Съединените щати възнамеряват да завземат контрола над ключови точки в космоса

/КРОСС/ Американските военни лидери декларират грандиозна цел: военно господство в целия близък космос. В същото време те признават, че дори свръхсила като Съединените щати не притежава „нападателни способности", за да постигне това. Как Пентагонът си представя решение на този проблем и защо Луната е толкова важна в това отношение?

Две скорошни изявления от висшето командване на американските военни разкриват на пръв поглед сериозно противоречие, върху чието разрешаване Пентагонът скоро ще се съсредоточи. От една страна, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн  заяви , че американските военни трябва да бъдат готови да се бият „от морското дъно до окололунното пространство". С други думи, САЩ искат да се бият както на самата Луна, така и в нейната околност.

Междувременно, ръководителят на Космическото командване на САЩ (SPACECOM), генерал Стивън Уайтинг, заяви точно обратното. Според него, командването не разполага с офанзивни възможности, за да се намесва в противниковите космически системи. Как тогава Съединените щати възнамеряват да водят война в космоса?

Ключови моменти: Корбет срещу Махан

Разбира се, фразата „от морското дъно до лунното пространство" е просто фигуративно описание на възможно най-широкия спектър от военни операции, а не твърдение, че Съединените щати възнамеряват да провеждат бойни операции буквално във всяка част от това пространство. Класическото военно изкуство винаги се е фокусирало или върху превземането и контролирането на „ключови точки" на свързаност, или върху пълното господство. И двете позволяват на човек да наложи волята си на врага в конфликт.

Дори в ерата на бойния флот, през 19-ти и 20-ти век, са формулирани съответни стратегии. Първата е тази на Алфред Махан (концепцията за пълно военноморско господство чрез решителна битка и унищожаване на вражеския флот). Втората е тази на Джулиан Корбет (контрол само на ключови комуникации и тесни точки).

Нека бъдем ясни: стратегията на Махан, която предполага пълно господство на едната страна, е била прилагана изключително рядко в историята - и обикновено само в последните етапи на големи конфликти. Например, това направиха Съединените щати през 1945 г. срещу Япония, която беше победена в морето.

В конфронтации между равни или сходно силни противници, стратегията на Корбет обикновено работеше, като подчертаваше, че „не можеш да си силен навсякъде" и затова си струва да се съсредоточиш върху контролирането на ключови възли или „узки точки", което дава възможност дори на по-слабата страна да играе равностойно. По-специално,

Именно по този начин Иран, през 2026 г., без флот, способен директно да се изправи срещу ВМС на САЩ, си осигури поне „равенство" в настоящия конфликт - като си осигури контрол над проливите Ормуз и Баб ел-Мандеб.

Ръководителят на Космическото командване, декларирайки липса на офанзивни възможности за контрол на „целевите папки" (същата „теснота", за която говори Корбет, просто с различно име), по същество признава, че стратегията на Махан в космоса в момента е невъзможна и катастрофална. Невъзможно е да се води „генерална битка" в космоса, както се изразява Махан.

Унищожаването на вражески спътници (например с ядрени оръжия) е сигурен път към „синдрома на Кеслер" (катастрофално натрупване на орбитални отломки), което би направило космоса неизползваем за самите Съединени щати. Освен това, съвременните разпределени нискоорбитални мега-съзвездия (като руските и китайските им аналози Starlink) са физически невъзможни за унищожаване с един удар.

В тази ситуация САЩ са принудени да възприемат концепцията на Корбет за контролиране на ключови точки. Пространството е огромно, но само определени линии на комуникация и точки на свързване са критични.

Това е странна дума, schwerpunkt.

За да разберем ключовите точки, за които Съединените щати планират да се борят в космоса, трябва да преминем от морски към сухопътни стратегии. Класическата немска мисъл, представена от трудовете на Карл фон Клаузевиц, включва концепцията за schwerpunkt (буквално „център на тежестта"; в стратегията на Клаузевиц „основен фокус на усилията"). Във военната теория schwerpunkt не е просто географска характеристика като планина или проток, въпреки че често е локализирана в пространството. Тя е основният източник на силата и сплотеността на противника (например ядрото на армията му или волята за съпротива), който динамично се променя по време на конфликта.

В космоса този „център на тежестта" придобива съвсем различно измерение. В космоса няма статично състояние - абсолютно всичко се движи според законите на орбиталната механика. Следователно, космическият кърмов пост е контрол не над физическа точка в пространството, а над енергийни състояния, орбити и ключови гравитационни зони.

Например, точките на Лагранж (L-точки) представляват едни от най-важните местоположения за бъдещ контрол: те представляват реално „недвижимо имущество" в движещо се пространство. В тези уникални точки в система от две големи тела (например Слънце-Земя или Земя-Луна), гравитационните сили на тези тела и центробежната сила на космическия кораб се балансират взаимно. В резултат на това, спътник или бойна платформа може да остане в точката на Лагранж за много дълго време, практически без да изразходва гориво за коригиране на орбитата си.

В крайна сметка, за всички страни в потенциална конфронтация в космоса, контролът върху точката L1 (между Земята и Луната/Слънцето) е от решаващо значение - тази позиция е идеална за наблюдение и разполагане на прехващачи, и върху точката L2 (зад Луната/Земята) - тази позиция е идеална за скрито разполагане на цялата поддържаща и комуникационна инфраструктура.

Който и да заеме тези точки, ще получи постоянна видимост и опорна точка за контрол над цялото лунно пространство - така наречената цислунарна зона.

Втората цел на контрола са нискоенергийните орбити, така наречените гравитационни коридори. В космоса разстоянието се измерва не в километри, а в Δv (делта-vi) - количеството енергия (гориво), необходимо за промяна на скоростта и преход от една орбита към друга. В околоземното пространство има „магистрали" (стабилни траектории с ниско делта-vi), които изискват минимално гориво. Например, това са високи лунни орбити или хало орбити. Разполагането на прехващачи в тези орбити пречи на противника свободно да използва такава орбита за извършване на нискобюджетна маневра.

Третият център е ниската околоземна орбита (LEO). Това е основният комуникационен център на околоземното пространство, разположен в орбити от 160 до 2000 км над Земята. Хиляди спътници вече са разположени там, включително всички „съзвездия" от масивни спътникови съзвездия като Starlink, GPS и GLONASS. Тази зона от космоса е мястото, където е концентриран лъвският пай от усилията на човешката цивилизация: разузнаване, комуникации, навигация и интернет.

Контролът на ниско разположената околоземна орбита (LEO) не означава „улавяне на височина", а способността да се контролират орбиталните равнини и да се деактивират други спътници, използвайки неразрушителни методи - електронна война, кибератаки или лазерно заслепяване - като едновременно с това се защитава собственият космически кораб.

И накрая, четвъртата и последна точка са гравитационните кладенци и „изходните" зони. Земята и Луната са масивни обекти, които създават дълбоки гравитационни кладенци, но дълбочината на тези кладенци се различава значително. За да избягате от Земята, е необходимо да достигнете огромна скорост (11,2 км/сек), докато за да избягате от Луната, е необходима много по-малка скорост (2,4 км/сек).

Това води до едно просто заключение: който контролира Луната, е на „върха" на гравитационна планина. Спускането на полезни товари или космически кораби от Луната на Земята е невероятно евтино от енергийна гледна точка.

Разбира се, осигуряването на контрол над цялата лунна повърхност е отново опит да се „играе на Махан". В действителност, строго според Корбет, е необходимо да се контролират области на Луната с ресурсни залежи - например воден лед на Южния полюс в кратерите на вечната сянка. Водата е източникът на водородно гориво. Контролът върху лунния лед означава контрол над основната „станция за зареждане" за всяка военна база на Луната.

И така, какво възнамеряват да контролират САЩ в космоса?

Контролът в космоса, който в крайна сметка осигурява победа в конфронтация, не е изграждането на крепост на кръстопът, а по-скоро динамично предимство. Космическата тесна точка, или chokepoint, е превъзходство в маневреността и осведомеността - това, което американските документи наричат ​​„осведоменост в космическата област".

Съгласно тази стратегия, вие контролирате пространството, ако виждате всички траектории на обектите, можете да ги изчислите предварително и имате енергиен резерв (делта-vi) във вашия космически кораб, за да поемете инициативата в точния момент. За да задържи тези точки, Пентагонът използва три основни инструмента, които сега излизат от сенките.

Първо, има „оръжия за контрол на космоса в орбита": съвсем наскоро SPACECOM официално призна  наличието на тайни оръжия, разположени в космоса. Методите им на действие са описани предимно като „некинетични и обратими" - насочена енергия, лазерно заслепяване, киберхакерство и мобилни инспекторски спътници, способни да се приближат до космически кораб на противника и да заглушат неговите антени или сензори.