-
25 Юли 2025 |
USD / BGN 1.6682
GBP / BGN 2.2442
CHF / BGN 2.0934
- Радиация: София 0.11 (µSv/h)
- Времето:
София 0°C
Незачитането на авторитетите е част от нашата орис

09 Март 2015 | 17:58

/КРОСС/ „Буферна зона" е важен филм за българското кино. И не защото с него Георги Дюлгеров реши да се оттегли от киното. Режисьорът на „Мера според мера" и „Авантаж" винаги е държал на прямотата в общуването с публиката, но никога през годините не си позволи да допусне зрителя толкова близо, колкото в този филм.
Базиран на реални негови сънища, болезнено личен и пълен с дълго задържни откровения „Буферна зона" разкрива егоизма на един кинорежисьор (в ролята Руси Чанев), който на финала на живота си трябва да се пребори със страховете и греховете си...
„Буферна зона" е и филмът, с който Георги Дюлгеров отдава почит на любимите си кино учители - Фелини, Трюфо, Бергман, Антониони, Траковски...
Филмът ще бъде представен на „София филм фест", а в кината се завърта през април.
- Г-н Дюлгеров, ако „Буферна зона" беше книга днес щяхме да прелистваме мемоарите ви, но вместо това попаднахме в сънищата ви. Как се решихте на тази нетипично лична крачка?
- Освен режисьор съм и даскал и често разказвам на студентите си как възникват идеите в киното. Така сам си дадох сметка, че никога не съм тръгвал рационално към филм, а винаги е имало някакъв странен емоционален момент. С „Мера според мера" например цялата работа се случи покрай художника Иван Кожухаров. Дюлгерче, каза ми един ден той - като те гледам има една книга като, че ли за теб е написана. Казва се „Литургия за Илинден" на Свобода Бъчварова. Чел съм я, отвърнах му, а Иван добави: А пък аз съм я рисувал! Това беше поводът отново да посегна към книгата и неговите илюстрации запалиха искрата.
Така, че и решението да направя „Буферна зона" също не е рационално. През 2010 г. започнах да сънувам един след друг свързани сънища, които до такава степен приличаха на киноразказ, че реших да ги записвам. Без идея защо. След време моите студентки Надя Косева и Светла Цоцоркова имаха премиера, а в такива моменти човек е емоционален и склонен да прави благотворителни жестове, и подхвърлиха: Жоро, хайде да направим нещо заедно! Сетих се за сънищата, нямах нищо друго... Така от петнайсет сънища останаха шест, които днес оформят „Буферна зона". Когато пишех сценария изобщо не вярвах, че вървя към такъв изповедален филм, в който ще разкажа за своите грехове, но случи се.
- С този филм се прощавате с киното от вашата младост, но не и с киното изобщо?
- Казвам сбогом на моите кино занимания като режисьор, защото освен здравето, има и друго, което силно ме смущава. Едно време ми правеше впечатление, че всички големи режисьори на стари години започват да правят исторически филми. Примери много, даже и любимият ми Трюфо го направи с „Последното метро". Питах се защо? И сега когато съм в тяхната възраст си давам сметка, че основните консуматори на филмовия продукт са младите, а техните проблеми най-добре може да ги покаже тяхното поколение. В същото време виждам, че нещата, които мен ме вълнуват, за съжаление не вълнуват младите. Не мога да бъда в синхрон със съвремието.
- Звучи самотно?
- Чувството е различно от самотата. Но аз си имам спасение - всеки ден съм със студентите, които не ми позволяват да се усетя тотално изолиран. Шегувам се, че съм вампир, който се храни от тяхната млада кръв. Факт е, че киното, с което моето поколение израсна - това на Фелини, Бергман, Антониони, Трюфо, Тарковски, Бунюел, Рангел Вълчанов и др., вече го няма. Подобни неща се правят и днес - „Зимен сън" на Нури Билге Джейлан например, но те нямат онова определящо значение и въздействие. Стоят самотно встрани, гледат ги естети, а основната публика си пада по „Игра на кодове" и „Теорията на всичко". Така, че на тия години да правя кино на всяка цена е непочтено.
- Руси Чанев нарече „Буферна зона" биография и говори дълго за правото на всеки режисьор от вашето поколение да направи с достойнство последния си филм?
- Може би е имал предвид скандалът, който съпътства приемането на сценария от Националния филмов център. „Буферна зона" мина през доста перипети - написах текста, който не беше харесан от комисията, затова реших да го правя без пари и екипът е събран на този приятелски принцип. Самият Руси каза „да", шегувайки се, че на оня свят ще имам да му давам 10 бона. След това с него променихме сценария, комисията го одобри и избухна онзи неистов скандал... Това ми коства много и в личен, и в здравословен план. Но тогава мълчах, ще мълча и сега.
- По-скоро ставаше дума за липсата на приемственост и забравата...
- Получава се така, че младите режисьори като Петър Вълчанов и Криси Грозева, които направиха „Урок", и други от техния калибър, са тихи, кротки, не се афишират и просто работят. В тяхното творчество виждам приемственост, защото какво е „Урок", ако не продължение на традициите на нашите малки филми от 70-те години? А има и едни други - приказливи и шумни, които заявиха, че от тях започва киното и аз в тях не вярвам.
- В една от сцените главния герой трупа биографиите на Фелини, Бергман, Тарковски, Антониони, Бунюел на масата и хвърля репликата: „Велики, ама сте знаели къде да се родите". Последната книга, която оставя върху купчината е на Рангел Вълчанов. Израз на почит ли е този жест или критика към съвремието?
- В един филм не всичко е изчислено. „Буферна зона" е пълен с цитати и препратки към любимите ми режисьори. Трупането на книгите е от „Американска нощ" на Трюфо, но на репетицията Руси внезапно възкликна: „Мамка ви, знаете къде да се родите!" После на снимките си го спести, но на мен ми хареса и го накарах да го повтори. Истината е, че в онова време кино поколението ни беше твърде изолирано. Да не забравяме и нашата орис - моя много лична тема и в „Мерата...", че вечно догонваме. Уви, такава е историческата ни предопределеност! Все догонваме, при това доста успешно, но бум, нещо става и пак закъсняваме. Дано сега пак не ни спре нещо, защото имам това шубе.
- Имате ли усещането, че ли животът минава в съобразяване и достигайки една възраст човек се пречупва и е готов да каже всичко, което е премълчавал. Без да му пука, че ще обиди някой. Георги Мишев написа „Мир на страха ни" и не спести нито неудобни истории, нито яростни критики...
- Хващате ме в момент, в който чета точно „Мир на страха ни", но с Гошо Мишев трудно можем да бъдем сравнени като стил на разказване - докато той клони към публиистиката, аз винаги съм предпочитал по-инозказателните сюжети. Признавам такъв момент имаше и при мен, макар и формално. Особено в годините на прехода когато все по-често се говореше за предпочитанията на публиката. Тогава снимах филмите „Черната лястовица", „Лейди Зи" и „Козелът" и все се измъчвах как да ги направя така, че хем да се самоизразя, хем и зрителите да ги гледат, докато в „Буферна зона" си казах: Не! Правя го както искам, пък ако има зрители ще е хубаво.
- Няколко пъти в кадър влиза и една „Сребърна мечка". Трябва да е вашата за „Авантаж"?
- Не случайно избрах за мото на филма конкретен цитат от Фелини: „Светът на старостта е свят, който се свива. По-малките неща се увеличават. Малцина вече са важни за вас, но те пък са много важни". Думите, които любимият ми режисьор пише към края на живота си, са важни за мен защото филма не е равноосметка, а по-скоро размисъл за света на старостта и за мислите, които ме спохождат днес.
А наградите... Те остават някъде назад във времето, увити в един найлон у дома.
- Казвате, че филм се прави „со паре или со другаре" - в „Буферна зона" е пълно с другари. Дадохте ли урок на младите, че в днешно време нещо хубаво може да се случи и без пари?
- Когато снимахме „Хубава си мила моя" - първият ми опит да направя филм без пари, събрах мои студенти и поканих младия режисьор Георги Чилибиев (режисьор и на „Буферна зона", б.а.). На финала седнахме в едно кръчме да се почерпим и им дадох режисьорската ми книга за да ми напишат нещо за спомен - това ми е адет. Тогава Жоро написа: „Благодаря ти, че ми показа, че нещо може да се прави в тоя свят и без пари".
- Във филма обаче има един младеж, който гледа навъсено и твърди, че не гледа български филми, а Руси Чанев му отвръща: „Ама гледаш сериали, нали?"
- Това е моята закачка със сериалите, защото се обявяват като постижение на българското кино. Първо, те са друга стилистика и второ - тези, които се правят у нас не са хубави. Прословутото „Под прикритие" за мен е ерзац. И проблемът не е в темата за мафията. Просто не вярвам, че нещата се случват точно така - прекалено зрелищно, с толкова много каскади и убийства. А можеше да е хубав сериал, ако вътре имаше истина за епохата, истина за взаимоотношенията и дълбоката истина за духа на времето, в което живеем.
- Това не е проблем само на киното?
- Звучи все едно ругая американското кино, а не е така. Между всички номинирани за „Оскар" тази година имаше две заглавия, в които авторите сериозно се занимават с духа на времето - „Юношество" и „Лешоядът". А от това по-важно няма. В „Лешоядът" виждаме човек, който минава през трупове за да осъществи американската мечта, но ако за него финалът е хепиенд, то за обществото е кошмар. Показан е блестящо - като продукт на бързото, информационно време, в което живеем. И в „Урок" е хванато точно това - учителката, която тенденциозно говори на децата колко е лошо да се краде е принудена от времето да стане престъпник.
- С Руси Чанев ви свързва страхотно приятелство, но той е непокорен дух. Случи ли се да спорите ожесточено и на тази снимачна площадка?
- Руси страшно ми помогна, но не само той, а и други хора дълго ме заяждаха за един от сънищата, в който героя бяга от група талибани и по пътя си егоистично изоставя всички - и жена си, и едно момче на улицата, което е пребито от тях защото рисува графити. Помня, че се събудих изтръпнал. Какви глупости сънувам? И чак по-късно осъзнах, че това всъщност е подлият страх на главния герой. Същият, който ни владееше така силно по време на тоталитарния режим. Днес се блазня се от идеята, че съм се опитал да анализирам онази система в „Авантаж" и в „Трампа". И да, като артист съм чист, но като гражданин - не съм. Защото подло мълчахме и когато започна възродителния процес. На мен ми стигнаха силите само да се извиня на Йълдъз Ибрахимова, чиято музика звучи в „Буферна зона", но какво я топлеше нея това? Друго трябваше да направим... Който не е живял в това време, той не знае какъв е този подъл страх и колко трудно се преодолява.
- Днес повечко бъбрим и все бързаме нанякъде. А Рангел Вълчанов ни го каза още в „Хем съм сам, хем няма никой" - „Времето, в което живеем, много се напряга бе, уважаеми! Бързам за някъде! За къде бързате, бе, ало?! Страх ви е да не изпуснете влака на някое друго ВРЕМЕ или просто, комплексирани от чувството за малоценност, нищожност, се фукате и търсите алиби да се оправдаете, без да държите сметка, че попаднали веднъж в тази епоха, ще трябва да изгълтате всички жаби, змии, гущери..."
- Типично в стила на Рангел... Често го наричам мой духовен учител, защото порастнах с неговите филми. Още като ученик гледах „На малкия остров", който ме потресе. Вдъхнови ме и с „Първи урок", и със „Слънцето и сянката". Рангел е най-големият в нашето кино и го казвам без грам куртоазия, защото този човек не се умори да експериментира и да бъде любопитен до края на живота си. Макар, че съвсем към края ходих да го кандърдисвам двамата да направим книга по модела на Трюфо-Хичкок, в която да му задавам въпроси, а той да ми отговаря как е правил филмите си. Но Рангел отсече: „Не искам повече да се занимавам с филми. Мразя киното!" И малко след това болестта го покоси. Голяма мъка ми е, щеше да е хубава книга.
- Колкото повече време минава, толкова по-силно започват да ни липсват мъдреци като Рангел Вълчанов?
- Абсолютно. Но щом си позволихме да обругаем Йордан Радичков и Валери Петров заради политическата им принадлежност за какво говорим? Не можеш да се съмняваш в искренноста на политическите пристрастия на Валери Петров, защото той имаше куража в онова вълче време да не подкрепи осъдителното писмо срещу своите колеги, чели и разпространявали книгите на Солженицин. Беше един от петимата въздържали се и за това го изключиха от Съюза на писателите, забраниха му да пише... Ами Николай Хайтов? Лично познавам и меда, и жилото му, но Хайтов си е Хайтов.
Това незачитане на авторитета е исторически предопределено - идва от липсата на нормално изграждане на йерархия в държавата. И на светската, и на духовната. Защото докато нашата църква е била заета с политически борби, не е успяла да създаде духовната йерархия, от която произлиза светската. Пък и историята ни така се развива, че периодично малкото интелигенция, която се създава бива унищожавана.
- Днес всеки може да сочи с пръст без кой знае какви последствия и по-лошото е, че винаги се намира публика, която да го слуша?
- Така е. През Възраждането щом даскала заговори в селото всички млъквали и го слушали. Моят баща беше дърводелец в завод за сапун, но когато се върнеше у дома все говореше за началника си. Една вечер се прибра и нареди: „Главният инженер Таналян каза, че в театъра се играе нова пиеса! Мариана, хайде да я гледаме. Взимай Гошко...» За баща ми Таналян беше някакъв непререкаем авторитет и аз съм му благодарен защото ме запали за театъра. Е, това по-късно ужаси баща ми, защото той искаше да стана като Таналян.
- Попаднах на ваше интервю от средата на 70-те, в което говорите за личния си стремеж в киното да изследвате националното съзнание. Начинът, по който един народ мисли и реагира на света и как общува. До какви изводите стигнахте?
- Че много от клишираните, масови представи за българина не са най-верните. Очевидно не сме революционна нация, но пък обратната страна на този модел е, че седем пъти мерим, един път режем. Колкото до митът, който винаги страшно ме е вбесявал е, че сме предателска нация. Говорят някакви хора и се базират на Захари Стоянов - как всичките ни комити са предадени от български овчари. Факт! Но запита ли се някой кои са тези овчари? Хора, които нямат съзнанието, че са българи, желаещи силно свободата, а рая. И никой не продължава да чете до третия том на „Записките...", в който има изумителен епизод: Захари е заловен и си измисля легендата, че е циганчето Джендо, което се заблудило докато си търси добитъка. Хвърлят го в пловдивския затвор, а там има 400 затворника, до един участници във въстанието. Всички го познават - та това е вторият до Бенковски! Но мълчат! Е, питам ви предателска нация ли сме?
Другото клише е колко сме велики, но това са детски забави. Възстановки на битки за Трети март и 18-метрови трибагреници, които телевизиите предават.
- Гледам огъня в очите ви докато разказвате тия истории. Слушам ви и не вярвам, че няма да има още филми...
- Кой ще се развълнува от исторически филм, когато у нас вилнее такъв страшен национализъм? Навремето попаднах на прекрасна история и исках да снимам филм за Съединението, но не се случи. Пък историята си я бива: Знаете, че войниците, които правят марша от южната граница до позициите край Сливница, вървят три дни и три нощи. Пристигат крайно изтощени и изморени, дават им по една чаша спирт, сипват помалко и в манерките, и ги пращат да заемат позиции. Един от тях обаче като ударил спирта, така се замаял, че подминал позициите и продължил напред. Върви, върви и бам, насреща му сърбин. „Стой, плених те!", вика нашия, а сърбинът отвръща: „Стой! Аз те плених!" Стояли си така двамата дълго, дебнели се и изведнъж нашия измолил: „Абе, имаш ли нещо за хапване, че съм страшно гладен?" Сърбинът имал хляб, лук, сиренце, а пък нашиия манерка със спирт. „Ами хайде да седнем тогава де", викнал сърбина. И така се свили в една яма, хапнали, пийнали и се наговорили: Ако първи дойдат нашите, аз съм те пленил, ако са вашите - ти мене! Е, дошли българите. Сърбинът се предал, но българина всяка седмица ходел да го вижда, грижел се за него и след войната си останали приятели. Ходели си на гости и си разправяли тази история.
Елица Димова
„Тема"