Православен календар: Неделя на Митаря и Фарисея

Според ахва Доротей всичко, което фарисеят казал за себе си, е истина и няма нищо осъдително в това, че е благодарил на Бога, задето не е като другите, прелюбодеец и грабител. Няма нищо осъдително и в това да благодари на Бога за добродетелите, които е придобил и добрините, които е извършил, понеже Бог му е помогнал и съдействал в това. Бог прави човек и да иска, и да може да върши добро.
Фарисеят излязъл от храма осъден, защото осъдил митаря, осъдил не конкретен грях, а самия човек и целия му живот само след един поглед. "Не съм като този митар" ¬ презрението, с което се е извърнал от свития в ъгъла грешник, подхвърлило на осъждане иначе стриктно изпълняващия и най-малката буква на Закона фарисей.
Знаем, че "митар" в онова време се било превърнало в нарицателно за грешник: лъжец, грабител, измамник, безбожник. Но оправдава ли това фарисея? Нима фарисеят е можел да знае от каква болка и срам се раздира сърцето на окаяния му събрат? Нима е можел да знае с какво дълбоко разкаяние се обръща този митар към своя Създател? Че в този миг на дълбоко разкаяние и скръб Бог вече му е простил и умитата му от банята на покаянието душа е по-бяла от сняг?
Ние с плътските си очи често се подлъгваме от външното и мимолетното и погрешно преценяваме човека до нас. Виждаме някоя негова постъпка, виждаме към коя прослойка принадлежи и казваме: "такъв е", без да познаваме миналото му, без нищо да знаем за настоящето му, без да знаем с каква мисъл заспива нощем и какво носи в сърцето си. А може би само една негова добра постъпка да е по-ценна в очите на Бога от целия наш привидно "праведен" живот?
Под претекста, че служим на Истината, все в името на доброто, за да се покажем открити, непритворни, ние често изричаме хули за хората около нас. Така си навличаме голям грях и като фарисея от притчата вместо похвала от Бога получаваме осъждане.
Но как да реагираме, когато виждаме, че някой наш събрат греши? Да изобличим греха му, като го опозорим пред всички или, напротив, да си затворим очите пред истината от страх сами да не паднем под осъждане. Може би отговора ще ни подскаже следната притча: Вървели Истината и Любовта и срещнали един човек, който бил облечен в окъсани, мръсни дрехи. Истината спряла пред него и го укорила: "Я се виж какъв си дрипльо, как можеш да вървиш по улиците с тези дрехи ¬ да ставаш за посмешище на хората!" Любовта свалила палтото от плещите си и без дума да каже, загърна ла с него окаяния човек.

/ЦГ/