Павел Койчев: На човека е зададено да няма решение

/КРОСС/ „Детските рисунки са изумителни! Като влязат малчуганите в училище, всичко се губи. А преди това носят божествена индивидуалност, още докато не са шамаросани от правилата. Винаги съм повтарял на внуците си да не слушат никого, да рисуват само каквото отвътре им идва."

Павел Койчев сам заприличва на ненаиграло се дете, когато ми го казва - с искрящ поглед и енергични жестове. Разговаряме с него в СГХГ, където е подредена новата му изложба „Възможност и щения". Експозицията е поредното доказателство, че големият ни скулптор си остава и до днес напълно „нешамаросан" от правилата. Намига с творбите си към зрителя с тънка самоирония. Шест изображения на негови бронзови малки пластики с мощно разраснали се пропорции са вплетени в снимки на Иво Хаджимишев, допълнени с компютърен дизайн от Методи Браянов. Има гледки от нюйоркския Сентръл парк, от арабска пустиня, от магистрала, от водна каскада, дори от завзетата" от България Луна. Творбите на Койчев навсякаде се вписват отлично. Стига да можеха щенията на таланта да отговарят на материалните възможности. Реалността обаче допуска „на живо" да пипнем само стиропорови копия на фантазиите от снимките...

- Колко пласта ирония има в изложбата „Възможност и щения"?
- Поне два-три пласта. Нашите - на хората, щения са безкрайни и все си вярваме, че възможностите ни са още повече, а то не е така, обратното е. Вижте как изглеждат работите ми на тези винилови фотоси - като 10-15-метрови. Има и на Луната - толкова е самоиронично, че няма накъде повече. Това е и намек към нашия т. нар. национален капитал да се замисли, че и в България се правят неща, които може да се реализират в друг мащаб на знакови места. Да поразвържат кесиите. В други страни се инвестира в изкуство. - Някъде това го прави държавата. - А, за държавата нямам никакви илюзии. От 60 г. съм в този занаят -откакто през 1954 г. влязох в Художествената гимназия. Никога не е имало пари. Все това съм чувал. Не, имам предвид бизнеса - да инвестират средства в нещо по-мащабно. Сега съм направил големите фигури от стиропор, защото е най-евтино...

- Националният ни манталитет сякаш е по-склонен да инвестира в материалното, а не в духовното?
- Чудил съм се защо и преди 1944-та тук не се е появила нито една картина, нито едно произведение на световно ниво. Примерно нещо от импресионистите. Те са били достъпни тогава. А у нас е имало богати хора. Но никой не е купил Реноар или Дега.

- А някоя скулптура?
- Не, в България просто няма традиция в пластичното изкуство. Откъде да дойде? Единствената му достъпна триизмерна форма е била дърворезбата по църковните иконостаси. Скулптурата у нас се появява чак след Освобождението, и то не веднага. Аз съм от третото поколение български скулптори. Познавам всичките - само Иван Лазаров изпуснах, почина една година преди да вляза в Художествената гимназия.

- На вас как ви хрумна да станете скулптор?
- Ненадейно. В края на втори курс в Художествената гимназия имаше изпит. Ако те скъсат на рисуване, отпадаш от гимназията и наново трябва да кандидатстваш. Мен взеха, че ме скъсаха. Беше една гипсова глава на Волтер и ми сложиха двойка, макар и да не беше чак за двойка. Грамаден удар. Но последният изпит беше по скулптура. И Рилчо Илиев - един скулптор, току-що беше излязъл от академията, ми казва: „Павка, ако направиш хубава скулптура на този изпит, то ще се отчете и бележката ще се поправи". И аз като се хванах... А дотогава на скулптурата въобще не й обръщах никакво внимание - работеше се в кал, в едно мазе... Но седнах, напънах се и направих за шестица една маска от Донатело - „Обущарят". Стана абсолютна. Май единствена шестица беше. После от трети курс ни разделиха на скулптура, живопис, графика. И аз, естествено - скулптура. Когато и в академията продължих същото, майка ми каза: „Е, сине, хвана се за калта".

- И още ви държи...
- Държи толкова години и май няма пускане. Но не ми се дава с лекота. Трудна ми е скулптурата.

- Защо винаги вплитате творбите си в определена среда и също я превръщате в част от внушението?
- Не правя кавалетна пластика. Дори и малките неща все ги мисля потопени в дадена среда. Интериорът не ми е интереси, той е създазен от човека, ограничава. А навън пространството дава свобода и е важна проба. Ако една скулптурна форма удържи на тази безкрайност, не се разпадне, не я изяде пространството, значи е добра.

- Имате и утилитарни хрумвания. Например „Градежът" си е една приказна къща, родена от фантазията ви, в която може и да се живее.
- Както аз я наричам - пластика, която може да се обитава. Това ме влече. Тя е до Осиковица. Трябва да се види в естествената й среда. Всичко е от натурални материали, дори вана и умивалник от дърво си има.

- Пак до Осиковица беше и „Водна паша", нали? Онзи овчар и овцете, които сякаш „пасат" във водата.
- Да, наблизо.

- От какво бяха фигурите?
- Също от стиропор. Покрих ги с латекс, за да издържат по-дълго. Там важно беше и водното огледало, така го бях намислил. Хората се спираха на шосето, снимаха. Магнетично се оказа, стигна. Никога не знаеш предварително кое ще остане, кое ще се хареса. Всеки път искаш да направиш нещо гениално. Няма художник, който да не го иска. Понякога се получава, а често не.

- Как ви хрумват идеите?
- Ами не знам. То е част от светогледа ми. Стремеж да придам форма на вечната цел на изкуството - да се проумее смисълът на всичко това около нас.

- Вие проумели ли сте го?
- О не, никога. Господ дава, но и наказва. Художникът все иска да е творец, а Творецът е един. И затова наказва. С напрежение, с психически усилия, с отклонения. Не може само да дава. На скулптора днес не му е лесно. Скулптурата е много скъпо изкуство. Какво можеш да направиш, като няма пари... Аз затова работя с най-евтините материали - пръчки, кал, стиропор,
говежда тор, плат.

- Защо стигнахме дотук? И в изкуството, и въобще.
- Погледнете към Градската градина - пълна е. Хората искат да се отпуснат, да се разходят на слънце. Липсва им нормалността. Някак в грях се заченаха новите времена, а се намериха и външни акушери за това греховно зачатие. Затова са напрегнати хората. Имат нужда от изкуство. Ето че театрите са пълни. Но като градска среда - какво им се предлага, за да харесат или да не харесат? Какви нови скулптури са се появили в София за 25 години? Няма и пет да преброите.

- Затова пък се разрушиха доста. Още през 1991 г. например беше демонтиран вашият паметник на чилийския президент демократ Салвадор Алиенде на тогавашния едноименен булевард в софийския квартал „Младост". Булевардът беше преименуван, а никой не знае какво е станало с паметника. Инициативен комитет се мъчи от години да го възстанови, но Столичната община не бърза...
- Да, за съжаление. Чупи се и се троши. Вандалщина отгоре на всичко. Липса на историческа памет. Девалвация на морални ценности. Аз не съм правил други паметници на политически дейци с изключение на Алиенде. Защото съдбата му и високият му морал силно ме разтърсиха още тогава, при гибелта му в онзи брутален преврат на генерал Пиночет в Чили. И сега съм готов веднага да възстановя паметника, пазя макета, отливката. Дано надделее едно по-културно отношение към историята.

- Дано. А как ви се струва цялостната ни културна среда днес? Не е ли прекалено чалгизирана?
- Масовите забавления процъфтяват - онези, които се възбуждат от ритъма. Ритъм има и в кръвта. Така че чалга-та се ражда от този биологичен импулс. Него го има във всяка масова популярност. Но това са фалшиви неща. Не казвам, че трябва да се откъсваме от хората - нали всички сме едно цяло. Но все пак има различни нива, различни занимания за различни хора. Същинското изкуство винаги е било елитарно, няма как да е масово. Убеден съм в това.

- Случвало ли ви се е да не разбират ваши творби?
- И още как! През 1987 г. например в Благоевград трябваше да гостува дипломатическият корпус. И ми възложиха декоративна пластика пред гарата. Аз направих една композиция от две седнали фигури, една легнала и една крачеща -с торбичка и тояга. Най-демократична беше идеята ми, нищо елитарно - на гарата чакаш, почиваш, пътуваш. А срещнах пълно нехаресване. Като мина корпусът, махнаха композицията, фигурите - изчистени, едри, масивни, сега са пред американския университет - осакатени, защото бяха за друга обстановка. Но не ги разбраха. Не се обиждам, просто не мога да си го обясня.

- Все пак повечето ви съвременни неща правят силно впечатление и се харесват. „Обиталището" например направи фурор и в София, и в Брюксел на „Европалия". Къде е то сега?
- На сметището на Брюксел.

- На сметището?!
- Ами да, защото трябваше да пътува и до САЩ, но не стана, разпадна се и отиде на боклука. Бях правил „Обиталището" за Америка, за една галерия във
Филаделфия - там щеше да е във външна среда. Но когато срутиха кулите близнаци, разбрах, че това няма да стане.

- Каква връзка може да има една пластична творба с един атентат?
- Последвалият след атентата стрес, мерките за сигурност, цялата бъркотия. Просто прекъсна връзката. Още като видях по телевизията да падат кулите - и си казах: да, дотук беше. Бях го направил така, че да се разглоби и с контейнери да пътува натам, зад океана. Материалът беше пръти и тор. Това не може много пъти да се разглобява и сглобява. В Брюксел частите почти се разпаднаха и ги вкарах в боклука там.

- Не ви ли е хрумвало да го възстановите?
- О не, няма за какво, няма къде. Аз правя всичките си изложби със собствени средства, с изключение само на две, за които съм имал спонсорство. Затова работя с евтини, достъпни, но и нетрайни материали. Траен излезе само фарът на Царево - защото ГЕРБ отпусна партийни пари, та да стане 3-тонна скулптурата на тракийката със светилника. Но моят скулптурен труд там е дарение. Всъщност нямаше да се заема, ако знаех с какви разправии ще е съпроводено и как накрая ще променят мястото. Аз исках фигурата да е във водата.

- Четох, че сте се хванали за този проект главно от суета. Що за суета?
- Всички сме суетни. Аз също бях изкушен. Внуци, правнуци, като го видят, да кажат: това го е правил дядо ми. Има един мост в квартал Полатен на Тетевен. Мой прадядо, който е бил кмет на града, го е строил някога. Мостът не е мръднал, стои си. Хубаво чувство е, като минавам, да си мисля за онзи прадядо. А за фара в Царево - времето ще покаже дали ще се впише, дали ще затежи на мястото си. То е и голяма отговорност. Слагаш там нещо на практика вечно, изтърсваш своята несъвършена личност, натрапваш я на хората... В същото време прелистваш историята на изкуството и виждаш какви чудовищно велики неща има в нея. Как да не съм смутен...

- Семейството подкрепя ли ви?
- Абсолютна подкрепа имам от съпругата ми. Което не е лесно - вместо да вкарвам средства в къщата, аз все изкарвам...Но Калина винаги ме е подкрепяла. Имаме две дъщери, три внучки и един внук. Много е важно да имаш гръб, подкрепа.

- Имахте ли и подкрепата на родителите си?
- Аз рано останах без баща. Когато бе застрелян ген. Луков, имаше хайка за комунисти. Арестуваха баща ми, пратиха го в лагер и повече не го видяхме жив. Израснал съм само с майка ми. Като малък осем години бях в един пансион, където като мен бяха и други деца, загубили родителите си. Има една известна снимка с отрязаните глави на антонивановци. Една от тези глави беше на бащата на мой съученик от пансиона. После, когато попаднах в Художествената гимназия, излязох от тази затворена среда. Там вече имаше деца и на тогавашни генерали, и на съдени от Народния съд. Видях различното. Разбрах, че трябва да овладяваме спиралата на омразата, защото ако й се оставим, тя засмуква безвъзвратно. Тази година се засякох на улицата с участниците в прословутия Луков марш. Не изпитах към тях ненавист - нищо, че животът ми пряко е белязан от сянката на ген. Луков. Много по-силно от заблудата на тези младежи ме вълнува фактът, че българинът продължава да е изключително толерантен и да съжителства отлично и с евреи, и с арменци, и с турци, че и с цигани. Не говоря за политика, говоря за хора.

- Как намирате баланса между житейските сътресения и изкуството?
- Какъв е смисълът да ни има, откъде идваме, къде отиваме, кои сме - ей с такива неща се занимава изкуството. Затова конкретното време и обстоятелства не трябва да влияят на художника. Никога няма да научим отговорите на тези въпроси, но винаги ще ни води стремежът да ги разберем. Търсенето е важното. Да правиш актуални неща не е предмет на изкуството.

- Все пак околният свят не може да бъде игнориран. Давят се хора в Средиземно море, в Украйна се убиват, в Непал са затрупани - как ви въздейства това?
- Аз съм баща и дядо. Естествено е да имам дълбоки безпокойства. Светът се е превърнал в състезание и премерване на сили. А би трябвало, колкото по-сложен става, толкова повече да залага на сътрудничеството. Казват, че състезанието било движение, стимулирало развитието. Но движение накъде? И спрямо какво мериш това развитие? Човекът вирее в абсолютно враждебна среда и всеки миг трябва да се бори, за да запази формата си. А на този фон, вместо да си сътрудничим, ние се съревноваваме...

- И унищожаваме природата...
- Като бях млад, излезе препаратът ДДТ, който се смяташе за панацея. Дотогава си живеехме съвсем човешки, без химия, без замърсяване. А като започна това екологично унищожаване, дойде и голямата тревога. Изразявал съм я с изложби като „Изкуственост. Нещо за клонирането" или „Градски пейзаж".

- Всъщност работите със съвсем екологични материали, нали?
- По принуда. Ако имаше как нещата ми да са от титан, нямаше да откажа. От беднотия са екологични. Но наистина може да се работи с всичко, зависи не толкова от какво, а как ще го направиш.

- Вярвате ли на приказката, че все няма пари, или я приемате като измъкване?
- Като измъкване. Не е вярно това за парите. Природата им е такава - да изчезват отнякъде, а другаде да се трупат. Купчинка тук, купчинка другаде. Винаги има купчинки, въпросът е как ще се разпределят. Трудна, нерешима работа.

- Защо да е нерешима?
- Защото въобще според мен на човека е зададено да няма решение. Всички - и идеологиите, и църквите, се опитват да го подтикват да намери решение. Човек е хвърлен в безкрайността, в нищото, а в същото време има самосъзнание, мисли, терзае се. Да си чехълче, сигурно е най-прекрасното, защото нямаш мъки и страдания. Казано е - с пот и труд ще си изкарваш хляба. А човечеството се мъчи да се измъкне от тази съдба и все по-навътре влиза, все по-сложно и сложно живее.

- Тоест - нищо да не се опитваме да променяме?
- Няма накьде да променяш. Зададено е. Човек знае от първия миг, има самосъзнание, за да запазва формата си. Не е само физическа рефлексия, ти и ментално решаваш какво да правиш. Да погледнем изкуството, което са оставили още първите хора - долмени, менхери, скални рисунки. Значи и те са знаели за какво става дума, основните неща. Човек се ражда с това познание. Въпросът е да имаш куража да останеш в минималността, да не си алчен. Колкото по-сложно става, толкова повече зацикля психиката. Не мога да си предстатя какво им е на гениите. Едно пълно неразбиране от другите. В същото време те най-ярко, пълно и със съответната форма изразяват себе си. И затова успяват да стигнат до всички останали. Защото всички сме една материя, всички сме едно. Вярно, в същото време всеки поотделно е уникален и неповторим, за първи и единствен път тази твоя молекулка се явява в пространство и време - и повече няма да я има. Но ако тази уникалност я изведеш и я облечеш във форма - ето това вече е специфичната дарба. С това се занимаваме и художниците - обличаме във форма, всеки колкото може, за съжаление. Някому Господ дал по-голяма дарбица, някому по-малка. Колкото той дал - толкоз. Не става с напъване. Гониш абсолютното, а знаеш, че е непостижимо.

- Дали, ако осъзнаем, че ме едно цяло, ще спрем да се ритаме и ще тръгнем напред?
- Обречени сме, няма да стане. Твърдо съм убеден. Моето умче е стигнало дотук. Така е заложена нашата форма. Бог ни е създал такива несъвършени, а пък иска да сме други - морални, инакви. Тежко е, не е честно. Един се ражда престъпник, друг се ражда съзидател. Един се ражда да руши, друг да гради. Как ще го преодолееш? С възпитание, с обществени норми? При първата конфликтна ситуация и напрежение това веднага се разбърква, разпадат се тези изкуствени неща. Виждаме днес рязане на глави - в XXI век. Значи какво - цялата човешка история е нахалост. По времето на Александър Велики армиите са били по 10 хиляди души. Сега само танковете на едните са 10 хиляди. Моята е лесна, хоризонтът ми е къс. Но внуците, като ги гледам, ме боли... А децата са най-чистото от всичко. Има нещо страхотно -дъгата на живота тръгва от детето, върви нагоре и с възрастта отиваш пак там, долу, при вечните и чисти истини. Връщаш си чувствителността за тях. Затова направих и изложбата „Под масата", замислил съм и още нещо в подобен дух. Все пак животът е могъщо нещо и само на това разчитам. На разума човешки - в никакъв случай.

Къдринка Къдринова
„Тема"