Как Британия опази свободната търговия в Южна Америка

/КРОСС/ Сбъдна се още една моя детска мечта - между 18 януари и 8 февруари пътешествах из Южна Америка. С двама български колеги пропътувахме няколко хиляди километра в Перу и Боливия: посещавахме мини, срещахме се с местни хора и организации, гледахме забележителности, попивахме култура. Предстоят неизбежните снимки и пътепис, освен това знаичтелно разширих впечатленията си за процесите в световната икономика. Междувременно открих поразителна нишка от стопанската история на Америка, която ще разкажа като начало.

Парагвай - сравнително малка и бедна страна без достъп до море, масовият читател в най-добрия случай асоциира със зелени хълмове и огромни стада преживящи крави. Но в средата на XIX век - докато могъщи външни врагове не смазват прогреса, Парагвай е най-развитата икономика на континента. Населението е грамотно, на много места в страната работят модерни за времето си заводи. По река Парана парагвайските кораби стигат до океана, кръстосват Атлантика и Средиземноморието и дори започват да се конкурират с британските.

Трудно ще открием тези факти в англоезичните източници. В Уикипедия например този етап от парагвайската история е описан като изолационизъм, агресивна политика, потъпкани човешки права и смачкана опозиция. Но как да се скрие, че с Парагвайската конституция робството е отменено още през 1844 г. - само 11 години след Британската империя, близо 20 години преди Русия и южните щати на САЩ и 44 години по-рано от Бразилия? Впрочем за британските роби в притежаваните от Източноиндийската компания територии свободата идва чак през 1843 г.

И така, скоро след обявяването на независимост от Испания начело на Парагвай застава Гаспар Родригес де Франсиа - един от двамата души с докторска титла в цялата страна. Местните индианци го наричали „Великия господин" и „Върховния". Пропит от идеите на Просвещението, той искал да създаде в Парагвай невиждана по-рано държава въз основа на обществения договор на Жан-Жак Русо. За да даде време на изостаналия си народ да узрее за това авангардно начинание, Франсиа съзнателно прекъсва търговските връзки с външния свят и определя курс към стопанска самодостатъчност. Премахвайки прослойката на рентиерите и въвеждайки високи мита за вносни стоки и държавен монопол върху износа, за няколко години той на практика постига автаркия и с това поставя основите на парагвайското икономическо чудо.

За онези легендарни времена раказва военният инженер Джордж Томпсън, живял през 1860-те: „Вероятно в нито една страна по света поминъкът и имуществото не бяха така сигурни, както в Парагвай. Престъпленията бяха почти непознати, а и да се извършат, бяха незабавно разкривани и наказвани. Мнозинството вероятно бе най-щастливо, хората почти не трябваше да работят за поминъка си. Всяко семейство имаше собствен дом върху собствена земя. За няколко дена те сееха достатъчно тютюн, царевица и маниока за лична консумация. Всяка колиба имаше портокалова градника и няколко крави... Почти през цялата година те не изпитваха нужда".

Разказват, че през 1820 г. цялата реколта в Парагвай била унищожена от скакалци. Франсиа заповядал полетата да се засеят отново - и те дали плод. Оттогава в Парагвай се отглеждали по две реколти... Тази легенда все пак пропуска да припомни, че двете реколти са обичайна практика преди идването на испанците.

Държавното висше образование в Парагвай било закрито с аргумента, че който желае да учи повече, може да го прави сам в библиотека (книгите и амунициите били единствените безмитни стоки), или да плаща за частно обучение. За сметка на това Франсиа прави началното образование задължително за всички мъже и така изкоренява неграмотността. Хопкинс, агент на САЩ, през 1845 г. информира, че в Парагвай няма дете, което не може да пише и чете.

Странностите на пожизнения президент нерядко прераствали в жестокост, особено към политическите му опоненти. Но не може да се оспори огромната му роля за развитието на страната. „В държавата няма големи частни богатства, когато Франсиа умира и тогава Парагвай е единствената страна в Латинска Америка, където просията, гладът и кражбите са непознати", твърди Едуардо Галеано. „Политически свободи и право на опозиция там не съществували, нито щели да се появят по-късно, но на този исторически етап липсата на демокрация пречела само на онези, които изпитвали носталгия по загубените си привилегии".

В общи линии политиките на Франсиа са продължени от Карлос Антонио Лопес, който развива родна индустрия с помощта на високи мита върху вносните стоки и привличане на стотици добре платени чуждестранни специалисти - инженери и военни. През 1860-те в Парагвай работят фабрики за хартия, мастило, стомана, текстил, порцелан, както и корабостроителница и голям оръжеен завод, произвеждащ оръдия и барут. Прокарани са железопътни и телеграфни линии. И всичко това се случва без нито един паунд външен дълг. Търговският флот и държавният експортен монопол създават голям търговски излишък и така допринасят за стабилната национална валута.

Това подранило индустриално развитие е поразително за континент, който и днес се свързва не с промишлено производство, а с добив на природни ресурси. То е постигнато не чрез лес фер, а с помощта на централизирано насочване на публични ресурси. Парагвай е доказателство, че не „свободният" износ на суровини, а експортното заместване води до просперитет. Да, аристокрацията не тъне в лукс - просто защото аристокрация няма. За сметка на това широките слоеве от населението не страдат от недоимък, а най-способните младежи се обучават на държавни разноски в Европа.

В течение на точно половин век Парагвай се развива по собствен път. Страната се справя прекалено добре, за да остане това безнаказано. В исторически момент, когато се полагат основите на най-добрия от всички възможни светове - този на глобалната свободна търговия, Парагвай дава лош пример на своите съседи. Няма външни дългове към британски банки, затваря се за внос на британска промишлена продукция и дори се конкурира с британските текстилни фабрики и корабни превозвачи.

През 1865 г. Прагвай е нападнат от Тройния съюз на Бразилия, Аржентина и Уругвай и след героична съпротива и реки от кръв, през 1870 г. малката държава в сърцето на Америка е смазана.

В англоезичната литература е прието да се твърди, че неоспорими доказателства за намесата на Великобритания в тази братоубийствена война няма. Читателят сам може да прецени. Още от 1859 г. британски военни кораби търсят конфликт с парагвайския търговски флот. Посланикът на Англия в Аржентина, сър Едуард Торнтън насърчава и дори лично присъства при сключването на военния съюз между Бразилия и Аржентина през 1864 г. Британски банки (Bank of London, Baring Brothers, Rothschild Bank) осигуряват милионните заеми за войната и само с тази финансова инжекция могъщите съседи на Парагвай успяват да пречупят индустриализиращата се държава. А едно от първите решения на победителите е налагане на Асунсион на принудителен „заем за възстановяване" в размер на 1 млн. паунда, който в последващите години заедно с операциите по рефинансирането му нараства до 3 млн. паунда.

През 1870 г. Франсиско Солано Лопес - синът на предишния диктатор води войната срещу Тройния съюз, пада в битка. До последно народът стои зад своя лидер: когато куршумите свършват, те замерят врага с камъни. В последната дружина на съпротивата са останали само момчета и старци. Децата си слагали изкуствени бради, за да респектират по някакъв начин противниците си отдалеч. Парагвай е подложен на геноцид - според някои източници загива 70% от мъжкото население. Заводите, машините и по-значимите сгради са зверски потрошени, корабите потопени или присвоени. Мините - закрити. Големи парчета от земята на Парагвай са лапнати от алчните съседи (за Уругвай, насилствено въвлечен в тази война, не се пада нищо).

Победителите не ги съдят, но и те си го отнасят. Бразилия и Аржентина изплащат военните си дългове с десетилетия, което има тежки последици за икономиката. Също и Парагвай, върнат в лоното на международния финансов ред и сведен до положение на доставчик на суровини и купувач на западни промишлени стоки, не закъснява с банковите и дълговите си кризи. За повече от столетие страната потъва в безпросветна бедност.

Тази поучителна история има изненадваща допирна точка с България. Английският посланик Торнтън, който подклажда войната в Южна Америка, 20 години по-късно е посланик в Истанбул. От него кралица Виктория очаква да се застъпи енергично за младия български княз Александър след Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Инертността на дипломата се счита за една от главните причини за абдикацията. Симеон Радев нарича Торнтън „безпомощен" и играещ „печална роля", като разкрива, че кралицата в частно писмо го определяла като „тъп".

Но по отношение на британските бизнес интереси той явно не е толкова безполезен. Торнтън пали фитила на банкерите в Сити с дълго секретно писмо, пропито от възмущение заради 40-45% вносни мита върху британските стоки в Парагвай и забраната на британски търговски кораби да плават по река Парана. Вероятно под негово внушение пресата в Буенос Айрес тръби, че Парагвай „оскърбява нравите на цивилизованите държави" и затова трябва да бъде смазан с огън и меч.

През същата година, когато Тройният съюз напада Парагвай, президентът на САЩ Юлисис Грант заявява: „Столетия наред Англия разчиташе на протекционизъм, стигайки до крайности и извличайки удовлетворителни резултати. Няма съмнение, че тя дължи сегашната си сила именно на тази система. Два века по-късно Англия установи, че й е изгодно да възприеме свободната търговия, защото протекционизмът не може да й даде нищо повече. Е, добре, господа, доколкото си познавам страната съм уверен, че след 200 години, след като Америка вземе от протекционизма всичко, което той ще й предложи, тя също ще приеме свободната търговия".

Историята показва, че републиканецът Грант е сгрешил само в едно: ако си достатъчно силен, не е задължително да се отказваш от протекционизма на своите интереси, докато налагаш на останалите страни ползите от свободната търговия. А в Парагвай - страната, в която преди 150 години е нямало неграмотни, в наши дни 15.8% от децата във възраст за начално образование не ходят на училище. 27.6% от децата между 5 и 14 години трябва да работят.

Димитър Събев