунов, дойдох да уча в София. И с един съученик, който живееше у дома, почти всяка вечер ходехме на опера, на театър, на опера, на театър - не изпускахме нищо интересно. 

- А имали ли сте момент, в който просто да не ви се пее?
- Не, нямал съм. Може да не съм разположен, да ме боли гърло, да нямам глас, но желанието за пеене... Аз пеех толкова много, че на моите възпитаници им казвам: "Вие не знаете какво е да пееш по 25 часа на денонощие!" Защото някои от тях са мързеливи - не им се пее. Па хванали се с пеене. Човек трябва да се отдаде на нещото, което обича, да има страст към него. 

- Как ги мотивирате?
- Не може да стане с мотивация, трябва да си роден с голям талант. Това е Божа работа. 

- Това ли е начинът - да имаш голям талант и да пееш по 25 часа? 
- Нали знаете откъде произлиза това? Навремето в Сатиричния театър Стоянка Мутафова казва на Парцалев: "Ай ти, много знаеш бе!", а той отвръща: "Ами аз чета 25 часа на денонощието." "Ма то има 24 часа!" "Ставам час по-рано!"
Не може да се случва с наставничество тази работа, човек трябва да е роден за това... Някои неща не можеш да научиш.
Аз станах певец не защото някой ми е казал - "имаш много хубав глас", това нищо не значи. Аз колко приятели имам с хубави гласове, ама не са певци.
Гледах филм за Чайковски като дете, в който той казваше: "Музиката ми излиза оттука! Музиката блика от мене!" Това нещо няма название. А Фьодор Шаляпин го накарали да прослушва стотина млади певци в Москва и после го попитали: "Маестро, какво ще кажете?" "Абе, хубаво пеят, ама.." (щраква с пръсти) И нищо повече не казал. Е, тая (щраква с пръсти) работа като я няма, не става!

- Когато бяхте на сцена, критиката най-често ви определяше като "енергичен". Как поддържахте тази енергия - правехте ли нещо специално?
- Не, напротив. В моя живот на певец съм живял антиприродно, защото не съм спазвал някакъв режим. Аз гимнастика не съм правил, камо ли спорт. Дори когато бях съвсем млад, понеже имам добро телосложение по природа, все ме питаха какво спортувам. Пушил съм 60 години в живота си по един пакет цигари минимум. На гласа не оказват влияние!

- Имаше ли някой, който да изиграе решаваща роля за вашата кариера?
- Аз имах подписан договор с Щатсопера в Берлин и трябваше да замина още през август 1960 и на 1 септември да изпея първото си представление - Гремин на "Евгений Онегин". Дори пишеше в контракта: "Артистът ще пее на руски, докато научи добре немски." Обаче изобщо не ми се тръгваше. Тогава съвсем случайно срещнах Христо Бръмбаров и го помолих за съвет. Той ме подкрепи и аз реших окончателно - оставам и ще работя с него. Работихме 4-5 месеца, но той получи инфаркт, влезе в болница... После директорът на операта ме покани, започнах да репетирам "Турандот", сложиха ме на премиерата да пея, въпреки че имаше други 5-6 баси, и моята кариера тръгна неочаквано почти.

- Не се ли притеснихте, че ще пеете направо на премиерата? 
- Не, но най-интересното беше, че аз не знаех, че ще пея. Случайно минавах покрай операта. Влязох да погледна съставите, защото обикновено пишат "премиерен състав" и "втори състав". Изведнъж виждам моето име в премиерния състав. На следващия ден имах генерална репетиция с публика в 10 ч сутринта, а вечерта на другия - премиера.

- Какво си спомняте от вашата премиера на "Турандот"? 
- Спомням си реакцията на публиката. Ролята ми не е много голяма, но е централна партия - Тимур. Освен това тази премиера беше галапредставление пред журито на Първи международен конкурс за млади оперни певци. След края на представлението разбрах, че Тоти дал Монте казала на журито - това момче го чака голяма кариера. 

- В оперното пеене има ли някаква формула за успеха?
- Не можеш да кажеш за някого какво си направил, той да го повтори и да има същата кариера. Това е невъзможно! Затова наричам учениците си "възпитаници", защото се старая да ги възпитам. Не само за половин час да се разпее и после да си ходи, ами да се позамисли малко. Нали знаете, когато Леонардо да Винчи учел при един голям италиански художник - Верокио, нарисувал едно ангелче в кьошето на една голяма картина. На другия ден Верокио, като видял ангелчето на Леонардо, казал: "От утре няма да правя повече живопис!" И наистина не е пипнал повече четка. Започнал да прави скулптури, архитектура... 

- Как винаги намирате вдъхновение? 
- Първо, то не е всеки ден. Спомням си, че в Брюксел пеех всеки ден "Фауст" и толкова ми беше писнало, че се щипех по трикото. Затова е по-добре днес да пееш едно, утре - друго. Майка ми, Бог да я прости, идваше на представления и се вайкаше: "Ох, Коле, как се мъчиш, като те гледам!" Викам: "Майко, аз не се мъча!" А тя ме съжаляваше, защото ти на сцената хабиш много от себе си. Не можеш да не се раздадеш. Колкото и да се контролираш, самото пеене е процес, който е едва ли не спорт, като вдигане на щанги - диафрагма, дишане, образуване на звука, само това да вземем, да не говорим за цялото ти присъствие, интерпретацията...

- Имали ли сте труден период в кариерата? 
- При мен някои неща бяха лесни, защото - може и да прозвучи нескромно - имах голям талант. А това те води и прави добър в изпълнението, иначе се мъчиш цял живот. Затова по-добре е човек да се откаже от пеенето, ако не му върви. При мен всичко вървеше леко - аз уча бързо, всичко подготвям лесно. Това не значи, че ми е била до глезените водата, ама хайде, да кажем, до коленете. 

- Докато пеехте, оставаше ли ви време за рисуване? 
- В началото рисувах доста. После по-малко, днес не ми се рисува въобще. От известно време не пипам четка. Като Верокио... Но в операта "Захари Зограф", докато пеех на сцената, рисувах портрет и от време на време го показвах на публиката, за да види, че рисувам не на майтап. Спомням си, че Марин Големинов вече беше започнал да я пише, когато случайно го срещнах в сградата на радиото и той ми каза: "Почнал съм опера "Захари Зограф". Той знаеше, че аз съм художник. Викам: "Маестро, за какъв глас?" "Ами за тенор!" А аз: "Тенор да ви направи Захари Зограф? Не го виждам!" В шест сутринта на другия ден ми звъни телефонът: "Цяла нощ не съм спал. Първо действие го бях написал за тенор, транспонирах го за бас. Ще ми пееш ли?" Викам: "Готово!" (смее се).

- Как човек решава кога да се откаже?
- Имахме навремето един баритон - Михаил Люцканов - който пя до 60 години и се отказа. Беше казал: "По-добре публиката да съжалява за мен, отколкото да ме съжалява!" 

- Какво разбрахте за хората?
- Имах един приятел в Павликени, с него седяхме вечер под звездите и мечтаехме за времето, когато ще се предават образи на разстояние. Нямаше телевизия още, само радио... Сега можеш да намериш всеки по всяко време където и да се намира. Звъниш на някой, той ти казва: "Аз съм в Лондон в момента." Как така в Лондон, човече? Всичко това е страхотно и то се случи точно през моя живот.
Но много е трудно да се каже кое е доброто и кое - лошото. Ето сега много често говорим как хората се промениха, как чалгата ни заля, как опростяхме... Но в същото време това може би не е вярно. Защото пак има млади хора, талантливи, не е току-така да махнеш с ръка. Само общото впечатление е такова. Способни хора винаги ще има, не може без тях! Само супергении няма. Аз много обичам този израз, измислил съм го, говорейки за Леонардо да Винчи, за Микеланджело. Те са супергениите.

- Кой е вашият звезден миг?
- Много са - носител съм на наградите "Златен Верди" и "Златна сцена", получих ордена "Комендаторе", най-голямото държавно отличие на Италия... 

- Като ходехте да пеете в Италия, казвахте ли си: "Отивам и ги разбивам!"?
- Не. Една италианка, Амелия Имбарато, писа по случай моята 70-годишнина, че Гюзелев е "y`миле", което значи, че е смирен и скромен. Тя го е забелязала, беше помощник-режисьор на постановката "Мефистофел", в която партията за баса е може би най-трудната - отначало докрай той не слиза от сцената, да не говорим, че 3/4 от това време пее. И всичко е форте, няма пиано - трябва глас море. След моето участие там Имбарато написа: "И тука Гюзелев сякаш няма какво повече да направи, но това не е негова вина, авторът не му е предложил повече."