От какъв президент се нуждае България?

Другата опция също изкушава много наблюдатели: да изберем силен партиен кандидат, който да води идеологически оцветена политика. Такъв например би бил също така представителният и компетентен Светослав Малинов, чудесен кандидат за един класически десен президент. Проблемът е, че институцията не предлага никакви съществени ресурси нито за десни, нито за леви политики – а да се промени конституцията е много сложна работа.

Ще се радвам да видя някой ден г-н Малинов министър-председател. Но яркият партиен кандидат при настоящата институционална уредба само рискува да влезе в конфликт с изпълнителната власт, наместо да обединява нацията да засилва центробежните сили. Най-голям риск за това разбира се носи изборът на агресивния г-н Сидеров, който вече тръгна към улични сблъсъци.

На другата страна е примерът на страни като Германия и Италия, където президентът е медиатор вътре в политическата класа, представя страната в чужбина и се въздържа от ярки политически позиции. Вярно, че това е по-скромна задача, но пък е нещо реалистично и полезно. Подобен кандидат откъм БСП вероятно би бил Стефан Данаилов, с уговорката, че все пак е малко срамно да си избираме популярен актьор за президент (какво пък, в Индия често се случва така). Обратно, кандидатурата на г-н Борисов рискува да повтори сюжета Желю Желев, т.е. един силен лидер ще се откъсне от партията си и неминуемо ще се изкуши да й се противопостави в един следващ момент.

Дали г-жа Кунева има шансове е трудно да се каже без да знаем с кого ще се състезава. Най-добре разбира се е да се случи най-невероятното: големите партии да се разберат задкулисно и да я подкрепят като най-реалистичния компромис, с мандат да пази баланси без да заема страна. Защото предвидената от настоящата конституция президентска институция е свързана именно с изкуството на компромиса. А точно той е най-трудното изкуство днес в българската политика.