-
28 Окт 2026 |
- USD / BGN 1.1567
- GBP / BGN 0.8545
- CHF / BGN 0.9390
- Радиация: София 0.11 (µSv/h)
- Времето: София 0°C
Боян Грънчаров: Фондът за трансплантации в чужбина трябва да си остане
06 Март 2011 | 11:49
Мрежата за трансплантации у нас трябва да се усъвършенства и законодателно, и организационно, и финансово
Интервю на Владимир Савов, Информационна агенция КРОСС
Г-н Грънчаров, в последните няколко дни се заговори за преструктурирането и дори закриването на Фонда за трансплантации в чужбина. Според Вас, има ли нужда от тази промяна в момента и как трябва да изглежда тя?
Мисля, че фондът беше създаден малко необмислено. Когато имаш пари, все пак трябва да има на кого да ги дадеш. Това, което се търси го няма дори с пари. За съжаление поговорката, че това което не се купува с пари, се купува с много пари, при трансплантациите не важи. В чужбина също има недостиг на органи и тази процедура, за която от година и половина малко лекомислено се говори, няма как да се осъществи. Просто органите са недостатъчни. В цял свят е така. В чужбина имат достатъчно пациенти, зад които стоят сериозни здравноосигурителни фондове и системи, и зад тях стоят дори повече пари. Никой няма да сложи българските пациенти с предимство в листата на чакащите, само защото трябва да се направи някакъв жест към България, например.
От друга страна фондът беше тръгнал да пробива, да създава връзки и позиции, защото тези неща не стават от днес за утре. Нещата не са толкова прости. Аз съм чукал на тези врати и знам как се отварят – никак. Хората са учтиви, вежливи, но винаги има едно „но”.
Според Вас каква трябва да е съдбата на фонда в крайна сметка?
Фондът трябва да си остане, да се опитва да разширява връзките си, да създава повече контакти в Европейския съюз. Органите, които на нас не ни вършат работа в момента, да се изнасят навън, а ние да получаваме онези, които са ни необходими, т.е. да се осъществява обмен, какъвто има във всички страни в Западна Европа.
Интервю на Владимир Савов, Информационна агенция КРОСС
Г-н Грънчаров, в последните няколко дни се заговори за преструктурирането и дори закриването на Фонда за трансплантации в чужбина. Според Вас, има ли нужда от тази промяна в момента и как трябва да изглежда тя?
Мисля, че фондът беше създаден малко необмислено. Когато имаш пари, все пак трябва да има на кого да ги дадеш. Това, което се търси го няма дори с пари. За съжаление поговорката, че това което не се купува с пари, се купува с много пари, при трансплантациите не важи. В чужбина също има недостиг на органи и тази процедура, за която от година и половина малко лекомислено се говори, няма как да се осъществи. Просто органите са недостатъчни. В цял свят е така. В чужбина имат достатъчно пациенти, зад които стоят сериозни здравноосигурителни фондове и системи, и зад тях стоят дори повече пари. Никой няма да сложи българските пациенти с предимство в листата на чакащите, само защото трябва да се направи някакъв жест към България, например.
От друга страна фондът беше тръгнал да пробива, да създава връзки и позиции, защото тези неща не стават от днес за утре. Нещата не са толкова прости. Аз съм чукал на тези врати и знам как се отварят – никак. Хората са учтиви, вежливи, но винаги има едно „но”.
Според Вас каква трябва да е съдбата на фонда в крайна сметка?
Фондът трябва да си остане, да се опитва да разширява връзките си, да създава повече контакти в Европейския съюз. Органите, които на нас не ни вършат работа в момента, да се изнасят навън, а ние да получаваме онези, които са ни необходими, т.е. да се осъществява обмен, какъвто има във всички страни в Западна Европа.
Все пак необходима ли е някаква промяна в организацията и правомощията на фонда?
Като организация и схема фондът е на много ниско ниво. Той не може да просъществува сам. Необходимо е междуправителствено сътрудничество и споразумения. Смятам, че когато преди година и половина г-н Борисов стартира това мероприятие, той не беше на ясно с всичките тези подводни камъни, които го дебнат. Сега се търсят някакви административни решения, които едва ли ще помогнат. Създава се една структура, която започва да работи и когато тя вече е понавлязла вече в материята, създала е някаква информационна база, тя се закрива и се открива нова. Това е начинът, по който бягаме от проблемите и не можем да ги решим.
Какво може да се направи за усъвършенстване на мрежата за трансплантации у нас, на национално ниво, така че да намалим необходимостта от трансплантации в чужбина?
У нас може да се направи много, но никой не иска да го направи. Една Норвегия, която е сравнително малка като население има един трансплантационен център, но тя не изпуска донор, няма листа на чакащите и всички нуждаещи се от трансплантация се трансплантират в над 80% от случаите през първата година, в която са започнали хемодиализа. Това означава една перфектна структура, добре финансирана, добре организирана и добре работеща.
Чисто административно как ще изглежда тази структура в България?
Не мога да си го представя, защото, без да съм краен, не виждам кой може да го свърши това, а трябва и финансиране. Плюс това в закона за донорството, с който уж съгласието стана по подразбиране и хората не е необходимо изрично да заявяват съгласие, пак има спънки и закачки, така че не се случва нито един донор без да е взето изрично писменото съгласие на близките, което пак води до там, че в мотаене често пъти се губят донорите или пък донорските бази не искат да се занимават с това, защото не им се харчи много ресурс за кондициониране на донора.
Значи има какво да се свърши и чисто законодателно все още?
И законодателно, и организационно, а и финансово. Трансплантациите са най-модерната част от съвременната медицина и без пари няма как да се случат.
Финансите са проблем навсякъде в този момент.
Така е, но един пациент на диализа струва в пъти повече. Да не говорим за разликата в качеството на живот.
ВАШИЯТ FACEBOOK КОМЕНТАР