Румен Христов: Важното е да успокоим българските граждани, че горива ще има

Анонимен

За "Нефтохим", Иван Костов и цената на подаръците Още преди 12 години статия на Христо Бурдев предупреди каква бомба със закъснител е рафинерията в Бургас 13:31, 11.11.2025 14:00, 11.11.2025 Marica.bg 1548 0 Принтирай За "Нефтохим", Иван Костов и цената на подаръците Снимка: БГНЕС Пловдивчанинът Христо Бурдев е автор на статия, озаглавена "Цена и цинизъм в продажбата на „Нефтохим“ АД", която е публикувана в седмичника "Демокрация" на 17 август 2013 г. По повод на наложените американски санкции срещу "Лукойл" и дебатите около съдбата на рафинерията Александър Йорданов, бивш депутат, евродепутат, посланик, председател на парламента, литературен историк и критик, припомни акценти от публикацията. Г-н Бурдев се свърза с редакцията на "Марица" и предложи пълния вариант на статията, която се оказа особено актуална и в момента. „Когато имам нужда от петрол, ще си го купя от бакалията”, казва преди Първата световна война Жорж Клемансо − министър-председател на Франция. Но през 1919 година, когато победителите от войната си разпределят плячката, Клемансо вече е разбрал грешката си. Петролът е една от основните причини за избухването на Първата световна война, въпреки че - с изключение на най-далновидните представители на британския и американския финансов елит – останалият свят го проумява доста по-късно. „Петролът е кръвта на победата”, заявява към края на войната френският министър Анри Беранже. Тогава Англия и Франция се опитват да се споразумеят за петрола на Месопотамия (днешен Ирак), но не искат да допуснат там американците. „Беше първокласно сдавяне на кучета” – отбелязва по този повод началникът на британския генерален щаб сър Хенри Уилсън в дневника си. Още в края на 1918 година британските войски в Месопотамия навлизат в Кавказ откъм брега на Каспийско море и окупират Баку. В Баку са петролните находища на бившия им съюзник Русия. По онова време там е съсредоточено половината от световното производство на нефт. Седемдесет и три години по-късно, през септември 1992 г., Маргарет Тачер, наречена от един руски вестник „Желязната лейди”, отсяда в един хотел на азербайджанската столица Баку. Бившата министър-председателка на Великобритания е там на частно посещение. Пожелава да се срещне с бившия футболен съдия Тофик Бахрамов. На финалния мач между Англия и ГФР от световния шампионат през 1966 г. той е страничен съдия. Отсъжда гол в полза на Англия при едно много спорно положение. Въпреки протестите на германците и на главния съдия, Бахрамов остава непреклонен. Мачът е спечелен от англичаните. Казват, че за тях футболът е почти толкова важен, колкото и петрола. Така разправят, но не го вярваме. Главната цел на посещението на госпожа Тачер в Баку едва ли има много общо с футбола. Тя е съвсем друга. Госпожа Тачер носи със себе си два чека, издадени от „Бритиш Петролеум”. Чековете са на стойност над 30 милиона долара и са предназначени за ръководителите на отскоро независимата държава Азербайджан. Тези пари са инвестиция в бъдещето. А бъдещето е на тези, които освен че разполагат с високи технологии, преработват и нефт. Но от преработката на нефт се печели също толкова добре, колкото и от добива на нефт. Това е широко известен факт – ще се върнем на него след малко, когато стигнем до продажбата на бургаската рафинерия. След англичаните в Баку пристигат и американците. През 1994 г. е създаден първият международен консорциум за добив на петрол в Каспийския регион. Западните петролни компании се ангажират да инвестират там над 7 млрд. долара. Три месеца по-късно избухва първата война в Чечения. Нефтопроводът Баку-Новоросийск, по който руснаците транспортират азербайдажански нефт минава през Чечения. „Sapienti sat” („На умния малко стига, за да разбере.”) – казвали древните римляни. През октомври 2006 г. в петролната рафинерия на Литва „Мазейкиу Нафта” избухва пожар. Пламъците се виждат от километри разстояние. Те унищожават част от оборудването и изпепеляват надеждите на литовците да продадат своята рафинерия на Полша на добра цена. Щетите са оценени на повече от 50 млн. долара. Възникват сериозни подозрения, че пожарът е предизвикан от саботаж на руските енергийни компании като отмъщение, затова че литовците не искат да продадат на тях рафинерията. Един високопоставен руски политик предупреждава литовците, че са направили голяма грешка. Литовците вече са направили своя избор. Това е полската петролна компания “ПКН Орлен”. През май 2007 година, след много перипетии, петролната рафинерия на Литва „Мазейкиу Нафта” е продадена на Полша. Общата сума, заплатена от купувача е 2 343 828 000 щатски долара. Ще я закръглим на два милиарда триста четиридесет и четири милиона долара – по лесно се помни. Нека да видим дали тази цифра няма да придобие неочаквана важност. За Премиерът Иван Костов, президентът на "Лукойл" Вагит Алекперов и руският посланик Леонид Керестеджиянц вдигат наздравица с шампанско за успешната сделка. Лицата им казват всичко През 1999 година 58% от българската рафинерия „Нефтохим”- Бургас беше продадена на „Лукойл” от Иван Костов за 101 милиона долара. Възможно е математиката да не ни е била любим предмет в училище, но тук няма да навлизаме в нейните дебри, а ще се занимаем с най-проста аритметика, каквато се учи в пети клас. Тази проста аритметика показва, че щом 58% са продадени за 101 милиона долара, значи цялата българска рафинерия е оценена на 174 милиона долара. Всеки петокласник може да извади 174 милиона от 2 милиарда и 344 милиона (цената, платена от поляците за литовската рафинерия). И петокласникът ще получи разлика от 2 милиарда и 170 милиона долара, но тези цифри няма да го впечатлят особено, защото на децата не им е работа да се интересуват от икономика. Те се интересуват от съвсем други неща. Колко може да е загубила България от продажбата на „Нефтохим”? Нека да сме справедливи. Литовската рафинерия е построена няколко години след нашата. Проектният ù преработвателен капацитет е 15 млн. тона годишно, а на „Нефтохим” е около 10 млн. тона. Българската рафинерия е с около една трета по-малка от литовската. За да се получи приблизителната цена на „Нефтохим”, трябва да се извади една трета от цената, която Полша заплати за „Мазейкиу Нафта”. И колко се получава? Около един милиард и петстотин милиона долара! Точно толкова са заявили и от „Лукойл”, че струва „Нефтохим”. Това разбрахме от интервюто с Иван Костов, излъчено по Нова телевизия на 12 август 2011 г. „Те претендират за 1,5 млрд., които никой няма да им даде. .... Трябва да се заровя в интернет няколко часа и ще ви кажа колко струва, но струва много по-малко.” – рече Иван Костов, възмутен от твърденията на „Лукойл”. „Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.” – казваше някога Атанас Далчев. Когато се говори за реалната цена на бургаската рафинерия не трябва да се забравя и факта, че държавата опрости на „Нефтохим” 170 милиона стари дългове. От продажбата на рафинерията България загуби около един милиард и четиристотин милиона долара! Българската рафинерия беше продадена приблизително петнадесет пъти по-евтино, отколкото струва. Продажбата на „Нефтохим” бе наречена от агенцията за приватизация „сделката на 1999 г.”. Така е – наистина беше най-добрата сделка, но за Русия. Когато по време на интервюто водещият помоли Иван Костов да ни припомни каква беше цената, той отвърна: „Аз не си спомням цената, честно. Аз и не разбирам какъв е смисълът на целия разговор около цената”. Правилно. Цената на един подарък няма никакво значение. Никакво! Важното е подаръкът да бъде от сърце. А и какъв смисъл има да подаряваш нещо, ако и на теб самия то не ти е скъпо? От преработката на нефт се печели също толкова добре, колкото и от добива на нефт. Това е добре известен факт. И най-важното - тук е от значение не само печалбата, а придобиването на глобална власт над пазара, за да може да се елиминират конкурентите. След като станеш пълен господар на даден пазар можеш да правиш почти всичко. Наричат нефтопреработвателните предприятия естествени монополисти. Да, такива са по презумпция и ако една държава предаде своя естествен монопол в ръцете на друга държава, тя все едно си слага главата на дръвника и се оставя на нейната милост. Естественият монопол се превръща в политическо оръжие. Ако Русия иска да наложи някакво политическо или икономическо решение на България, „Лукойл” може с едно завъртане на кранчето да въздейства върху и без това обезкръвената българска икономика. Поскъпването на горивата води автоматично до нарастване на всички цени – до инфлация. А ако кранчето се завърти докрай, България ще бъде напълно парализирана. През 2011 г. източници на Bulgaria News съобщиха, че Валентин Златев се хванал на бас, че ако директорът на Агенция „Митници” запечата складовете на „Лукойл", правителството ще падне след максимум 10 дни. Не зная дали наистина Златев се е хванал на бас, но ако е така, със сигурност е бил прав. Откакто Иван Костов „продаде” „Нефтохим”, всяко българско правителство е и ще бъде заложник на „Лукойл”, а това значи и на Русия. „Президентът на една голяма петролна компания винаги е едновременно мениджър и инструмент на външната политика на своята страна. И приватизацията не променя нищо от това.” – заявява в едно интервю бивш президент на могъща френска петролна компания. Можем ли да виним руснаците за това, че се стремят да изградят хегемония върху петрола? Не. Така е устроен светът. Така действат великите държави. А и по-малките се опитват да им подражават - това повишава приятно усещането за собствената им значимост. „Ако искаш да управляваш света, трябва да управляваш петрола”, казва един далновиден белгиец. Да хвърлим поглед на запад, към великия задокеански съперник на Русия – Америка. През 1948 г. започва осъществяването на плана „Маршал”, известен официално като Програма за възстановяване на Европа. До 1951 г. САЩ изразходват почти 13 млрд. долара за подпомагане на европейските икономики. Над 10% от тези средства европейските страни използват за закупуване на петрол от Америка. Американските петролни гиганти принуждават Европа да си плати много скъпо. За три години те увеличават цената на горивата за своите европейски клиенти повече от два пъти. Великобритания плаща по 3.95 долара за тон американско гориво, а Гърция – по 8.30 долара. Защо пък тъкмо на Гърция го продават толкова скъпо? Отговорът е лесен – това е политическа цена. Чрез нея можеш да оказваш натиск върху някоя страна или напротив, да възнаграждаваш нейната лоялност. По онова време в Гърция се води гражданска война и не се е знаело на чия страна ще се окажат накрая гърците. По-нататък ще илюстрираме с един по-нов пример понятието „политическа цена”. А сега да спрем отново нашето внимание върху споменатата програма за възстановяване на Европа. Най-любопитното е, че тогава американците не разрешават на европейските си партньори да строят свои рафинерии с парите, получени от плана „Маршал“. Защо не разрешават? Нали искат да им помогнат? Отговорът отново е лесен: защото се опитват да заробят европейските пазари. Това е мечтата на всяка държава с грандиозни амбиции, без значение дали е либерална или тоталитарна. Един италианец обаче се опитва да се възпротиви. Името му е Енрико Матеи. Водач е на най-голямата некомунистическа организация за съпротива в Италия по време на Втората световна война. След края на войната Енрико Матеи застава начело на италианската държавна петролна компания „АДЖИП” и се опитва да осигури енергийна независимост на своята страна. Той строи рафинерии и създава флотилия от танкери, за да не бъде Италия зависима от англо-американския монопол. Опитите на Матеи да осигури независими доставки на нефт от чужбина разпалват бясна омраза към него, но той успява. След няколко години независимата политика на Италия дава плодове: между 1959 и 1961 г. в Италия цените на бензина падат с една четвърт. Икономистите считат, че това допринася значително за първото икономическо съживяване на страната. Американският вестник „Ню Йорк Таймс” нарича Матеи „най-важната личност в Италия, която повече от всеки друг е допринесла за следвоенното италианско икономическо чудо”. Така е, достойните хора получават заслужено признание дори от своите съперници. Ще разгледаме още един американски пример, който е изключително важен. Когато през 2005 г. китайската компания „CNOOC” поиска да купи американската нефтодобивна компания „Юнокал”, тя беше повече от щедра. Предложи на търг за „Юнокал” 18 млрд. долара, с около 2 млрд. повече от най-големия си конкурент в наддаването - американския гигант „Шеврон”. Това разбуни духовете в САЩ и американският конгрес гласува с абсолютно мнозинство против продажбата на американската компания на китайците. Сделката беше спряна от президента Буш. А сега внимавай, читателю. Американците забраниха продажбата на компания, която не беше държавна, а принадлежеше на частни акционери! Направиха го, защото решиха, че тази продажба застрашава американската енергийна сигурност. По този повод Пол Кругман написа: „Ако зависеше от мен и аз бих спрял продажбата на „Юнокал” на китайците”. Това са думи на Кругман, Нобелов лауреат по икономика, наречен „най-прославеният икономист на своето поколение”, който заявява кредото си с думите: „Вярвам в пазарната икономика. Вярвам в капитализма. Искам пазарната икономика да бъде оставена толкова свободна, колкото може да бъде”. Нека да се върнем пак към ситуацията в нашата страна. Щеше ли България да бъде притисната от руските доставчици на нефт, ако беше отказала да продаде своята рафинерия? Ако имахме наш, български Енрико Матеи, вместо Иван Костов? Да. Със сигурност щяха да се опитат да ни притиснат. България внася своя нефт изцяло от Русия. Но не бяха ли и поляците зависими от руските петролни доставки, когато влязоха в схватка с Русия за придобиване на литовската рафинерия? Да, зависими бяха. Полша внася 97% от нефта, който преработва. Внася го от Русия по тръбопровод. Зависими на 100% бяха и литовците. През юли 2006 г., три месеца преди избухването на пожара в литовската рафинерия, която руснаците напразно се опитват да купят, Русия обявява, че поради тежка авария на тръбопровода в района между Брянск и Новополоцк, няма да бъде подаван нефт за Литва. Руснаците не бързат - те заявяват, че ремонтът може да продължи и цяла година. Това обаче не повлиява на решението на Полша да купи литовската рафинерия. Поляците и литовците решават, че ако трябва ще транспортират нефт по море от други страни до пристанищните терминали в Гданск и Бутинге. Не транспортират ли Съединените щати нефт от другия край на света? Ами бивша Югославия? Тя купува в Ангола концесии за нефтодобив. За 21 години Югославия изпомпва в Ангола нефт за 550 млн. долара. Чистата годишна печалба на югославяните е 6 млн. долара - само от нефтодобив. Но вече казахме, че от преработката на нефт се печели също толкова добре, колкото и от добива на нефт. ека да се спрем отново на понятието „политическа цена”. Ще го илюстрираме със следния съвсем пресен пример. На 25 януари 2008 г. Сърбия и Русия подписват договор за продажбата на 51% от сръбската петролна компания “NIS” (“Нафтна индустрија Србије“) на руския гигант „Газпром Нефт”. Цената, която руснаците плащат е малко над 588 милиона долара (за 51 %), което значи, че сръбската нефтопреработвателна компания е оценена общо на един милиард и сто седемдесет и шест милиона долара. Общият преработвателен капацитет на двете продадени на руснаците рафинерии в Панчево и Нови Сад, които са част от “NIS”, е 7,3 милиона тона суров нефт годишно. Нека си припомним, че капацитетът на „Нефтохим” Бургас е около 10 млн. тона. Значи сръбската компания е с около една четвърт по-малка от нашата. Дали да не повикаме пак някой петокласник да провери сметките, за да не стане грешка. „Ами, няма грешка.” – ще ни отговори петокласникът, – „Щом 58% от „Нефтохим”са продадени за 101 милиона долара, значи цялата българска рафинерия е оценена на 174 милиона долара”. Е, как така, ще попитаме ние, сърбите оценяват тяхната компания на общо един милиард и сто седемдесет и шест милиона долара, а нашата е оценена около седем пъти по-евтино. А и „Ройтерс” съобщава, че реалната цена на “NIS” e още по-висока – тя е приблизително един милиард и двеста милиона долара (въпреки че нейната технология се счита за остаряла и че компанията се нуждае от много инвестиции). Един прозападно настроен сръбски политик, нарече „унизителна” цената, предложена от „Газпром Нефт”. Унизителна ли беше тя наистина? Някои могат да я възприемат и така, но за други цената беше политическа. Чрез тази политическа цена премиерът на Сърбия Кощуница възнагради Русия за това, че тя подкрепи и продължава да подкрепя сръбските усилия за блокиране на независимостта на Косово. Декларацията за независимостта на Косово беше призната от 84 държави, но Косово не може да стане член на ООН, тъй като Русия наложи вето. И така, да обобщим: поляците платиха за литовската петролна рафинерия два милиарда триста четиридесет и четири милиона долара. Руснаците платиха на Сърбия политическа цена от 588 милиона долара за 51 % от сръбската нефтопреработвателна компания. Как стана така, че руската компания „Лукойл” плати на България само 101 милиона долара за 58% от българската рафинерия „Нефтохим”, която сега, вече като неин собственик, оценява великодушно на един и половина милиарда долара. Икономиката приютява повече заблуди от която и да е друга област на човешката мисъл, поради един фактор, който не влияе при физиката, математиката или медицината – а именно преднамерената защита на егоистични интереси”. Това го е казал световно известният Хенри Хазлит, а той е разбирал от тези неща – нали все пак е писал книги за икономиката. Дали не пропуснахме нещо важно? Да. Забравихме да споменем за корупцията. Има я навсякъде, но в нефтения бизнес корупцията процъфтява в огромни мащаби, тъй като става въпрос за най-важната цена на света – цената на енергията. Британското списание „Економист” писа, че всяка година в света се разпределят няколко милиарда за подкупи. Скандално известна през деветдесетте години стана френската държавна петролна компания „Елф Акитен” (която се сля с „Тотал” и вече е частна). По тъмни канали от нея са изтекли близо един милиард долара. Говори се, че през 1992 г. французите са платили 256 милиона франка подкупи (пардон, комисионни), за да се сдобият с източногерманската рафинерия Лойна. Според бившия президент на „Елф Акитен”, Льо Фло Прижан, който беше вкаран в затвора, комисионните са били предназначени за политическата партия на тогавашния канцлер на Германия Хелмут Кол и тяхното изплащане е било разрешено лично от френския президент Франсоа Митеран. Да видим какво казва в своя защита Льо Фло Прижан: „Комисионните бяха, са и винаги ще бъдат част от реалната дейност на петролните компании. Сумите, раздавани от „Елф Акитен” никога не представляваха тайна. В края на годината те винаги бяха описвани в доклад, който беше представян на финансовия министър и на президента на републиката”. През 2003 година избухва корупционен скандал и в Полша. Германският вестник „Ди Цайт” разказва как „Лукойл” се опитва безуспешно да купи рафинерията в Гданск и предлага чрез посредник подкуп на тогавашния президент Квашневски. Колко? Скромна сума – някакви си 5 млн. долара. В Полша на „Лукойл” не им провървя. Е, не може навсякъде да успяваш с щастлива лекота както в България. Шегобийци разправят, че корупцията е един от най-старите занаяти на света. Корупцията винаги е била любима тема и на бившия министър-председател Иван Костов. „Извратеността на българския политически живот е, че корумпираните не си получават заслуженото.” Безпощадно точни думи! Досещате ли се кой имаше доблестта да ги изговори? Иван Костов, разбира се. Всеки, който е съгласен, че тези проникновени слова са двадесет и четири каратова истина, да вдигне ръка. Аз ще вдигна и двете си ръце. Едва ли в живота си съм бил по-съгласен с някого. Автор: Христо Бурдев

15.11.2025 23:14:18

Анонимен

Ще ни успокоява точно този дето неговите съпартийци разграбиха това, което народа с много труд и лишения бе изградил.

10.11.2025 15:00:39

Анонимен

Педал, за да успокоиш някого, той трябва да ти вярва. На вас отдавна никой не ви вярва за нищо. Този път сбъркате ли стъпките ще ядете дървото гарантирано. Умната.

10.11.2025 14:50:04