Няма демокрация при дълбока, масова и трайна бедност

/КРОСС/Задължителното гласуване няма да донесе в никакъв случай развитие на народовластието в България, казва в интервю за "Дума" политологът Антоний Тодоров - доктор на политическите науки, професор по политология в НБУ и председател е на УС на Българската асоциация по политически науки

- Проф. Тодоров, четвърт век България живее в условия на демокрация. Поне на книга. Нещо обаче не е както трябва. Уж имаме многопартийна система и възможност за избор, а всъщност ние, гражданите, не избираме, а валидизираме избор, направен от други, често неизвестни нам хора, групи, корпорации. Защо се случи това?
- Наистина демократичната система в България се смята от много граждани за фасадна, фалшива, неистинска. Виждам за това поне две съществени причини, макар мнозина изследователи да са в състояние да направят цял списък. Първата причина за това състояние е в начина, по който беше проведена приватизацията. Докато гражданите пълнеха площадите, обсъждаха конституцията, спореха за лустрацията и досиетата, протече приватизацията на националното богатство по начин, който разпредели задълго стратегическите позиции. Това стана с активното действие на част от старата номенклатура, която всъщност реши да постави края на социализма от съветски тип, но с не по-малко активното съдействие на свързаните с реституцията кръгове и интереси. Така се получи един публично немного видим, но доста ефективен модел на сътрудничество на "бившите" с "още по-бившите" и резултатът беше протеклата приватизация. Така бяха създадени предпоставките за постепенното структуриране на няколко (50-100-150) корпоративни центрове на икономическа власт, които съвкупно, макар и често в остра конкуренция, контролират политическия живот като цяло днес.
Втората причина за това състояние е структурна, корени се в произхода и характера на представителната система, основана на изборите с мнозинство. Както е известно, представителното управление поне в началото си през ХVІІІ век съвсем не е демократично, а аристократично или дори олигархично. Управляващите са били избирани сред богатите и влиятелни елити, публиката е била само наблюдател. Но разширяването на избирателното право демократизира тази система, защото позволява на повече граждани да участват в селекцията на управляващите. Така първо отпадат избирателните цензове за мъжете (имущество, богатство, образование), после се разширяват избирателните права с жените, накрая е намалена и избирателната възраст за активното право на 18 г. Но това несъмнено демократизиране на представителното управление по никакъв начин не променя неговия характер - избор с мнозинство на представители на елитите. Гражданското участие, дори в по-развитите демокрации, остава принципно ограничено до гласуването или до уличния протест. Обществата, дори най-демократичните, са изградени на трайната разделителна линия между управляващи и управлявани.

- "Едно магаре тури за кандидат и магарето ще ти избера" - казва героят на Алеко в "Бай Ганьо прави избори". При днешното развитие на технологиите това е съвсем реална възможност. Има ли механизъм, с който да спрем нашествието на "магарета" в парламента?
- Едва ли малки, частични или козметични промени могат да променят ситуацията, при която решаваща за избора е волята на партийните централи. Не защото партийните централи са нещо лошо, а защото партиите за недостатъчно демократични и гражданите нямат особени инструменти да влияят на избора на партийните апарати. Всъщност имаме типично олигархически практики, при които места в парламента могат да се купят (с пари или влияние), като се повлияе на състава на листите. Вече никому не прави впечатление, че за всички парламентарни избори има поне една четвърт, ако не и повече, от депутатите, за които можем да кажем, че вече са избрани, без да са приключили изборите - онези, които са на първите места в 31 многомандатни избирателни райони и са излъчени от първите три партии.
Предложенията за решение на този въпрос се заключават във въвеждането на мажоритарни избори. Тук има поредната манипулация - че мажоритарните избори са за личности, че тогава ще има много по-голяма свобода за независими кандидати, за появата на почтени и компетентни хора в парламента. Това е голяма заблуда - мажоритарните избори, поне там, където се прилагат (например Франция или Великобритания), са не по-малко партийни, а у нас това ще развихри още повече натиска на икономическите лобита за осигуряване на представителство.

- Разширяване на гражданското участие в процеса на наблюдение и вземане на решения чрез обществените съвети към институциите някак не се случи. Гражданите ли не бяха настойчиви и подготвени (компетентни) или институциите са прекалено ловки в пазенето на периметър?
- Нямаме никакъв истински опит в тези граждански съвети и видяхме, че на първо време тази идея се провали. Много бързо тези съвети загубиха легитимност и ефикасност, а при някои пролича опитът за използването им като инструмент за корпоративно лобиране в институциите. Въпросът винаги е кой и как избира членовете на тези съвети? Най-често съответният административен ръководител (министър или друг) подбира представители на НПО, които смята за представителни и легитимни. Можем ли обаче да си представим граждански съвети, избирани за година чрез теглене на жребий, така както в някои страни се определят съдебните заседатели. И не биха ли били в този случай съветите много по-ефикасен начин за гражданко участие в обсъждането на политическите решения? Да не говорим, че няма никаква нормативна уредба за компетенциите на тези съвети - те са само съвещателни или могат да имат някакви по-сериозни права? Много сме далече от истинско демократично решение в тази насока.

- Задължителното гласуване, ако бъде въведено, какво би решило и ще има ли печеливши?
- Все повече гражданите се отнасят към изборите като към игра - участват, за да поиграят, защото знаят, че всъщност нищо съществено не избират. Играта обаче е без печалби за участниците (публиката), печалбите са само за организаторите. Задължителното гласуване няма да промени това, рискът е само да увеличи омерзението на гражданите от политиката и особено от избори, в които те никога не печелят.
Някои се надяват с това задължително гласуване да получат трайни печалби, като намалят относителната тежест на своите противници. Например очакват това да намали тежестта на ДПС, или дори на БСП. Не знаем нищо за ефекта от такава реформа. В България я въвежда Стамболийски през 1920 г., за да въвлече селяните, своите поддръжници, в политическия процес. И наистина през април 1923 г. БЗНС има абсолютно мнозинство. Но същото това задължително гласуване през ноември, след преврата, довежда до пълно мнозинство на противниците на земеделците от Демократическия сговор на Цанков. Това е нашият опит. В Европа 4 страни го практикуват, в Белгия, например, участието на изборите е над 85%. Но същото е и в Чехия, без там да има задължително гласуване. Задължителното гласуване няма да поправи в никакъв случай качеството на демокрацията в България. Нужна е по-мащабна реформа.

- Демокрацията ни беше "подарена" преди четвърт век. Както и "свободния пазар" и "равенството пред закона". Днес, те функционират не според волята на дарителя, а според възможностите на надарените. Къде сбъркахме?
- Смятам, че основната причина е в начина на приватизация и на създаване на новата капиталистическа класа. Липсата на "протестантския дух" (по Макс Вебер) за почтен бизнес и лична скромност, вихрещата се алчност, ненаситност, вярата в безграничната сила на парите - ето още причини за днешното ни състояние.
Демокрацията, макар и сякаш "внесена отвън", всъщност беше едно голямо очакване в обществото. Още в кратките години на перестройката в България имаше дебати, мобилизации, личности, които искаха повече свобода и повече участие на гражданите - т.е. повече демокрация. Друг е въпросът, че постигнатото не удовлетворява почти никого, макар, трябва да го признаем, в много отношения промените да са значителни. Колкото до свободния пазар, в началото повечето граждани някак автоматично си представяха, че демокрацията и свободният пазар са две страни на едно и също. Всъщност не е така. Пазарът, дори когато е свободен, в смисъл освободен от монополи, основан на честно състезание и на общи за всички правила, винаги произвежда неравенство - едни печелят, докато други губят. Много рядка, дори съвършено изключителна, е ситуацията наричана win-win, печалба за всички.
Демокрацията, обратно, е политическа система за управление на общото съжителство въпреки различията. Нейният принцип е обратен - на солидарността, общото действие, въпреки различията и конкуренцията. Съчетаването на работеща демокрация със свободен пазар е възможно само тогава, когато повече граждани, мнозинството в обществото, нещо печели - не само благосъстояние, но и признателност, участие в общите дела. Когато мнозинството се смята за губещо, това е индикатор за фасадна демокрация и несвободен пазар. Но при нас пазарът погълна демокрацията, превръщайки политическата конкуренция в разновидност на пазарната - печели онзи, който плаща повече.

- В България има масова бедност и вече съвсем немалък процент неграмотност. В тази ситуация можем ли да очакваме, че икономически зависими хора могат да бъдат свободни в политическия си избор? Те способни ли са на такъв?
- Тук е разковничето - няма демокрация, ако преобладават икономически зависими и граждански некомпетентни хора. Няма ефикасна демокрация в ситуация на дълбока, достатъчно масова и трайна бедност. Последното винаги ражда някаква форма на олигархия, макар и в празнични демократични дрехи. Ако България не успее да се справи с бедността, няма да има и работеща демокрация. Като не забравяме, че все пак сме част от "златния милиард" на тази планета, тук рискът от това да умрем заради нечистата питейна вода, заради маларията или шарката е все още нищожен. Последната констатация не е основание за "национална гордост", а основание за това да имаме по-високи стандарти към социалната политика и равнището на живот.
Втората страна е свързана с неграмотността в буквалния смисъл на думата. Преди години станах свидетел на това как в едно РПУ майката ромка попълваше формуляра за своята дъщеря, защото първата беше ходила някога на училище, втората днес не беше учила. Това е катастрофа за обществото и ако не го поставим като най-важен приоритет, именно първи, преди всичко друго, нищо добро няма да ни се случи.
Но има и трета страна - гражданската компетентност. Предлага се избираем предмет по гражданско образование, но смятам, че отделен, при това избираем, предмет, не е решението. Всички дисциплини в масовото училище трябва да се ревизират така, че да съдържат гражданско образование. Но мнозина разбират под това повтарянето до втръсване на познание по средновековна и националноосвободителна история, а не придобиването на разбиране за днешния политически живот, на знания за това как днешният гражданин да търси информация, да отстоява правата си, да се сдружава и сътрудничи с други граждани. В България живеем още в ХІХ век, време е да стъпим в ХХІ.

- Защо политиците толкова се страхуват от референдуми? В историята на България има проведени едва четири.
- От които само един след 1989 г. Референдумите са рядкост, често не се провеждат там, където биха били много смислени - например в отделните общини, например в най-малките. Политиците се въздържат от референдуми, защото те изискват от тях да убеждават, да правят усилия за работа с гражданите. Липсата на референдуми допълнително убеждава публиката, че от нея няма нужда, освен като публика - наблюдатели, които имат правото от време на време да ръкопляскат или да освиркват.
От друга страна, с референдумите трябва да се внимава, за да не станат обикновени популистки плебисцити, които да придадат привидна легитимност на някое антидемократично решение. Ако днес някой инициира референдум за забраната на партиите, може и да го спечели. Но от това демокрацията едва ли ще спечели. Но с референдумите е както с всяка демократична практика - те са толкова по-ефикасни и демократични, колкото по-често се практикуват.