Мария Желева: Президентството? Едно въже

/КРОСС/ Мама Марушка, както казваха повечето, си тръгна от този свят с много горчивина в сърцето, с много рани. Тя губи едно дете малко след раждането, а по време на мандата на нейния съпруг - д-р Желю Желев, първия демократично избран български президент, губи и дъщеря си Данка. Момичето само слага край на живота си в резиденция „Бояна".

През лятото на 2012 г. Мария Желева ни посрещна, както само майка може да посреща - с вкусни ястия, с топлина. Тя рядко даваше интервюта. Всъщност ненавиждаше журналистите, защото много хора са се хранили с нейната мъка. По време на разговора се оживи, когато започна да говори за литература и за своята библиотека - най-ценното нещо според нея в дома . В очите бликаше нежност, когато говореше за щастливите си години с Желю Желев. Излъчваше гордост, когато ставаше дума за дните, в които мъжът е писал „Фашизмът". И отчаяние, когато стигнахме до президентските дни. А само при споменаване името на дъщеря си Данка очите потъваха в мрака.

Малко знаем за Мария Желева, даже прекалено малко. Всъщност тя си остана една жена, опустошена от времето, загубила страшно много. Една майка, белязана от болката. Но човек, който не изгуби своя облик, своята сила и своя, нека го кажем с усмивка, чепат характер.

- Коя е първата книга, която си подарила на д-р Желев?
- По-важното е какво му пожелах. Ще ви кажа какво написах най-отпред. То е по-важното: „Гърмът не удря върху тръните, а по високите дървета".

- Вярваше ли, че той ще бъде толкова влиятелен човек?
- Вярвах. Аз не исках до себе си слаб мъж. Да, аз можех да го въртя на пръст, но не исках, защото до мен трябваше да има мъж, а не някакъв... Ако беше слаб, нямаше нито да го уважавам, нито да го обичам. Мислех си много неща, но си намерих майстора.

- Добър човек ли е д-р Желев?
- Да.

- Гордееш ли се, че той е променил България?
- Вижте, това самочувствие за България го нямам. Самочувствието ми идва от друго - че той следва себе си, че отстоява своите принципи. На тази маса (показва масата до себе си - б.а.) той написа „Фашизмът". Тук имаше едни стъклени вази с изкуствени цветя. Вие не ги помните - едни такива, дето ги продаваха по панаирите. Аз ги махнах и всяка сутрин му слагах рози. И той пишеше...

- Каква книга е за теб „Фашизмът"?
- Един приятел преди време ми каза: „Аз мечтая за българска книга, която е написана с вкочанени ръце".

- Какво означава това?
- Ами книга, написана със замръзнали от студ и мизерия ръце. Това е... И аз му казвам: Ами, то „Фашизмът" така беше написана. И това е истината за тази книга. Това беше някъде през 1966-1967 година. Зимата беше голям студ. Имаше в нашата стая, където Желю пишеше, една печка с реотани, но тя не можеше да стопли никого. Слагахме я под масата за да му е топло на ръцете, поне. Желю е облечен с един кожух на баща ми. И тук (сочи - б.а.) има една мастилница. Топи той в мастилото и пише.
Един ден токът спрял. Аз идвам от съседното село, нали съм учителка. Сядаме да ядем. Викаме Желю, а той пише. Цяла нощ пише. Сутринта го гледам, а то ръцете му аленочервени, лилави, премръзнали от студ. Той дори не забелязал, че токът е спрял, че е студено. Потънал в своите мисли - седи и пише.

- Даде ли ти да я прочетеш?
- Сега... Ние имахме разправии с него по тази тема. Той по едно време казваше: „Първият ми читател беше Радой Ралин". Казвам му: „Скъпи, първият твой читател бях аз". Вторият беше моят баща.

- Какво преживя, като четеше книгата?
- Аз четях и се кефех много, защото това, което беше написал, тогава звучеше като сентенция. Заковано. Ясно.

- Тази книга предизвика революция тогава.
- Вие сега го казвате. Аз ви говоря за тогава. Не знаехме какво ще се случи. Ние тогава бяхме млади, влюбени. Той пише, аз чета и нищо друго нямаше значение за нас. Но той беше наясно за всичко още тогава.
По време на чехословашките събития, никога няма да забравя това, баща ми някъде сутринта почука на нашата врата, отвори и каза: „Нахлули са!"

- Какво каза тогава д-р Желев?
- Какво да каже, ние сме наясно за всичко, просто следим събитията. Няма да забравя, че тогава имаше заседание на Съвета за сигурност към ООН и председателстващият пита постоянния представител на СССР в организацията Яков Александрович Малик: „Все пак, кой ви покани в Чехословакия?" А Малик отвръща: „Няма кой да ни кани, ние още в Ялта сме се споразумели".
Всичко беше предопределено в комунизма. На мен винаги ми е било обидно като казват за д-р Желев „ама, той бил честен", сякаш това е нещо лошо. Ама какво означава това? То е задължително всеки човек да бъде честен и почтен, а какво да говорим за държавен глава? На мен ми е обидно, когато това го приемат за слабост.

- Какво струваше на семейство Желеви политиката? За какво съжаляваш?
- Няма да ви кажа това за семейството. Но ще ви кажа гледната си точка на жена на 70 години. Седем години не са нищо като време - толкова беше мандатът на Желю. Виждате ли този килим тук? Той е от 1934 г., от баща ми. Това е библиотеката на Иван Маринов (баща - б.а.) Вижте колко години са минали, а той още е тук. Надживява ни.

- Всяка жена би искала да бъде президентша...
- Не...

- Как не?
- Вие не сте ме чули. Аз ви разказах преди малко по какъв начин разговарях с Желев, когато го избраха. Сутринта рано звъня по нашия телефон, за да се свържа с него. Не бяхме се чули още, а той е президент. Телефонът ни обаче е сменен. Явно от службите. Звъня на съседите и им казвам, че не мога да се свържа с Желю. То е рано сутринта и те ми дават да говоря. Събудиха Желю и говорим и аз го питам: „И сега какво? Да ти честитя ли, да те окая ли?" И той възкликна: „Ами..." Това ни беше разговорът. Защото аз си давах сметка още тогава за какво става дума. Какво значи да си президентша. Жена на президента. Аз никога, нито миг не съм била това, което се е очаквало от мен - да бъда първа дама в стил американска президентша. Натиснете си джаджите и прочете коя е Мария Желева - „селянката", „простачката"... всичко, което най-лошо си помислите - това пише за мен.

- Когато се събуди президентша, какво си помисли?
- Ни ядох, ни пих. Отслабнах с 15 килограма... Няма да забравя, моя братовчедка беше тук, в Грозден. И тя предчувстваше какъв ще бъде резултатът от гласуването. Курдисахме се заедно да гледаме в т. нар. нова стая, която Желю направи с хонорара от книгата.
Гледаме на един стар телевизор, даден ни от близки. Като рекоха: „Желю е избран!", тя се нахвърли да ме целува и аз просто се чух... чух се да го казвам на глас това, което ми се случи после: „Животът ми се обърка".

- Как трябва да изглеждат първите дами, тези, които тепърва ще бъдат президентши като теб?
- Първо, изобщо не искам да ми говорят за туй нещо „първа дама". Такова нещо не съществува нито в българската конституция, нито по закон. Второ, вие ме виждате сега открита, за да ме видите що ми е. Какво ми струва всичко това. Кажете ми с какво заслужих всички тези простотии и мръсотии, които се говориха и писаха за мен? Няма нещо, което да не е употребено по мой адрес. Нито съм красавица, нито съм модистка. По какъв случай го правят това? Нека пишат, явно така им харесва - има такива хора. Но защо не се намери един човек да каже: „Абе, чакайте, спрете! Това е просто една жена!" Няма какво да обяснявам повече. Не се намери нито един. И за да видиш за какво говоря, ще ти разкажа една история.
Когато се зададоха кралят и кралицата на Испания. Те дават обяд в „Шератон". Слизаме с Желю от колата. А това е на 20-тия ден от смъртта на Данка (дъщеря , б.р.). Аз съм от тази страна на колата и тръгваме към входа на хотела. Отстрани има хора, които се тълпят. И тогава чувам как едни крещят: „Да ти умре и другата дъщеря!" На другия ден вестници излизат с такова заглавие. За какво да ви говоря? За какво да ви говоря, а? Просто няма какво.

- Какво изпита?
- Нищо. Отидох към кралица София ни жива, ни умряла. Тя ми каза, че по протокол трябва да има в дрешката си червен елемент. А нямаше. Пристигна в черно и тъмносиньо и тук-там беличко. Заради мене. Съчувствие към моя траур...Това не е толкоз важно.

- Моля?
- Да сте го прочели някъде? Да сте го прочели, видели?

- Не.
- Ами тогава?

- Съжалявам.
- Недейте така. Едно ми е останало от три деца. Станка ми е втората, Данка ми е третата. Две деца съм погребала. Кралица София затова винаги ще я уважавам. След първата ни среща в София се виждахме още два пъти. Първия - по повод 50-годишнината от победата на Втората световна война. Тя по време на коктейла остави всички и дойде при мен. Това изненада мнозина.
Втория път беше, когато президентът Георги Първанов правеше прием за тях. След като минаха всички протоколни събития, от службите пратиха кола за мен и ми казаха, че кралица София ме кани да се срещнем. И аз отидох и си говорихме. Последно бяхме в Мадрид по време на годишнината от атентатите. И аз стоя извън залата и чакам Желев да излезе от официалната церемония. И гледам - ескалаторът върви и на него са кралят и кралицата и аз малко на една страна. Сега няма да се блъскат хората в мене. Тя дойде при мен. Целувки, прегръдки. Не, не приятелки, просто... Как не можа и тук, в България, някой... Виждате ли какво означава човек. Коя е кралица София, коя съм аз - селянката. Но тя е човек, тя е майка.

- Харесваш ли г-жа Плевнелиева?
- Не я познавам. Но тя пресоли манджата.

- Защо?
- Ще ви кажа едно нещо. Цял един народ е гласувал за Плевнелиев. Добър, лош - аз не мога да коментирам. Той е президентът на България. До всеки един човек, по нашите, българските, ориенталските разбирания трябва да стои една жена. Майка на три деца. Ами, булка, застани до мъжа си! Трябва да се научим, че трябва да има уважение към институциите. Застани там. Не казвам нищо лошо, нищо хубаво. Как да кажа, като нищо не знам за тях, но съпругата трябва да бъде до мъжа си.

- Какво ти струваше на теб президентството?
- Едно въже. Ето това ми струваше. И то не заради президентството, а заради човешката злоба.

Емил Спахийски
БНТ, 2012