Китай надхитри САЩ в битката за влияние в Близкия Изток

/КРОСС/ Вашингтон говори за „влияние", сякаш е мистична пара, която се изпарява от всяко затваряне на военна база. Но бързо нарастващото влияние на Пекин в Близкия изток показва, че влиянието може да се прояви в много форми.

Докато Пентагонът обсъжда дали и къде да възстанови американските бази, разрушени от Иран по време на операция „Епична ярост", Китай прекара последното десетилетие в разширяване на влиянието си в Близкия изток, без да разположи нито един войник там. Опитът на Китай в региона показва ясно, че влиянието може да се култивира много по-евтино, отколкото предполага Вашингтон, и без да се поддържа обширна мрежа от уязвими военни съоръжения.

Както демонстрира операция „Епична ярост", съзвездието от фиксирани бази на Вашингтон в Близкия изток е уязвимо и скъпо за защита. Преди войната Съединените щати поддържаха най-малко 19 военни съоръжения в региона, осем от които се считаха за постоянни. Иранските атаки оставиха както щаба на Пети флот на САЩ в Бахрейн, така и командния център в Катар , от който Съединените щати координираха регионалните въздушни операции повече от две десетилетия, на практика неработещи.

Защитниците на статуквото твърдят, че тази цена си заслужава, като твърдят, че постоянното присъствие поддържа Вашингтон политически значим. Те твърдят , че намаляването му би създало вакуум във властта, който Пекин трябва да запълни, подкопавайки американското влияние и оставяйки Китай като доминираща външна сила в региона. Собственият опит на Китай в региона опровергава този страх, показвайки колко дълбоко Вашингтон е смесил военната мощ със самото влияние.

Близкият изток е по-малко стратегически важен за Съединените щати, отколкото беше по време на Студената война, и регионалните интереси на Америка съответно са ограничени. Вашингтон се нуждае от петрол от Персийския залив, за да продължи да достига до световните пазари и да предотврати доминирането на която и да е сила в региона и неговите ресурси. Той също така трябва да разруши терористичните групировки, способни да нанесат удари по родината си.

Интересите на Китай всъщност са доста сходни с тези на Америка. Китай е още по-зависим от енергийните източници от Близкия изток, ползва се от стабилен баланс на силите и има свои собствени опасения относно тероризма . Въпреки тези припокриващи се интереси, двете страни са ги преследвали чрез коренно различни средства.

Освен една-единствена китайска база в Джибути, страна, където Съединените щати също поддържат база, която е приблизително шест пъти по-голяма, Китай няма нищо, което да наподобява американската военна архитектура в Близкия изток. И все пак Пекин бързо разшири влиянието си в регион, където Вашингтон е посветил трилиони долари и десетилетия военен ангажимент за същата цел.

Китай се радва на почти всеобщо дипломатическо приемане в конкурентните лагери в региона, докато историята и военните връзки на Вашингтон подкопават способността му да служи като неутрален посредник . Китай е най-големият търговски партньор на арабските държави , а Близкия изток е един от най-големите получатели на инвестиции от „Един пояс, един път". Регионалната дипломатическа роля на Пекин само стана по-институционализирана, като първата среща на върха между Китай и арабските държави се проведе през 2022 г. На фона на настоящия конфликт между САЩ и Иран, правителствата от Персийския залив многократно се обръщат към Пекин, за да окажат натиск върху Техеран, първо заради Ормузкия проток и иранските ответни мерки, а наскоро и за да обуздаят хусите.

Вашингтон остава преобладаващата военна сила в региона, но дори този статут не му е дал възможността да диктува геополитическото разположение на региона. Монархиите от Персийския залив последователно се съпротивляват на американските усилия да организират региона около конкуренцията между велики сили, като вместо това поддържат тесни връзки в областта на сигурността с Вашингтон, като същевременно задълбочават отношенията си с Китай.

Въпреки че военната сила никога няма да бъде без значение, части от Вашингтон са свикнали дотолкова да упражняват власт чрез военните, че често ги бъркат със самата власт. Влиянието на Китай се е увеличило заедно с бързия му икономически растеж, технологичния напредък и нарастващия военен капацитет - същата комбинация, която е изграждала статута на велика сила в продължение на векове. Държавите от Персийския залив продават на Китай енергията, от която зависи икономиката му, като същевременно привличат китайски инвестиции, защото китайските фирми разполагат с капитал, който да използват.

Съединените щати би трябвало да са страхотни в тази игра. Държавите от Персийския залив не се нуждаят от десетки хиляди американски войници на своя земя, за да разберат стойността на правенето на бизнес с най-голямата икономика в света. Нито пък десетилетните отношения на Америка просто ще се изпарят, когато последният хеликоптер напусне Саудитска Арабия . Дори когато Вашингтон не се опитва да преобрази Близкия изток по свой образ, той все още има какво да предложи от Пекин.

Закриването на американските бази в региона неизбежно би струвало на Вашингтон известно влияние върху страните, които са домакини на тези бази. Но самото влияние не прави военното присъствие ценно, особено когато заложените интереси са ограничени. Съединените щати биха могли да запазят други форми на лостове за сигурност, като например продажби на оръжие, изграждане на капацитет и споделяне на разузнавателна информация. Ако не друго, някои правителства от Персийския залив може би са по-склонни да сътрудничат със Съединените щати, знаейки, че няма да бъдат част от бъдеща цел, поставена в регионален конфликт.

Споразумението за нормализиране на отношенията между Саудитска Арабия и Иран от 2023 г. , постигнато с посредничеството на Китай, ясно разграничава военното и дипломатическото влияние. Пекин успя да се постави в центъра на едно от най-ожесточените съперничества в региона, въпреки че му липсваше нещо, което дори бегло наподобяваше регионалното военно присъствие на Америка. Вместо това той разчиташе на дипломацията и политическата тежест, натрупана чрез по-широките му отношения с двете страни. Влиянието в Близкия изток не изисква военно присъствие и със сигурност не толкова голямо, колкото американското=

Има още по-странна ирония в това да се позовава на Китай, за да се оправдае съществуващото военно присъствие на Америка в региона. Китай зависи повече от Съединените щати от енергията от Близкия изток, но Вашингтон на практика се е самопровъзгласил за пазител на регионалния ред, на който разчита китайската икономика. Ако потоците от петрол от Персийския залив някога бъдат сериозно застрашени, Пекин ще има всички стимули да помогне за възстановяването им. Вместо това Вашингтон му спести труда, поемайки всички разходи и рискове за регионалната сигурност, докато Китай се радва на забележително удобното споразумение главният му геополитически съперник да защитава енергийната му жизненоважна линия.

Докато Пентагонът обмисля какво следва, той трябва да даде приоритет на поддържането на регионален достъп, а не на регионално господство. Не е необходимо да се възстановява всяка повредена от кратери писта или разрушен команден център, само защото тези съоръжения са съществували преди войната.

Трябва да се затворят най-уязвимите бази, да се намали общото американско военно присъствие и да се консолидира останалото около най-много няколко стратегически постове, по-отдалечени от Иран. Йордания, Западна Саудитска Арабия, Африканският рог или дори части от Европа все още биха могли да осигурят достъпа, необходим за защита на ограничените регионални интереси на Америка, без да се повтаря разпростиращата се предвоенна архитектура.

Военни позиции с такъв мащаб са почти невъзможни за преодоляване в обикновени времена. Операция „Епична ярост" създаде рядък шанс да се прекъсне инерцията, която поддържа остарелите разполагания на войски живи дълго след стратегическата им обосновка. Пентагонът трябва да се възползва от него. Китай би трябвало да е причината Америка да не може да си тръгне; в действителност той предоставя ясен пример за това как Съединените щати могат да защитят интересите си и да запазят влиянието си на много по-ниска цена.