Ляв рестарт? Опит пореден

Европейската левица още не може да се съвземе от краха на комунизма и падането на „Берлинската стена". Повече от 20 години по-късно продължават опитите за създаване на някакъв устойчив и привлекателен отговор на либералната глобализация. Последният и особено сериозен знак бе загубата на изборите за европейски Парламент през 2009 година, когато се предполагаше, че пикът на глобалната криза няма как да не поднесе на тепсия изборната победа. Вместо това се оказа, че паниката от кризата накара повечето избирателите да предпочетат сигурността пред резките движения и завръщането на левицата се отложи за пореден път. Пет години по-късно тя се е захванала отново да намери точната формула, с която да овладее институционалната машинария на европейския съюз. Прогнозите засега обаче не са обнадеждаващи. Към днешна дата тя може да разчита най-много на равен резултат.
Излизането на европейската левица от ступора на падането на „Берлинската стена" отне почти половин десетилетие и дойде под формата на приобщаване към неолибералния консенсус за глобализацията. „Третият път" бе идеологическата маска за тази операция и тя осигури връщането във властта на социалдемократите в Германия, социалистите във Франция и лейбъристите във Великобритания в средата на 90-те години на миналия век. Немският канцлер Герхард Шрьодер толкова се отдаде на това начинание, че на практика направи много от трудните реформи, които сега осигуряват икономическия комфорт на Ангела Меркел. Опитът за създаване на „социално измерение" на глобализацията не бе приет добре от традиционните избиратели вляво, а тези в центъра така и не му повярваха и видяха в него тактическо отстъпление пред обстоятелствата.
Следващият опит за ляв рестарт дойде веднага след глобалната криза през 2008 година и нейните последствия. Тогава левицата избра да атакува с морална критика за безотговорния, разюздан глобален капитализъм и захвана позабравени марксистки тези за фаталната цикличност на капиталистическата икономика и неизбежния й срив. Идейният максимум обаче бяха кризисните рецепти за кооперативно предприемачество и производство, алтернативни системи за разплащане извън традиционните банки, потребителски бойкоти, потребителски мини-общества и т.н. Те се оказаха достатъчно екзотични, за да не бъдат „прихванати" от повечето избиратели и останаха извън политическия mainstream. За немалко хора пък съучастничеството в глобалния пир от 90-тe години бе основателна причина за недоверие. Непосредствената паника на кризата допълнително изтика на заден план всякакво желание за експерименти.
Сега изборите за европейски Парламент са подходящ повод за нов, трети опит за исторически реванш. Очевидно е, че предходните дойдоха твърде близо до разразяването на глобалната криза и инстинктивната предпазливост бе фактор на предходния евровот. От гледна точка на левицата ситуацията сега би трябвало да е далеч по-удачна за успех. След глобалната дойде и еврокриза, а политиката на ограничения сваля правителства и вдигна до невиждани нива общото недоволство на гражданите. Бъдещето на цели поколения млади хора в южна Европа е проблематично, а според различни изследвания кризата е увеличило неравенството в повечето европейски общества. Повишените нива на задлъжнялост стопират амбициите за щедра социална политика и това би трябвало да ядосва още повече избирателите. Моралната критика на неолибералния модел е повсеместна. Независимо от всичко това обаче моментното състояние на евролевицата не изглежда особено окуражаващо. Наскорошно изследване на Notre Europe показва, че в настоящия момент балансът между левица и десница е пълен - по 28% и за двата блока. Седмиците до май догодина могат да променят това частично, но отсега е ясно, че европейската левица няма да получи така търсената знакова победа. Защо?
На ниво идеи не се случва нищо впечатляващо. Доскоро голямата надежда бе в концепцията за „пред-преразпределение" на британските лейбъристи или подкрепа за хората още на етап образование, семейна среда, грамотност, тоест преди да потънат необратимо в социалното неравенство. Тя обаче не бе обяснена добре и реториката бе „приземена". Новата стратегия е за борба с високите „ежедневните разходи" за живот. В по-крайните леви среди се говори за новата класова битка между кредитори и длъжници, която трябва да произведе „нова конфликтна социална реалност." Други чакат радикализация на профсъюзите, за да възникне „обединителен момент" на общо действие срещу капиталистическата система. Проблемът с лидерството също остава. В Испания например се оказа, че много от най-острите леви критици на обединената левица са членували в бордовете на много от регионалните банки и губят постоянно доверие. Доверието във Франсоа Оланд се срина, а в Германия и Италия още няма сериозни фигури вляво от центъра. Ед Милибенд пък е на път да загуби евроизборите във Великобритания.
Опитът за демократични иновации също не впечатляват. От години евролевицата тръбеше, че ще излъчи своя кандидат за шеф на европейската комисия чрез отворена система на първични избори. Направена беше съответната публична кампания, започнаха спекулации за евентуалните кандидати, изчисления кой и какви шансове има. В крайна сметка преди седмици Мартин Шулц бе избран по начин, който напомня конгресите на КПСС през 80-те години на миналия век. С огромно мнозинство, което на практика лиши от смисъл самото състезание. На всичко отгоре левицата постоянно губи традиционни избиратели, които дезертират в посока крайно-десни и крайно-леви партии и това все повече свива електоралното й тяло. Въобще, ребусът пред евролевицата е все по-заплетен и изборите през май няма да стартират неговото разплитане.

Коментар на Владимир Шопов