Симеон Сакскобургготски: Няма доказателства, че баща ми е отровен

През 2003 г. бях удостоен от Господа да посетя България. По време на пребиваването ми в тази благословена земя посетих един от тамошните манастири. Пребиваващите там дойдоха при мен с молба да напиша нещо в почетната книга на манастира. Разлистих я и видях един от записите. Принадлежеше на 36-ия Цар на България Симеон II. От опит зная, че няма нищо случайно и, като убеден в душата си монархист, оцених това като милост Божия спрямо мен, грешния. За интервю тогава дори и не си помислих. Идеята се появи много по-късно. Обаче не би могла да не се появи, тъй като през тези години в мислите си постоянно се връщах към това незабравимо събитие. Още повече, че трагедията на нашите, руските свети Царствени Мъченици е близка до семейната трагедия на Българския Цар Симеон II. Комунистите, а това ние добре знаем, биха могли с лекота да ликвидират както него, дори и съвсем в детска възраст, така и майка му, и роднините, както са избили неговите регенти, сред които и чичото на Симеон II Княз Кирил. Добре познат почерк. Българският Цар бе принуден да напусне Родината си и петдесет и седем години да прекара в изгнание. Петдесет и седем години … По Божия Милост православният Цар Симеон II се завърна при своя народ. Как са посрещнали българите своя Цар? Как се отнасят към него сега? Както преди ли е силна оклеветената и в страната ни, и в България идеята за монархия? Какъв изобщо е православният Цар? И какво Негово Величество сам мисли за всичко това? По моя молба добрият ми приятел Иван Желев Димитров, професор по богословие, бивш директор на вероизповеданията, сподели с Негово Величество моя замисъл, като го помоли за разрешение да се срещне с нас. Симеон II, въпреки голямата си заетост, доста благосклонно се отнесе към това предложение.

Ваше Величество, били сте само на шест години, когато е починал баща Ви Цар Борис III (30 януари 1894 — 28 август 1943). Спомняте ли си за тези дни?

Да, разбира се. В края на август 1943 г., заедно с по-голямата ми сестра, бяхме извън София. Неочаквано до нас се приближи адютантът на баща ми и се обърна към мен с думите „Ваше Величество” – като към цар, вместо обичайните „Ваше Височество”, полагаемото се обръщение към сина на един жив цар. Така разбрахме за смъртта на баща ни. Кака ми се разплака, аз също започнах да плача. За нас това бе силен потрес. Този момент е един от най-ярките спомени от моето детство.

През онези трагични години се е говорело, че баща Ви е бил отровен от хитлеристите поради категоричния му отказ да изпрати български войски на Източния фронт и дори повече - да обяви война на СССР. Така са мислили също много от българите. А какво Вие смятате за това?

Въпросът е сложен, наистина вече толкова години много хора продължават да си го задават. Но няма доказателства, че баща ми е отровен. Нищо не е намерено нито в германските, нито в английските, нито в американските архиви. Отправих запитване и към руската страна – при вас сега има много разсекретени материали. Но не съм намерил нищо във връзка с вероятната насилствена смърт на баща ми. Ето защо не се знае ще излезе ли някога истината наяве. Но като син предпочитам да мисля, че баща ми е умрял от заболяване, предизвикано от едно изключително тежко психоемоционално напрежение, на което е бил подложен през последните месеци преди неговата смърт.

Екзархът на Българската Православна Църква митрополит Стефан Ви е благословил като цар. Заехте Престола! Била ли е извършена някаква церемония? Спомняте ли си, какво е ставало тогава? Вашите усещания в този момент?

Парламентът провъзгласи престолонаследника за цар. В Църквата е имало тържествено богослужение. Но аз си спомням друго. С майка ми ни посети Софийският митрополит Стефан, облечен в белите одежди на Българския екзарх, и ни разказа за станалото и по-специално за проведената в чест на това събитие продължителна литургия. Забележителното е, че сега ние споменаваме за Екзарха в същото помещение, където преди 70 години с майка ми сме разговаряли с него!

През 1946 г. дошлите на власт комунисти са ликвидирали монархията и са обявили страната за република. На 15 септември България бе обявена за „народна република”, а още на 16 септември Вие заедно с майка си и други роднини сте напуснали България. Станахте цар в изгнание. Тогава сте били вече на 9 години… Какво сте запомнили? Може би нещо за тези ужасни дни е разказвала майка Ви – Царица Иоанна? Било ли ви е страх? Та нали комунистите биха могли да застрелят Вас, Вашите роднини, както вече веднъж са постъпили в Русия със светите царствени мъченици Цар Николай II, Царица Александра, Престолонаследника Алексий и Великите княгини Олга, Татияна, Мария и Анастасия?

Мисля, че това е било най-ужасното за майка ми! Знаейки за този страшен прецедент – трагичната кончина на Руското царско семейство – и на ръце с две непълнолетни деца, тя със сигурност е имала силни преживявания. Ние, като деца, сме имали друга представа за ставащото покрай нас. Времената бяха много бурни, бе проведен един незаконен референдум. Представете си, 94% от българите са гласували за република, без да знаят какво е това, та нали България никога преди не е била република. Съвършено ясно е, че 94% е един изкуствен резултат. Когато новата власт е разбрала, че майка ми желае да напусне България и да замине за Египет, където са се намирали нейните родители Кралят на Италия Виктор Емануил III и Кралицата, беше ни предложено след двадесет дни да отплаваме за Египет с кораб от Варна през Одеса. Друг един кораб – турски, щеше да отплава от Истанбул за Египет много по-рано. Майка ми, като чула за Одеса, се е уплашила, тъй като е помислила, че е напълно възможно да ни оставят в този град и категорично е отказала този маршрут. „Не! – е заявила тя, - заминаваме след 48 часа!”. Така напуснахме България – майка ми, сестра ми, аз и моята леля, която в България дори бе арестувана, но все пак съумя да замине с нас.

Вие, православният човек, сте пристигнали в страна, в която господстващата религия е ислямът. Обаче и в Египет има християнски светини, православни храмове.

В Александрия имаше руска църква, в която се молеха предимно руските емигранти. Тук се сближихме с членовете на семейство Романови – наши роднини по линия на моята черногорска баба. По време на големите православни празници посещавахме гръцкия православен катедрален храм.

Образованието си сте започнали в България, продължили сте в Египет, след това в Мадрид, обучавали сте се във военно училище в САЩ, изучавали сте право…

В Египет учих в английски колеж. В Мадрид по онова време имаше проблеми да продължа обучението си на английски, ето защо учих във френски лицей. Майка ми и нашето българско обкръжение в чужбина са смятали, че за един млад човек военната служба е задължителна. В тази връзка постъпих в една от най-големите военни академии в САЩ „Вали Фордж”, където въпреки строгата дисциплина учех с голям интерес. (По същото време Негово Величество посещава курсове по политически науки и право в Университета „Комплутенсе”. Обучава се с фамилното име Рилски. Никой от студентите дори не е подозирал, че скромния кадет Рилски е Български цар. Заб. на автора). След завръщането ми в Мадрид постъпих в Мадридския университет във факултета по международни отношения и право. След това започнах частен бизнес, помагаше ми владеенето на няколко чужди езика.

Простете Ваше Величество, но в интернет понякога Ви наричат „бивш цар”.  Но нали не сте се отричали от престола, а сте били изгонени от борещата се с Бога власт. През 1955, когато сте навършили 18 години, съгласно установената процедура, бяхте провъзгласен за действащ Цар.

За това настояваше чичо ми – Кралят на Италия Умберто II. Задължително бе и заради спазването на Търновската Конституция. При това чичо ми смяташе, че тази процедура трябва да бъде проведена особено тържествено, задължително с молебен. Така и стана. Прочетох Манифеста в присъствие на Руския архимандрит Пантелеймон, майка ми Царица Иоанна, Крал Умберто II, многобройни български емигранти, испански министри и дипломати. Събитието стана на 16 юни 1955 г.

Днес Вие сте единственият в света православен цар?

Да. Крал Михай I Румънски смятат за крал, а не за цар. Крал е бил и Петър II на Югославия. Цар е монархична титла, от векове съществувала в България.

Веднъж Вие определихте България като „православна страна с традиции, различни от римокатолическото сърце на Европа”.  Обаче тази разлика не Ви е попречила да се влюбите в девойка с католическа вяра. Знаем, че преди сватбата два или дори три пъти сте се срещали с Папата и разговаряли с него на тази тема. Също така знаем от срещи с българи, че Вашата съпруга, Нейно Величество Царица Маргарита Българска, изповядваща католическата вяра, посещава с Вас православни богослужения, както и Вие я придружавате в католическите катедрали. Проблематично ли е това за Вас?

Да, благодаря Ви. Както сигурно знаете, аз произхождам от смесен брак: баща ми е бил православен християнин, майка ми – католичка. Обаче (това са парадоксите в живота ни!), въпреки това, майка ми много настоятелно е внушавала на мен и сестра ми православната вяра. Тоест в това, че сме станали православни християни, несъмнено нейната заслуга съвсем не е малка. Преди да сключа брак, трябваше да сезирам Ватикана с въпроса, могат ли да ми разрешат да не подписвам специален документ, задължаващ родителите, един от които е католик, а другият – не, да покръстват бъдещите си деца в католическата вяра. Три пъти съм се срещал с Папа Йоан XXIII, много сме говорили за този проблем и той се отнесе с разбиране към молбата ми. Още повече, че в миналото той е представлявал интересите на Светия Престол в България по времето на Цар Борис III и тогава моята сестра е била кръстена в православната вяра, въпреки всички очаквания на католиците. Тоест е знаел, че има такъв проблем, сигурно не му е било лесно да вземе подобно решение, но той ме подкрепи. Православната венчавка се състоя в руската православна църква „Света великомъченица Варвара” във Веве, а ни венчаха български и руски владика - Митрополит Андрей от Ню Йорк и Женевският и Западноевропейският архиепископ Антоний. Първите ни двама сина въпреки всичко кръстихме като православни, при това съпругата ми съвсем не беше против, дори сама предложи вторият ни син също да бъде православен християнин.  Обаче ние живяхме в католическа Испания, в която към вярата се отнасят с болезнена чувствителност, особено когато става дума за встъпване в брак. Ето защо, за да избегнем вероятни недоразумения и по молба на съпругата ми, следващите деца бяха кръстени като католици. Когато децата пораснаха, ни казваха, че едната неделя посещават „храма на баща си”, а другата – „църквата на майка си”. Между другото, децата и на големия ми син също са православни, съпругата му прие православието преди година и половина,  а тя е родена в Испания. Синът на дъщеря ми – католичка, също е православен. Между нас не е имало никакви проблеми, няма и досега. Важно е да се вярва в Бог – за мен това е главното.

Много години сте били в изгнание. Лесно може да се предположи, как не Ви е било лесно, колко чувства и мисли през всичките тези години са Ви вълнували във връзка с това, че сте бил лишени от възможността да общувате със своя народ… Но дойде и това време! Вие се завърнахте в България. Споделете как протичаше връщането Ви в Родината? Кога именно сте взели това решение? Мислили ли сте някога, че това изобщо може да стане?

Първите 30 или 40 години, наблюдавайки развитието на политическите взаимоотношения между Изтока и Запада, не се виждаше никаква възможност за връщане в България. Обаче по-късно, към края на 70-те – началото на 80-те години, започнаха някои положителни промени, но все пак дори не съм и помислял, че ще доживея до деня, когато отново ще видя България, даже повече – ще се завърна в Родината по такъв вълнуващ начин, както това стана през май 1996 г. Никой от експертите „по въпросите на Кремъл” дори не би могъл и да предвиди едно подобно развитие на политическите събития, особено станалото през 1989 г. (рухването на комунистическия режим в България – заб. на автора). Защото тези неща не зависят от човека. Така се е разпоредил Бог и аз съм безкрайно благодарен на Господ за възможността да доживея до това време.

Приемете дълбокото ни съчувствие във връзка с преживяното в изгнание. Но ето, Вие се завърнахте в Родината си, при това триумфално. И тогава Вие създавате политическа партия, побеждавате в изборите, ставате премиер, приемате пълномощията на едно от първите лица в българската държава. В същото време сте и православен цар. Във Вашата дейност като премиер на страната имало ли е моменти… сложни, опасни, чувствителни, когато Вашето православно съзнание е било в конфликт с онези задължения, които е трябвало да изпълнявате като държавен деец?

От детинство са ме учили, че Царят е извън политиката, дейността му е надпартийна, ето защо никак не беше лесно вземането на решение за създаване на партия и влизане в политиката. Но ако човек желае и може да даде своя принос към живота в страната, да служи на Родината си, тогава ще трябва и нещо да пожертва. Имал ли съм някакви вътрешни конфликти във връзка с православното ми съзнание и работните си задължения като премиер? Не, не съм имал. Но много тежко съм понасял известни събития, свързани с църковния разкол в България. Това ще  потвърди присъстващият тук професор по богословие Иван Желев. И когато настъпи краят на разкола, бях невероятно благодарен на Господ, който запази единството на нашата Българска Православна Църква.

Какви са Вашите отношения сега с Българската Православна Църква и лично с Негово Светейшество Патриарх Максим, който вече 40 години я оглавява като Патриарх? Още една забележителна личност в живота на българската държава.

Абсолютно! Изпитвам безкрайно уважение и към Патриаршията като институция, и към нашия Патриарх – чувства, присъщи и на всеки българин. Всяка среща с Негово Светейшество за мен винаги е особено събитие!

Вие споменахте, че умеете да решавате въпросите във връзка с различното вероизповедание в рамките на семейството си, също така се знае, че по време на Вашето управление като премиер беше туширан църковният разкол! Било ли е това свързано с  Вашата православна вяра? Възникна ли такава потребност у Вас лично или такава е била общата ситуация в страната?

Мисля, че имаше общи настроения: не само сред духовниците и миряните, но и в обществото, защото винаги, когато има разкол, народът страшно страда. Но лично аз бях твърдо убеден от самото начало, че разколът ще свърши, и - благодарение на Бога! - така и стана.

Ваше Величество, разкажете ни за царския наследник.

За голямо съжаление синът ми претърпя страшна автомобилна катастрофа преди три години и все още състоянието му е много тежко. Това е голяма болка и за нас, родителите му, но за всичко е волята Божия. Трябва да се приеме, без при това да изгубим вярата и надеждата.

През 1968 г. бяхте казали: „Да бъдеш Цар – това е посвещение, спокойствие и умереност, самоограничение, умение да се управлява държавата, да бъдеш олицетворение на националното единство и вярата в човека”. Сега е 2011. Как бихте коригирали днес тези Ваши думи?

Мога още да подчертая, че трябва да притежаваш голямо търпение и винаги да имаш топло отношение към хората, независимо от политическите им възгледи. Всеки от нас има правото да мисли свободно. Не мога да смятам за свой враг човека, който разсъждава по друг начин, поставил си е други цели. Още повече, че при един честен, открит диалог, при желание, винаги е възможно да се открият допирни точки. За да се постигне това има много начини, но без търпение няма да стане. Вярвам в съзидателната сила на една такава добродетел, каквато е търпението. Когато сме си поставили една велика цел – благоденствието на нашето общество, без тази добродетел не можем да минем.

Между българите и руснаците има много общо. Свързва ни общата древна история. Как виждате най-близките перспективи за сближаване на нашите народи. Какво следва да се направи, за да бъде това сближаване по-топло и душевно?

Да, имаме много общо – и в историята, и в езика. Имаме и обща религия! Обаче процесът на опознаване трябва да продължи. Трябва да се познаваме още по-добре, трябва да се научим да бъдем приятели. XXI век ни предоставя за това немалко възможности: туристически пътувания, телевизия, интернет и други медии. Всичко това не е политически въпрос, това е въпрос на взаимно уважение между нациите.

Много Ви моля, Ваше Величество, да кажете няколко напътствени думи на читателите!

Първо бих искал да се извиня пред тях: интервюто беше продължително, може би вече са уморени. В заключение искам да пожелая на руските хора нещо много лично – да запазят нашата обща православна вяра. Това е особено важно именно сега, в тези трудни времена. Съхранявайки православната вяра, ние така помагаме на колкото се може повече хора да се обръщат към Господ. В този смисъл хората винаги могат да разчитат на готовността ми във всеки момент да отдам всичките си сили към делото за преумножаване на нашата Вяра.