Театрите станаха еднотипни, защото пета година гонят само брой зрители

/КРОСС/ - Проф. Младенова, на какъв етап е вече разгорещената дискусия между гилдията и Министерството на културата във връзка с така наречената реформа на театралната реформа? Очертава ли се дългосрочна война, каквито опасения изразиха ваши колеги, или все пак има надежда за партньорство?

- Като член на експертния съвет към Министерството на културата мога да кажа, че има чуваемост. Всички сме наясно, че така повече не може. На път сме да променим системата и да се случи една перспективна по отношение на европейските практики реформа. Отдавна не съм изричала тези думи, но пак ги повтарям: има шанс за промяна. Защото да се дотира театрална култура единствено и само на принципа на бройка зрители е едно българско изобретение, което няма аналог в европейската практика. Ако беше продуктивна система, някой щеше вече да се е сетил.

- Като казвате, че така повече не може, какво точно имате предвид?

- Тази реформа е от пет години и изначално беше мотивирана от въпросния принцип: колкото повече зрители, толкова по-голяма субсидия за театъра. Този количествен патос действително не е безпочвен, защото той предизвика отключвания на скрити ресурси и енергии. Но впоследствие се оказа, че зрителите са толкова много, че бюджетът не може да ги прогнозира. Не може дори да си изпълнява ангажимента към този принцип на бройка зрители по единен базов показател. И тогава министерството въведе рестрикции в методиките, които за сметка на бройката зрители да качват процента самофинансиране. Така се трупат минуси, та да могат да се регулират тези изкушения, на които самата формула подложи театралните ръководства. Причина за това бяха до голяма степен и зачестилите опити да се продават билети на унизително ниски цени - 2 или 3 лв., а да се трупат точки от дотация. Самата единица мярка предизвика много андрешковщина в противоречие с този наплив на енергия да са пълни залите, откъдето тръгна цялата работа.

- Освен за неправдоподобните цени се заговори, че в някои театри се манипулират данните за броя продадени билети. Така ли е?

- Вероятно. Самата система провокира недостатъчно отговорни или стремящи се към бърза печалба театрали да вършат подобни неща. Особено се забатачи работата в театрите от миналата година насам. Например онази точка в методиката, според която, ако тази година средната цена на билета на един театър е по-ниска от средната цена за предишната, той бива санкциониран, като му се удържа 10% от заработената субсидия. За много театри разликата в средната цена между 2013 и 2014 г. е нищожна. Едната година е например 6,50 лв., а предишната - 6,70 лева. И за тази разлика от 20 ст. като минус им се смъква 10% от субсидията за годината. Това е изкуствено вкаран рестриктивен показател, през който да се дърпат пари, за да издържи бюджетът. Създаде се паника какво ще правим утре. Защото другият проблем при тази система е, че тя не ни гарантира абсолютно нищо до края на годината.

- Затова ли още след втората година всичката енергия в театрите като че се насочи към продаване на билети?

- Реформата стартира с уговорки, че това е само първата стъпка, че после формулата ще се оптимизира с коефициенти за качество и прочее. Но това не стана. В настървението си да гонят колкото може повече зрители театрите загубиха физиономията си. Всички спектакли си заприличаха. Стигна се до почти повсеместно залагане на т. нар. „мечки" (имат се предвид продуцентската къща „Трите мечки" на Карамазов, Вергов и Бахаров) - имената, познати от екрана, от сериалите, на които публиката се хваща и тича да гледа. Голяма част от трупите на щат, особено в провинцията, остават без работа. За сметка на това "мечките" изкарват хляба на театрите. Нямам нищо против тези актьори, които са звезди и много от тях са ми приятели. Проблемът е, че театърът не може вече със собствената си трупа да работи, да я развива, да прави стойностни представления. И ето че в края на петата година се оказва, че тази система не е добра за никого. Много от театрите са на минус.

- Въпреки пълните салони? Или има отлив на зрители?

- Февруари, март и април имаше отлив - признат или не. А това казва нещо. Според мен е резултат и от пресищането с лесни сюжети, с комерсиални, еднотипни пиеси. Ще дойде момент, в който на българина ще му писне да гледа и Асен Блатечки, въпреки че Асен Блатечки е много добър актьор. Затова съсловието е категорично, че повече не може така.

- Между самите театрали обаче имаше разногласия и всеки директор на театър дърпаше чергата към себе си.

- Да, но в момента разминаванията са доста по-малко, отколкото са по принцип, което е показателно. Вече се обединяваме около нещо. И то е следното. Още когато реформата стартира, тя тръгна от примера на общинските софийски театри за делегирани бюджети, ползващи от своя страна европейския принцип, който е много по-прост и по-надежден, защото нещата се прогнозират в целогодишен срок. Той се състои в това, че приходите от продадени билети, тоест от основна дейност, съставляват 1% самофинансиране, срещу който бюджетът осигурява процент субсидия. Този процент в Европа варира между 20% самофинансиране и 80% субсидия. 30% за по-големите театри, а държавата додава 70%.

Пътят, около който има надежда нещо да се случи, е следният. Пред скоби се изнасят две неща. Едното е, че се преминава към много по-проста, видима система в процентното съотношение, в което няма бройка зрители. Това е саморегулираща се система, която е системата на либералния пазар. И си е отговорност на театъра кой спектакъл на какви цени да продава. Същевременно, доколкото става дума за годишен план, субсидията да бъде гарантирана. Защото тук се върви след парите, а не след бройката зрители, което дава спокойствие на театъра, че за съответния период този бюджет ще го има.

- А какво се случва, ако не издържи на процента самофинансиране?

- Догодина субсидията ще му се дръпне. Тоест отговорността не е по-малка. Тази система не е по-лесна, тя е по-прозрачна, по-проста, по-надеждна. Тя стимулира първо правенето и после - продаването, което е голямата разлика между двете системи. Но засега дискусиите са на ниво прогнози, все още няма решение. Вероятно по законов път ще бъде въведено едва от 1 януари 2016 година. Там, където градовете са по-малки, това, което се изнася пред скоба, е държавата да не се отказва от никой театър.

- Не е ли лукс това? В България има много повече театри, отколкото в по-богатите и развитите западноевропейски страни.

- Да, живото изкуство се явява донякъде лукс за бедна България, но всички знаем, че тъкмо то отключва у човека тези духовни нива на живеене, без които оскотяваме. Българинът оскотява, защото физическата мизерия се превръща в духовна. Проблемът с културата на нашенеца е екзистенциален проблем за перспективата на модела на живеене в тази държава. А не е просто проблем на хората, които произвеждат култура как да оцелеят или да имат по-високо заплащане.

Не бива държавата да снема отговорността си от никой от съществуващите вече театри. Но участието на общината с нейния бюджет е задължително. Бедата е, че нямаме закон за децентрализацията, както е например във Франция. Там 10% от общинския бюджет по статут отива за култура. Но нашето министерство направи нещо ценно в тази посока. И то е, че сключи с почти всички общини споразумение, по силата на което общинските съвети, когато гласуват бюджети, се ангажират да подпомагат театъра в града. Така от две страни ще се гарантира, че театърът във въпросния град ще може да диша и да произвежда култура за този регион.

Сабина Василева

„Сега"

Маргарита Младенова e директор на театър „Сфумато", който основава заедно с Иван Добчев през 1988 година. Тя е носител на всички национални награди за театър за над 20 свои постановки. Представленията й жънат международни отличия на престижни фестивали. Сред най-ярките й спектакли са „Мъртвешки танц", „Самолетът закъснява", игран при препълнени салони в Народния театър.