McJournalism.bg

София /КРОСС/ В края на изминалата година вестник Капитал публикува класация на най-четените вестници, според която сред седмичниците на първо място беше вестник Уикенд. Този резултат на пръв поглед не изненада, имайки предвид многократно изтъкваната популярност на вестника. Вестник Уикенд се прочу най-вече като източник на информации, стоящи в основаната на поредица скандали, един от последните от които беше този с фалшифицираната диплома на Калина Илиева. Вестникът, който много пъти с тематиката си и визуализацията на събитията е събуждал възмущение и за много олицетворява крайната точка на профанизирането на културата и предела на ценностната криза, успешно се вля в политическия дебат, поставяйки множество въпроси на дневния ред на обществото. Преливането между булевардното и сериозното, а дори и разследващото, се оказа една от отличителните черти на вестника, лежаща и в основата на неговата популярност.
Как обаче тази особеност на вестника, а именно двойнствеността между жълто и сериозно, изглежда на фона на традиционното разбиране за жълтата преса и за разследващата журналистика? Обикновено разследващата журналистика се асоциира с утвърдени медии. Много от известните разследвания тръгват не от жълтата преса, а от авторитетни издания - така напр. аферата Уотъргейт през 1972 е подробно разследвана от Тайм, Уошингтън поуст и Ню Йорк Таймс, а през 1964 г. вестник Франкфуртер Рундшау разкрива тайни оръжейни доставки от Германия за Израел, с което ускорява процеса на установяване на дипломатически отношения между двете страни.
През 1995 г. германското списание Шпигел публикува статия със заглавие Der McJournalismus. В компресиран вид статията установява аналогии между преработката на месо и на информация - «месомелачката» на информация под формата на пазарния натиск и конкуренцията произвежда «рационализирано», хомогенизирано и лесно усвояемо журналистическо съдържание, постъпателна булевардизация под формата на развлекателни формати, емоционализация, персонализация, скандализация, накратко -предимство на т. нар. «меки» новини на скандала, личната драма и злободневието пред «твърдите» новини на политиката и икономиката. Доколко обаче тази теза в описания й вид се потвърждава и при нас или по-скоро трябва да говорим за конкретна българска разновидност, която условно можем да наречем mcjournalism.bg?
Наблюдавайки разширението на булевардната преса, бихме могли да установим, че то съвпада с постепенното навлизане на популистки елементи в политическото говорене. Интересно съвпадение освен това е, че тези процеси достигат апогея си в годините около приемането ни в Европейския съюз. Под популизъм тук разбираме представяне на властта и политиката, което дефинира политическите субекти от позицията на противоречието между «добри» (онеправдан народ) и «лоши» (управляващи или други негови врагове) и има претенцията да говори от името на «народа» и да му връща властта и правата, отнети му несправедливо от неговите врагове. Съдържателният анализ на вестник Уикенд като представител на булевардната преса и като един от най-четените вестници показва освен това, че европейските ценности, а именно „неделимите и универсални ценности на човешко достойнство, свобода, равенство и солидарност", на принципите на демокрацията и правовата държава, както са дефинирани в Хартата на основните права на ЕС, не са достатъчно възприети, за да бъдат основа на гражданско общество.
Първите години след социализма са характеризирани с институционализирането на комуникационни свободи, формирането и доминантното присъствие на партийно-политическата преса в лицето на Дума и Демокрация с кратък, но интензивен живот. През 1996 г. наблюдаваме две интересни събития, които привидно си противоречат - от една страна, класирането на Жорж Ганчев на трето място на президенстките избори маркира първата победа на популисткото противопоставяне между «народ» и управляващи, на комичното, гротескното и аполитичното. От друга страна, идването на WAZ бележи и установяването на голям европейски инвеститор на медийния пазар. Четири години по-късно, през 2000 г., започват официалните преговори за присъединяване към ЕС, а малко след това, през 2001 г., министър-председател става Симеон Сакскобургготски. Така се стига и до промяна в политическия дискурс - на мястото на левия и десния лагер идва политическо послание, което съдържа стремеж за надпартийност и преодоляване на „политическата партизанщина" и отричащо политическото, което проличава в апела към ирационалното („Разчитам на безрезервната подкрепа на всеки, който досега е вярвал в мен"), към традиционна егалитарна етика („Не е нито морално, нито политически оправдано, че ... повечето хора у нас ... живеят в мизерия, докато някои политици тънат в необяснимо охолство") и социално възмездие („Мога да ви уверя, че тези, които са ограбили плодовете на вашия труд ... ще се сблъскат с цялата строгост на законите"). Успоредно с това се установява и възход на жълти издания, както и масово таблоидизиране на пресата - пример за това е отразяването на „сватбата на годината" на премиерската дъщеря Калина през октомври 2002 г., изместила всички останали събития по това време и достигаща измерения на сакрализация на личния живот на премиера (напр. "Царската двойка Калина и Китин", „Роклята й отива в музей", „Пеят на двойката 'Слава във висините'" и т.н.).
Аналогии можем да открием и след 2005 г. По време на Тройната коалиция България е приета в Европейския съюз и започва и политическият възход на Бойко Борисов, ознаменуван с убедителната победа ГЕРБ на парламентарните избори през 2009 г. Характерно за периода след 2005 г. е разширяването на популистките елементи в политическия дискурс. Политическото пространство се свежда до противопоставянето между „народа" и неговите врагове, които предлагат многообразна палитра от „корумпирани олигарси", преразпределящи "огромните пари", сегашните управляващи, бившите управляващи, чужденци с небългарски геном, радикални ислямисти или европейски учени, останали несъпричастни българския принос към световната цивилизация. Откриваме и възвеличаване на силата („противникът е силен и е грешно да се счита, че са били слаби, просто ние бяхме много силни"), олицетворяване с „народа" ("И аз вечерям по някой път. Вярно е, че всички досега са били като извънземни, но аз си вечерям, спя като нормален човек"), който повсеместно е „пряка или косвена жертва на корумпирани управници". Като цяло популистките елементи намират благоприятна почва за разгръщане и мащабно възпроизвеждане в политическия дискурс.
От 2009 г. противопоставянето между Борисов и Станишев се възпроизвежда от медиите, които активно ги превръщат в двете най-коментирани и коментиращи фигури в медийното пространство. Положителното отношение към Бойко Борисов в главните издания се допълва от преобладаващото отрицателно отношение към Сергей Станишев. Освен това се наблюдава и цялостен процес на персонализиране на политическия процес и свеждането му до личността на премиера ("Бойко вдигна със 126% парите за чиновници", "Борисов вдигна блокадата на Кулата").
Тук бихме могли да си зададем въпроса дали не сме свидетели на едно възпроизвеждане на доминантното присъствие на фигурата на вожда в политическото и медийното пространство - въпреки фундаменталната разлика между тоталитарния и демократичния политически режим, между правителствената пропаганда, от една страна и свободното изразяване на мнението, от друга, можем да открием известна приемственост между реториката на „стария режим" и доброжелателно-патерналистичното отношение към „народа", близост между „първия учител" Георги Димитров и „учителя" Бойко Борисов, между моралното удовлетворение от служенето в МВР („Гордост е да служиш в редовете/ на България и МВР!") и партията („Води ме, Партийо, води ме/ под свойте бойки знамена!/ ... / Аз всичко бих дал да мога да бъда твой достоен син."), между „пазещата" ни полиция и „разперилата крила" партия.
Приемането на България в ЕС през 2007 г. е събитие от фундаментално значение за България, предполагащо изпълнение на критериите от Копенхаген (демокрация и правова държава, пазарна икономика, приемане на способност за изпълнение на условията за членство в ЕС). Медийната реалност обаче показва, че от 2008 г. се забелязва пореден етап на булевардизация, асоциирана предимно с вестниците Уикенд, Шоу, Шок, Папарак, Tорнадо, Галерия, които вече не се ограничават само върху малките населени места, а се разширяват и към столицата и големите градове и читатели с по-високо образование и доходи.
Един поглед върху съдържанието и ценностната ориентация на в-к Уикенд като техен представител позволява да отговорим на въпроса доколко в подобен род издания са представени европейски и граждански ценности. В духа на «жълтите» вестници откриваме криминална хроника, истории за лица от организираната престъпност, злободневни теми, подробни хроники за т. нар. олигарси през призмата на личния им живот или на връзките им с подземния свят. Специфика на вестника е редовното тематизиране на близкото минало, отново представено през личните истории от герои от периода. Друг характерен елемент е разработването на политически теми, изнасянето на неизвестни факти за лица от криминалния контингент, държавни служители, бизнесмени. Подобен род информация надхвърля рамките на опубличностяване на личния живот на съответните лица и често се разминава с официалните версии - в тази сфера вестникът остава според авторите си „контрапункт на официалната преса". В собствените си представи вестникът става носител на информация, която се укрива официално, на информация за корупция, сенчести бизнесмени, една възродена Касандра за ултимативната и неподправена истина, която остава премълчана заради вездесъщата цензура.
Ценностната ориентация на вестника разкрива едно своеобразно преливане между разследваща амбиция, от една страна, и многократното релативиране на резултатите от нея, от друга. Едва ли би било пресилено да се каже, че разследващият подход и осветляването на неизвестни факти за лица от организираната престъпност превръщат вестника в официален орган за подземния свят, в същото време ефектитe от такова осветляване се омаловажават от почти симпатичния облик, с който са представени въпросните персонажи. Критиката към останалите медиите се неутрализира от скъсяването на дистанцията на комуникативната свобода. Нееднозначно е и третирането на етническата проблематика: призивите за етническа толерантност контрастират с придаването на етническо измерение на политически проблеми. Това е съпроводено от задушевно, безкритично отношение към миналото, с което се постига и неговата апостериорна легитимация. Така се налага изводът, че очакваната ориентация на вестника в духа на гореизброените европейски ценности е само отчасти налице. Според собствените им оценки авторите във вестника възприемат себе си като алтернативни източници на информация, като реагиращи на обществена потребност от независима журналистика. Това обаче се релативира от недостатъчно ясно изразения оценъчен елемент, без който са немислими функционирането на политическата общественост и критичната публичност. Сантименталното отношение към лица от организираната престъпност, както и неутралното, некритично отношение към миналото по-скоро свидетелстват за ценностна аморфност, отколкото за ясно изразена съпричастност към регулативните идеи на отвореното общество.
Споменатите факти ни позволяват да се доближим до същността на mcjournalism.bg, а именно: съчетанието на булевардни и по-сериозни теми и похвати; позиционирането на булевардната преса като алтернатива, като противовес на „официалните медии", при което езиковите и етически конвенции се отхвърлят и същевременно се заема пространството на сериозните медии.
Как би могла да се обясни популярността на вестник като Уикенд? Не наличието на таблоидни медии, а тяхната меродавност се счита за проблем - вестниците Билд и Сън също са най-четени в Германия и Великобритания, но не и ценностноопределящи. В отговор на поставения въпрос бихме могли да посочим от една страна световни тенденции. Така напр. Херман ван Ромпой, председател на Европейския съвет, в интервю за Ел Паис през април миналата година характеризира популизма за основна заплаха за Европа. В доклада си за 2010 г. Фрийдъм Хаус описва 2009 г. като осма поред година във влошаването на ситуацията на медиите. Това съответства и на изчерпването на оптимизма след падането на Берлинската стена в първото десетилетие след края на комунизма, отстъпил място на бавното ограничаване на свободата на медиите, най-осезаемо в Южна Америка и Източна Европа. Не остава незасегната и Западна Европа, която е застрашена да загуби лидерското си място по отношение свободата на медиите - факт, отбелязан и от Репортери без граници. В същата насока е и анализът на International Research and Eхchange Board (IREX) на медийната ситуация в Европа и Евразия, отчитащ отрицателното влияние на икономическата и финансовата криза върху медиите, към която се прибавя и настъпването на онлайн медиите.
В българския контекст тези тенденции се конкретизират и допълват от сложни взаимовръзки, от които можем да споменем: полу-криминалния характер на прехода, кризата на ценностите, влиянието на корпоративни и политически интереси върху медиите, неясната собственост и произтичащата от това възможност за манипулация и подмяна на общественото мнение под маската на независима преса. От значение е и недостатъчната разграниченост между журналистика и пиар, както и социално-структурни специфики на България, а именно отсъствието на достатъчно еманципирана интелигенция като потребител на качествена преса, която би неутрализирала ефектите от таблоидизацията. В този контекст се вписва и оттеглянето на важни електронни медии като Радио Свободна Европа (2003) и ВВС (2008). Разширява се и езикът на омразата - докато в съседните страни той намалява, в България той все по-често присъства в медиите.
Интересно е освен това, че от 2007 г. насам България е оценявана все по-негативно в международните рейтинги по отношение на медийните процеси. В класацията на Репортери без граници България постепенно отпада от 51 (2007) през 58 (2008/9) до 68 място (2010). IREX отчита намаляващия брой на информационни източници, т.е. нарастващата концентрация на медиите в страната от 2008 г. насам, а Freedom House от 8 години неизменно класифицира пресата в България като частично свободна. Предполаганата съпричастност към европейските ценности се неутрализира от жълт вестник, за който установихме само частично възприемане на последните.
Бихме могли да предположим, че става дума за своеобразно припокриване на националните с глобалните и европейски развития в публичността, което формално компенсира недостатъчната оформеност на европейските ценности в „жизнения свят" (Хабермас), респективно във възпроизвеждащите се от актьорите и бавно променящи се структури. Към това бихме могли да добавим и глобалната тенденция на засилен натиск върху гражданското общество, което води до изкривяване на общественото мнение и до невъзможност на читателите да изпълняват ролята си не само на потребители, а и на граждани с право на наблюдение и участие в политическия живот. В България завладяването на гражданското общество от често оставащи скрити актьори е факт от 2000 г. насам, а според проучване на Центъра за изследване на демокрацията влизането на страната в ЕС и отпадането на множество рестрикции е довело до „парадоксалния" феномен на засилване на тази тенденция. Бихме могли да предположим, че това засилване на натиска върху гражданското общество води и до деформиране на общественото мнение и в крайна сметка се превръща в благодатна почва за феномена на жълтата преса, представяща се като спасителна алтернатива и противовес на „официалните" медии и в крайна сметка обуславяща и междинния характер на вестника между булевардното и сериозното.