Аглика Маркова: Сърцето ме боли, когато се сблъскам с пренебрежителното отношение към българския език

Има и други видове превод, разбира се, и те ще се обсъждат и представят пред нашата общественост при всяка нова среща.
В разговора си с трима от „Великолепната шесторка": преводачите Жени Божилова, Димитри Иванов, Петко Бочаров и в споделените спомени за Тодор Вълчев, Кръстан Дянков и Алфред Криспин, които не са вече между нас, няма да теоретизираме за превода, нито ще налагаме формулировки. Жени, Джимо и Петко са между хората, на които дължим преводите на едни от най-известните и съществени произведения на англоезичната литература. По времето, в което у нас „внасяната" чуждоезична литература се цензорираше, най-ценните романи и трудовете на полемични автори, пишещи на английски език, стигаха до нас благодарение на техния вкус, деликатен подбор и такт, но преди всичко - на убеждението им, че българските читатели не бива да бъдат лишавани от световното книжно богатство поради осъдени идеологически постулати. Затова сме им благодарни. И затова ще ги помолим да ни разкажат онова, което само те си знаят: как успяха да „прокарат" в България един Фокнър, един Хемингуей, един Вонегът. 
Ще ги помолим също - за да имат полза всички: начинаещи и млади, опитни и опитващи преводачи - да споделят как постигнаха трудното и блестящо равновесие между сочността на оригиналния език и сочността на българския си превод. Как се пребориха със съществуващата заблуда, че в езика на всеки писател имало неща „непреводими". Как, освен че превеждаха, правеха това, използвайки пълното богатство, звучност и изразителност на родния ни език? Тодор Вълчев, чието име за съжаление се споменава вече извънредно рядко, беше виртуоз на българския език. Той беше способен да намери българския еквивалент на всякаква „финтифлюшка" в оригиналното произведение и притежаваше истински талант за словотворчество. Как се постига това? Талант, разбира се, е нужен, но е нужно и нещо повече: усет. Усет и познание - не толкова на чуждия език, макар че то е задължително условие, но познаване на българския език във всичките му тънкости. Сърцето ме заболява, когато се сблъскам с абсолютно пренебрежителното отношение към българския език, на което сме свидетели през последните няколко години. Дали са тръгнали по стъпките на героите от „Криворазбраната цивилизация", дали са опиянени от възможността да разбират чужди езици (най-вече английски), дали просто поради националното ни нехайство към своето, цялото ни младо поколение говори с ненамясто употребявани, недоразбрани или просто побългарени английски думи. Преди седмица чух по радиото, че не знам си какво се радвало на голям „съпорт". Преди това ми беше казано по телевизията, че еди къде си не искали американските „трупи". Театрални трупи? Трупове? Не, разбира се, US troops са войскови части, ама кой ще се хаби да мисли, ние говорим английски. Да не споменаваме прословутата повсеместна грешка на почти всички наши журналисти: превода на английската дума „ammunition", муниции, като „амуниции", тоест конски сбруи. Навремето българският външен министър Иван Башев поискал кандидатите за МВнР да полагат изпит по български език и всички му се обидили. Боже, колко е бил прав и колко липсва институт, който да съблюдава тънката разделителна линия между езиковата цензура и езиковата чистота! Който да сложи край на нагласата, че „Абе, карай, всичко върви!" Защото не всичко върви. Непознаването на родния ни език никак, ама никак не върви.
Не мога да си позволя да кажа какво в превода е трудно, според мен лесен превод на художествен текст няма. Но мога да кажа какво е опасно: опасно е преводачът да не знае, че не знае. В превода на една от сериите на „Войната на Фойл" това е илюстрирано с болезнена яснота: половината време действието се върти около един адвокат. От диалога става ясно, че той е бил на фронта, бил е ранен, демобилизиран и - „I came back to the bar". В българския превод това звучи „И се върнах в бара". Ама че думата е събирателно понятие за адвокатската професия, ама че във Великобритания, когато завършиш право, ‘you are called to the bar" - много важно, за преводачката думичката има само едно значение, място, на което се пийва. Имало речници, нямало логика адвокатът от фронта да се е хопнал в някой бар - абе, карай!
Е, по този начин дълго не може да се кара, накрая попадаме дори не в бара, ами в хендека. Ето за това искаме да чуем какво ще ни открият Жени, Джимо и Петко и да споменем с благодарност и топлота Тошо, Кръстан и Фреди".