Мултикултурализмът е утопия. Човекът без цивилизация е обречен

/КРОСС/ Мултикултурализмът е доминиращата идеологическа динамика на нашето време, както в Северна Америка, така и в Западна Европа. Сред елитите той предизвиква същото блажено възхищение или войнстваща страст. Той винаги предлага една и съща констатация: нашите общества са изпълнени със стереотипи и предразсъдъци, те са затворени за различието и трябва да приемат различността, за да се възродят най-сетне, пречистени от своята лоша страна, изчистени от своите престъпления

Матю Бок-Коте е доктор по социология и доцент в HEC в Монреал. Трудовете му засягат главно мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос. Той е автор на Exercices politiques (2013 г.), Fin de cycle: aux origines du malaise politique québécois (2012 г.) и La dénationalisation tranquille: mémoire, identité et multiculturalisme dans le Québec post-référendaire (2007 г.). Матю Бок-Коте е също хроникьор на Le Journal de Montréal и Радио Канада. Последната му книга Le multiculturalisme comme religion politique („Мултикултурализмът като политическа религия") беше издадена във Франция от издателство Cerf.

- Проникването на мултикултурната идеология, което разкривате в книгата си, толкова силно ли е във Франция, колкото в страните в Америка?

- Мултикултурализмът в Канада има доста своеобразно лице. В Канада мултикултурализмът е вписан в Конституцията от 1982 г. и е наложен насила на Квебек, който никога не го е подписвал. Исторически той послужи за удавянето на квебекския народ в едно разнообразие, което го лиши от статута му на основополагаща нация. Пиер Трюдо, бащата на Джъстин Трюдо, беше радикално враждебен на квебекския народ, на собствения си народ, за който смяташе, че преминава през ретроградно етническо изкушение. Това не беше вярно, но бе негово дълбоко убеждение и той искаше да обезоръжи политически Квебек и да го лиши от желанието му да стане нация.

Ние бяхме едната от двете основополагащи нации в историята на Канада. С държавния мултикултурализъм ни превърнаха в един идентичностен нюанс сред другите в Канада като цяло. Трябва да се припомни забравения произход на канадския мултикултурализъм на онези, които не спират да идеализират една държава, която е работила за заличаването на своята френска страна.

Давам ви между другото моята дефиниция за мултикултурализма, валидна извън канадския контекст: това е идеология, основана на преобръщането на задължението за интеграция. Традиционно, призванието на имигранта е било да свикне с приемащото общество и да се научи да казва „ние" заедно с него. Сега вече приемащото общество трябва да се промени, за да се приспособи към различността. Националната култура губи статута си: тя вече е само един комунитаризъм сред други. Тя ще трябва обаче да има моралното величие да се разтвори, за да изкупи миналите се грехове срещу различността.

Да се върнем на Канада. С течение на времето канадският мултикултурализъм се освободи от антиквебекското си призвание и парадоксална стигна дотам да представлява сърцевината на канадската идентичност. Той замени онова, което би могло да се нарече историческа канадска идентичност, с идеологическа идентичност, основана на претенцията. Това, което замества общата идентичност в днешна Канада, и то още повече от идването на власт на Джъстин Трюдо, на когото Франция гледа със странно влюбен вид, е чувството, че е морална суперсила, пример за цялото човечество, успешна утопия, представляваща не само една възхитителна страна, но и следващия етап в развитието на човечеството.

Като привърженик на квебекската независимост, какъвто съм аз, имам най-малкото скептичен поглед към този канадски ултранационализъм, който съчетава шовинистичната гордост и постомдерния дух.

По-общо, в Канада мултикултурализмът служи за машина за нормализиране и банализиране на най-крайните различия, на онези, които са най-малко съвместими с онова, което се нарича дух на западната цивилизация или западните нрави. Това е страната на лишения от комплекси комунитаризъм, както и на онзи, в който можеш да положиш гражданска клетва, покрит с никаб, с благословията на съдилищата и на министър-председателя, който вижда в това възхитителен белег за толерантност. Това е страната, която банализира всеобщия релативизъм, който може да отиде много далеч. Това е страната, в която някои дори ще стигнат дотам да кажат, че никабът е може би най-силният символ на канадското разноообразие, защото неговото приемане от елитите свидетелства за забележителното отваряне на духа на хората, които управляват страната, и на институциите, които я изграждат. С други думи, Канада практикува един едновременно радикализиран и умиротворен мултикултурализъм.

- Във Франция мултикултурализмът изглежда не така агресивен...

- Той доминира в общественото съзнание, но не е задължително елитите, които поддържат идеала за нация, надхвърляща различността, чрез позоваването на републиканските ценности, да претендират за него. Добре знаем, че реалността е друга и от 30 г. насам републиканското позоваване постепенно стана безплътно и загуби своята национална същност.

В действителност, Франция има трагичен опит с мултикултурализма. Тя се разтваря, разпада се пред очите ни и повечето от моите събеседници тук ми признават, че имат ужасно песимистичен възглед за бъдещето на страната си. Добавям и го казвам с тъга, че са много французите, които смятат, когато страната им е нападната, че са отговорни за злата участ, която ги е сполетяла, сякаш напълно са възприели вътрешно западния дискурс на покаяние, който кара нашите нации да се самобичуват при всички обстоятелства.

У вас мултикултурализмът бе наложен от една левица, която след прехода от социализъм към антирасизъм в началото на `80-те г. на ХХ век, до стратегията Тера Нова през 2012 г., бе все по-малко в състояние да говори езика на нацията, сякаш тя е идеологическа фикция в служба на едно тиранично мнозинство, което желае да смаже малцинствата.

Мултикултурализмът се наложи също с помощта на европейските институции, които са чудесни машини за денационализиране на европейските народи. Десницата впрочем, винаги готова да даде доказателство за прогресивност, лека-полека също изостави нацията или най-малкото се задоволи да я дефинира по един минималистичен начин, премахвайки от нея историята, оставяйки единствено прочутите републикански ценности.

Мултикултурализмът е доминиращата идеологическа динамика на нашето време, както в Северна Америка, така и в Западна Европа. Сред елитите той предизвиква същото блажено възхищение или войнстваща страст. Той винаги предлага една и съща констатация: нашите общества са изпълнени със стереотипи и предразсъдъци, те са затворени за различието и трябва да приемат различността, за да се възродят най-сетне, пречистени от своята лоша страна, изчистени от своите престъпления. За да използвам думите на друг, мултикултурализмът се представя като ненадминатия хоризонт на нашето време и като единствено възможното лице на демокрацията. Европейската левица, като цяло, вижда в него сърцевината на своята политическа и идеологическа програма.

Отбелязвам нещо друго: мултикултурализмът навсякъде е в криза, защото виждаме, че едно прекалено разнородно общество, което вече не притежава обща култура, вкоренена в историята, и което впрочем се отказва да създаде такава, е осъдено да изпадне в криза или да се разпадне. Когато легитимираме най-безумните етнорелигиозни искания в името на правото на различие, създаваме условията за голям социален разпад.

Вместо да се промени, вместо да отстъпи пред тази криза, мултикултурализмът се радикализира невероятно. Според неговите поклонници, ако мултикултурализмът не работи, то е защото му се съпротивляват прекалено много, защото историческите нации, които отказват да го приемат, му пречат да промени към по-добро нашите общества. Тогава трябва да се превъзпита населението, за да промени своята идентичност и да приеме този нов модел: чрез училището се опитват да създадат един нов народ, който напълно е приел изискването за различност. Ще се опитат да внушат чувство за вина на народите, за да ги накарат най-сетне да отстъпят пред утопията на различността.

Това е авторитарното изкушение на мултикултурализма, оцветено с онова, което би могло да се нарече форма на деспотизъм, който се смята за просветен.

- Кои са общите точки и разлика спрямо Франция?

- Историята на двете страни, разбира се, не е една и съща. Франция е стара страна, стара култура, стара цивилизация, която обикновено се представя като общ свят, който се предава, а не като утопия за износ, дори и Френската революция да е имала това изкушение.

С една дума, Франция има невероятни възможности да се съпротивлява на мултикултурализма, дори и да не ги мобилизира толкова, защото внушаващият чувство за вина дискурс възпира хората и ги убеждава, че утвърждаването на тяхната идентичност е проява на ксенофобия и расизъм.

Но трябва пак да кажем, че тук действа същият идеологически софтуер. Той почива на виктимарната историография, която криминализира произхода на нацията или свежда нейната история до черните й страници, той почива също на антидискриминационната социология, която унищожава самата възможност за обща култура, в степента, в която вижда в нея само доминираща култура в служба на едно капризно мнозинство, и накрая почива на преобразяването на демокрацията, която ще бъде изпразнена от своята същност, доколкото съдебното решаване на политическите проблеми и прехвърлянето на суверенитет към съдиите позволява да се обезоръжи институционално един народ, когото подозират, че отстъпва пред тиранията на мнозинството.

С една дума, ако мултикултуралистката идеология се адаптира към всяка страна, в която е въведена, тя навсякъде дава една и съща диагноза и предписва едни и същи решения: в крайна сметка, става дума за идеология, която дава обща и като цяло негативна диагноза на западния исторически опит.

- Определяте също мултикултурализма като творение, като Франкенщайн на марксизма. Но тази идеология е родена в англосаксонските страни с либерална култура. Това не е ли парадоксално?

- Има нюанси. Мултикултурализмът като идеология се разви в сърцето на борбите и споровете, които характеризираха радикалните `60-те и `70-те г. и се хранеше с идеологически референции, идващи от двете страни на Атлантика. Големи френски интелектуалци изиграха впрочем важна роля в създаването на тази идеология, родена от кръстосването на разлагащия се марксизъм и на исканията, излъчвани от контра-културата. Мишел Фуко и Ален Турен, например, изиграха голяма роля в глобалната конструкция на мултикултуралистката идеология. В действителност, бих казал, прогресизмът удари западната левица. Разбира се, не бива да смесваме мултикултуралистката идеология с един опростен израз на американската империя. Това е прекалено лесно обяснение, на което не трябва да се поддаваме.

- Във Франция, стара якобинска страна, извършила революция, мултикултурализмът си остава спорен, въпреки приемането му от голяма част от нашите елити...

- Той е оспорван навсякъде, оспорван е в Квебек, оспорван е във Великобритания, оспорван е в САЩ, оспорван е и във вашата страна, това се разбира от само себе си. В основата си отричането на мултикултурализма почива на отказа да бъдеш лишен от своята страна и да видиш как националната култура се превръща в една идентичност между другото в гражданската мозайка. Все пак е безумно френската цивилизация да стане по желание на собствената си територия, някои да я приемат, други не, но всички да съжителстват в една фалшива хармония, която истинските пропагандатори ще нарекат „живот заедно".

Драмата на това оспорване е, че то често е забранявано, дисквалифицирано или криминализирано. Самото утвърждаване на националното чувство дълго време минаваше за повече или по-малко призната ксенофобия, с която трябва да се борим с всички възможни средства. Увеличава се впрочем броят на фобиите в медийния дискурс, което свидетелства за психиатризиране на публичния дебат: искат да изключат от кръга на демократичната почтеност онези, които са привързани по един или друг начин към националната държава.

Няма да излезем от хегемонията на мултикултурализма, ако не утвърдим легитимността на националния референт и не върнем родословието на един вкоренен и лишен от комплекси патриотизъм.

- От няколко години във Франция се наблюдава пробив на един идентичностен феминизъм, който изглежда вдъхновен от Джудит Бътлър (американска феминистка и философ - бел. пр.). Какво е нейното влияние в Квебек и в Северна Америка като цяло? Този феминизъм вариант на мултикултурализма ли е?

- Този феминизъм доминира в нашите университети и е особено влиятелен в Квебек, главно сред едно ново, много войнстващо поколение феминистки, което вижда в теорията за пола най-задоволителния израз на известна теоретична радикалност, която за мнозина действа като твърда дрога. С други думи, теорията за пола е модерна, много модерна (и тя е такава в северноамериканските университети като цяло и културните и медийните среди) и се гледа с лошо око на онези, които й се противопоставят. Трябва да кажем все пак, че тя е водена от едно радикално нихилистично изкушение, което се стреми да отрече всичко, да деконструира всичко, в името на една свободна мисъл, като чиста неопределеност. Това е фантазия за самопораждането. Теорията за пола иска да премахне историческия свят и да започне историята от нулата, унищожавайки самата възможност за антропологично постоянство.

- След атентатите от януари 2015 г. дебатът около исляма разделя дълбоко Франция. Централен ли е този въпрос и в Северна Америка? Защо?

- Този въпрос присъства много силно, но не по толкова обезпокоителен начин, тъй като комунитаризмът не прилича на мултиплициране на Моленбек, дори и въпросът за радикалния и насилствен ислям да тревожи и нашите власти и дори и пред някои наши младежи също да има сирийско изкушение.

Но въпросът за фереджето, за бурката, за разумното приспособяване, стои много остро и при нас - и трябва да отбележа, че в Квебек сме особено загрижени за мултикултурализма. Ислямизмът се домогва до нашите общества. Всички те познават проблемите на интеграцията.

Нека да обобщим малко: навсякъде на Запад въпросът за исляма принуждава отделните страни да си поставят два основни въпроса: какво притежаваме ние собствено, отвъд позоваването на човешките права, и как да интегрираме едно население, което е много отдалечено в културно отношение, много често от големите ориентири на западния свят?

Доста учудващо, това кара мнозина да преоткрият забравената християнска страна на нашата цивилизация. Очевидно не като войнстваща религиозна идентичност, а просто като съзнание за вкореняване.

Мюсюлманите, които пристигат на Запад, трябва да приемат, че идват в цивилизация, която дълго време е била християнски свят и където, в символичен план, християнското наследство си запазва естествено и легитимно надмощие.

Очевидно това не означава, че трябва да прибягваме до верски конфликт или до война между религиите: това би било катастрофално.

Но въпросът за исляма ни кара да преоткрием забравените страни на нашата идентичност, дори и тази страна днес да е културализирана.

- Ислямизмът и неговите хегемонистични претенции не са ли в крайна сметка несъвместими с мултикултурализма, който предполага „да живеем заедно"?

- Ислямизмът има известен стратегически гений: той залага на признатите от западните общества права, за да ги обърне срещу самите тях . Той се представя за една идентичност сред другите в плуралистичното общество: твърди, че се вписва в логиката на мултикултурализма. Той използва човешките права, за да продължи проникването на радикален ислям в западните общества и успява да го постигне, позовавайки се на нашите собствени принципи. Той се представя едновременно като една идентичност сред други, която иска да бъде приета, в противен случай разиграва картата на жертва на дискриминация. Това е много хитро. Той напредва чрез него, печели почва и ние му я отстъпваме. Пред всичко това ние сме морално обезоръжени.

Трябва обаче да си припомним, доколкото е възможно, че когато разделим либералната демокрация от нейните исторически и цивилизационни устои, тя се пропуква, разпада се. Безплътната и денационализирана демокрация е демокрация, която лесно се оставя да бъде манипулирана от явните си врагове. Впрочем през ХХ век не само в името на човешките права, но също така и в името на определена идея за нашата цивилизация, западните страни успяха да се изправят победоносно срещу тоталитаризма. От ген. Дьо Гол до Чърчил, като се мине през Солженицин, защитата на демокрацията не се ограничи само до защита на формалната й страна, а бе придружена от защита на цивилизацията, на която е най-завършената политическа форма.

- Как виждате бъдещето на Франция? Може ли зараждащото се обновление на десницата да спре офанзивата на мултикултурализма от последните 30 години насам?

- Казват, че Франция има най-глупавата десница в света. Знам, че това е шега, но тя е ужасно несправедлива.

Аз самият съм поразен от интелектуалното качество на консервативното възраждане, което засяга едновременно въпроса за идентичността и антропологичния въпрос, дори и да знам, че не се позовава изрично на консерватизма, дума, която има лоша репутация във Франция.

Дефинирам консерватизма по следния начин: политическа философия, присъща на модерността, която се стреми да я запази срещу своето демиургично изкушение, срещу изкушението за tabula rasa, срещу своята претенция да унищожи историята, сякаш човекът трябва да я изтръгне, за да се отдаде на фантазията си за социално всемогъщество, в което смята не само да съхранява, подобрява, променя и предава обществото, но и да го създаде според собствената си воля.

Консерватизмът припомня на човека, че е наследник и че благодарността, разбирана като доброжелателност спрямо света, който ни е приел, е добродетел, достойна за уважение. Това е политическа философия на целенасочеността.

Малко абстрактен отговор, ще ми кажете вие. Но не е задължително: защото винаги разглежда политическите проблеми, изхождайки от определена идея за човека. Ако мислим човека като наследник, ние се отнасяме с недоверие към вменяващото чувство за вина пренаписване на историята, което доминира днес в публичното съзнание на западните общества. Това, на което се надявам, е интелектуалното възраждане на консерватизма във Франция да намери политически излаз, който нормално не би трябвало да бъде чужд на наследството на голизма. Засега този консерватизъм изглежда затруднен от политическото пространство, което му пречи да се оформи.

А що се отнася до мултикултурализма, можем да му устоим, само ако приемем напълно собствената си историческа идентичност, което ще ни позволи да понесем внушаващите чувство за вина и обезоръжаващи дискурси. Така че всяка страна трябва да преоткрие собственото си историческо наследство и да престане да вярва, че ако го утвърждава, неизбежно изпада в логиката на дискриминация на Другия или на малцинството. Тази реконструкция няма да се случи за няколко години. Ако използвам един лесен образ, това е работа на цяло поколение.

- В крайна сметка, може ли мултикултурализмът да сбъдне старата марксистка мечта за световна революция? Ще се превърна ли Франция в САЩ или Канада?

- Най-малкото той е част от голямата история на радикалния прогресизъм и носи надеждата за едно помирено човечество, освободено от дълбоките си различия, в което идентичностите биха могли да циркулират свободно и безпрепятствено в един рай на различността. Представят ни това като възвишено обещание: в действителност, това би бил свят, подчинен на ужасна безплътност, в който човекът ще бъде лишен от своите опори и от самата възможност за вкореняване. Човекът без история, без култура, без родина, без семейство и без цивилизация не е свободен: той е гол и обречен на безнадеждност.

В известен смисъл, мултикултурализмът не може да спечели: той е опровергаван от реалността, от постоянството на автентичното разнообразие в света. В най-добрия случай, той тласка към едно изкуствено общество, като от пощенска картичка, в най-лошия - към разпад на политическото тяло и социален конфликт. Но той може да доведе до загуби за всички нас, предизвиквайки ерозия на нашите националните идентичност, деконструирайки тяхната легитимност, взривявайки историческите им основи.

А на Франция, позволете ми да й пожелая едно нещо: да не се превръща нито в САЩ, нито в Канада, а да си остане Франция.

Александр Девекио, Le Figaro

Превод от френски: Галя Дачкова/ „Гласове"