16 септември 1946 г. Симеон ІІ напуска България

София /КРОСС/ 16 септември 1946 г. е един от най-драматичните дни в живота на Царското семейство. В този ден Царица Йоанна, младият Цар Симеон ІІ, Княгиня Мария Луиза и Княгиня Евдокия напускат Родината, прогонени от комунистическия режим. От незаконния референдум, проведен в условията на съветска окупация и в пълно нарушение на действащата Търновска конституция, е изминала седмица, съобщава www.kingsimeon.bg.

В продължение на две години след комунистическия преврат Царското семейство живее на практика под домашен арест, в страх за живота си, зорко следено. Царицата майка, Царят и Княгинята са заставени да останат в България, за да се предотврати народното недоволство.

След незаконния референдум на 8 септември 1946 г., с който се провъзгласява републиката, семейството получава разрешение да напусне България. И това е новото опасно изпитание, пред което е изправено. Царица Йоанна решава да замине заедно с децата си за Египет, където са нейните родители – италианската кралска двойка.

Началникът на кабинета на председателя на Министерския съвет Алтънов съобщава на Царицата, че има два парахода за Египет. Единият заминава след 3 дни, вторият – след седмица и пътува през Одеса.  Царица Иоанна избира първия кораб. Малко известен факт е, че когато се урежда паспорт на изгнаническото семейство, валиден само за 3 месеца, Георги Димитров казва: „Сега сме квит с Борис”. Дълги години тоталитарната пропаганда упорито крие, че Цар Борис ІІІ лично се е застъпил пред нацистките власти за спасяването на Димитров в Лайпциг.

Комунистическата пропаганда разпространява слуха, че дава на семейството пет милиона лири стерлинги, но щели да ги получат, след като напуснат страната. Царицата и децата й никога не получават тези пари.

Семейството тръгва с няколко куфара и каси с лични предмети. „Всички мебели, килими, спомени останаха там. Реших да оставя най-скъпите предмети… Исках да зная каква стойност да придам на съветската покана да взема със себе си всичко, което искам. Те се опитваха да създадат една позорна пропаганда за „грабителската алчност” на Царицата с цел да я съсипят в лицето на общественото мнение, което не преставаше да проявява своята привързаност към короната… Оставих всичко, което най-много обичах”, разказва години по-късно Царица Иоанна. Тя изтъква и втора причина – страхът й, че интендантът Расуканов ще бъде обвинен и може да плати с живота си за липсите, които комунистите произволно биха констатирали. В София остават и книгите й.

Успява да вземе тайно два предмета – копие от филма с погребението на Цар Борис ІІІ, което е запазила, докато комунистите са унищожили всички други копия. Вторият предмет е екземпляр от тома, посветен на 25-годишнината от царуването на Н.В. Цар Борис ІІІ, която се изпълва на 3 октомври и която Царят не доживява.  Това издание също е унищожено.

Локомотивът и двата вагона с царското семейство тръгват от гара  Казичене, придружавани от съветски конвой. Властите забраняват на прокудените да тръгнат от града, страхувайки се, че това може да предизвика безредици. Въпреки страха от репресии обаче, на гарите по пътя се чуват думите на хората към Царицата и Симеончо, както народът обичал да нарича малкия Цар: „На кого ни оставяш?”.

На границата влакът се забавя, тъй като машинистът слиза и категорично отказва той да бъде този, който ще изведе Царското семейство от България.

На следващата сутрин влакът пристига в Истанбул. Семейството се качва на турския кораб „Аксу”. Царицата признава, че едва тогава, след 2 години на страхове, най-после се чувства в безопасност заедно с децата си.

Точно 50 години по-късно, през 1996 г., Цар Симеон ІІ се завръща в България за пръв път след изгнанието си. Ако някога хората тайно и скръбно са го изпратили, сега стотици хиляди българи от всички краища на страната го посрещат по протежението на цялото „Цариградско шосе” от летището до центъра на града с цветя, национални знамена и възгласи „Искаме си Царя!”. Преди три години, през 1993 г., по същия начин са посрещнали и Царица Йоанна.

Градът е залят от народ, който иска да види своя Цар, да го докосне, да се здрависа. Царят не крие вълнението си.

„Това беше може би най-големият емоционален шок, който съм изживявал. Петдесет години бях бежанец и, понеже ги броях точно, - 49 години и девет месеца в изгнание! Бях  дълбоко трогнат от факта, че съм отново в Родината си”, припомня си Негово Величество в едно интервю.