Кой провали българския преход?

Крайно жалки са опитите на представителите на българските политически елити да издигнат китайска стена между себе си и изпадналия в немилост Цветан Василев, да ни убедят, че никога не са имали нищо общо с него. Каквито и сизифовски усилия да полагат в тази посока, политиците няма как да ни накарат да повярваме, че са чисти като сълзи на девица, че не са и подозирали за съществуването на ужасяващите и непристойни практики, свързвани с КТБ. Само че едва ли има човек в България който да не е наясно, че когато говорим за Цветан Василев подразбираме цялата политическа класа, а когато говорим за тази класа, подразбираме Василев и такива като него. Тези хора са едно и също, между тях не съществуват разлики. Просто бившият банкер направи капиталната грешка да си въобрази, че е всесилен, че е по-добър от всички останали и че може да прави с тях каквото си поиска. И затова беше ударен. Жестоко.Този удар не го превръща в жертвен агнец, за когото да проливаме горчиви сълзи, нито прави от враговете му носители на изначалното благородство. В случая изобщо не става дума за битка между доброто и злото. Става дума за безмилостна борба в рамките на корумпираната, цинична и деградирала българска политическа каста.

Провалът на българския преход, обедняването на населението през последните 25 години е пряк резултат от действията на тази каста. Именно тя допусна разграбването на собствеността, унищожаването на социалните придобивки от времето преди 1989г., превръщането на огромната част от българите в хора, които имат сили единствено да се борят са оцеляването си. В международен план нещата не стоят по-добре. Някога България беше известна като най-верният, като най-безкритичният сателит на Съветския съюз. Другите държави в някогашния соцлагер, независимо от подчиненото си положение спрямо Москва, все пак понякога намираха сили да се противопоставят на нейните заповеди, да се бунтуват, да съхранят някаква, макар и съвсем минималистична независимост. Единствено ние крачехме без никакви възражения в унисон с командите на КПСС. Е, днес положението е същото. Само че заповедите не ги дава Москва, а Вашингтон. И пак има държави, които са членки на ЕС и НАТО и които имат независима позиция по ключови въпроси. И пак българският политически елит няма смелостта да отстоява българските национални интереси. Единственото, което този елит прави, е робски да се кланя на силните на деня. Някога се кланяше на руснаците, днес се кланя на брюкселци и на вашингтонци.

Всички социологически изследвания показват, че непрекъснато расте броят на хората, които са недоволни от прехода, които смятат, че през последния четвърт век България се срива все по-надолу. Срива се във всякакво отношение - икономическо, политическо, културно, морално. България по нищо не прилича на едно съвременно цивилизовано общество. Ние сме се превърнали в една безпросветна джунгла, където по-силните изяждат по-слабите, където е изчезнало всякакво чувство за общност и за солидарност. И, разбира се, основната отговорност за това печално състояние носят всички онези, които управляваха България през последните 25 години. Техните действия, а в не по-малка степен и техните бездействия доведоха дотам, че страната ни да заприлича на територия, съсипана от бомбардировка с ядрено оръжие.

Ако останем на нивото единствено на подобни констатации, не правим нищо. Подобни критики имат смисъл, при положение, че водят не до тотално отчаяние, а до желание за кардинална промяна. В България все пак са останали немалко умни и смели хора, които биха могли да се противопоставят на кастата. Опитът на други държави показа, че корумпираният политически елит, колкото и да се изживява като незаменим, би могъл да бъде съборен. На гърците, например, им писна от фалшивата борба между официозната десница и официозната левица и затова избраха СИРИЗА. Испанците също се отвратиха от политическата си каста и възлагат все по-големи надежди на партии като Подемос. Защо и в България да няма алтернатива на корумпирания елит? Разбира се, че може да има. Достатъчно е повечето българи да пожелаят това.

Петър Волгин, "Деконструкция", БНР