За ужаса да си пациент с болки

При настаняване в болница благодатните диагнози са пневмония и повечето заболявания на дихателната система, обострен гастрит и стомашни състояния, заразни и паразитни болести. Причината е, че човек колкото и да е болен, колкото и да му е зле, не е физиологично безпомощен - може да се движи, да иде до тоалетна, да се измие, да се завърти сам в леглото, да излезе пред отделението и да получи храна от близките си (не защото иска да наруши здравословната си диета, а защото предлаганата храна е гадна).

С този род пациенти лекарите и другият персонал в съответното отделение са в пъти по-търпими отколкото към онези, които не могат да се движат или пряко зависят от обгрижването.

Подходът към болните е различен и според възрастта на болния, зависи от типа на болничното заведение, дори от населеното място. Ако някой обаче е недоволен и дръзне да протестира срещу условия или липса на внимание чува такива люти думи, които обобщават обществения строй, социалната справедливост, цената на сиренето и порция спомени от Живково време, че тутакси навежда глава - неговото тяло е във властта на хората, които се държат грубо и могат да престанат да обръщат внимание на пациента, да не назначават изследвания, изобщо всичко е възможно.

Тъжната истина е, че агресията на медицинската сестра Емилия Ковачева, почти убила пеленаче в клиника Софиямед, отключи спомените на хиляди хора, били пациенти в болници в някакъв момент от живота си. И се оказа, че родилките са само една от засегнатите групи.

Без никакво омаловажаване труда на лекарите, сестрите и санитарите, които се държат с уважение, проявяват грижа и са спасението за своите пациенти, общото мнение е, че медиците в България са груби, арогантни, несъпричастни, дори човеконенавистни. Независимо дали лично е бил засегнат, всеки човек е бил свидетел поне на една история, когато хората в бели престилки са се държали безобразно с човек в безпомощно състояние. И елитността на болницата няма никакво значение. Често се случва лично познати лекари да идват в отделението, където е настанен пациент, за да помолят с техния познат да се държат човешки.

И само едно наблюдение: Лекарка от Бърза помощ се обръща към невролог в една от най-елитните столични болници: „Колега, моля Ви, погледнете момчето, виждате, че е много зле!" „И по кво го разбра? Що па точно тука го докарА?" - пита неврологът, докато млад мъж крещи върху количката, рита и ръкомаха, до него шашнати стоят негови колеги и умират от страх какво се случва - човекът изперкал както си седял на работното бюро. „Как реши баш тука да го докараш?" - продължава неврологът. „По закон съм длъжна да го докарам до най-близкото лечебно заведение." - отговаря лекарката от Бърза помощ. „И кво, с ролетка ли го мерИ разстоянието?" „Колега, моля Ви." - настоява лекарката.

„Да си повика малко, екшън да става."

Тази ситуация се развива пред очите на десетки други пациенти, които чакат прием в кабинета, към който са насочени. И човек започва безумно да се страхува, защото винаги може да се окаже на същата тази носилка.

В този кабинет обаче няма камера, няма доказателство, че ситуацията се е случила. Ако свидетел я докладва, той ще се окаже виновен, че набеждава горкия доктор, който е бил пренатоварен, преуморен, направили са му активно мероприятие.

Възрастна жена е пациент в неврохирургия на една от най-големите столични болници. Паднала на балкона, ударила си лошо главата. Три дни подред моли лекарите да погледнат ръката й - боли я в рамото и лакътя, не може да я движи. „Стара си, то е нормално да те боли" - казват лекарите по време на визитация. На четвъртия ден над жалбите се смилява кинезитерапевт, който раздвижва другите пациенти в стаята. Три минути по-късно в стаят връхлитат лекари от травматологията, качват бабката на носилка и я отнасят - оказва се, че ръката й е счупена на две места. В случая женичката била с много висок праг на болка и решили, че не си струва цялостен преглед.

Неоспорим факт е също, че независимо от закона, който забранява пушене на работното място, няма нито едно болнично отделение в страната, където лекарите да не димят в самите отделения. Санитарите пушат най-спокойно в общите сервизни помещения. Често в кабинетите за прегледи също вони на тютюн. Оплачете се ако ви стиска!
И ако само това е проблем, направо да сложат по един пепелник и до всяко болнично легло и във всеки кабинет. Но не е.

Социалните мрежи преливат от истории, достойни за кой да е филм на Хичкок за ужаса да си безпомощен пациент. Понякога хората плачат, охкат, викат от болка, а някой им крещи с пълно гърло, че са лигави, че са с нисък праг на поносимост, че никой не им плаща да им търпят селяниите...

За известен период от време пациентите бяха убедени, че ако си плащат и ако могат да си позволят частно лечебно заведение, ситуацията ще се промени и ще получават добро отношение в моментите, когато им е зле. Пеленачето Никол от „Софиямед" разби на пух и прах и тези тайни надежди. Оказа се, че и най-невинният и крехък пациент може да попадне на своя Менгеле.

Отделна категория на страдание и ужас са родилките. В минутите на самото раждане няма по-уязвимо същество: жената едновременно изпитва огромни болки и се страхува за бебето, което трябва да се роди живо и здраво, тя е в поза, която я прави напълно неспособна да реагира, освен да ръкомаха. Точно в този момент някой й крещи, някой я обижда, някой безчувствено й подиграва, че баба й все упойка е искала. Завършването на раждането далеч не означава облекчение, защото тепърва следват цяла серия манипулации. И когато и те са извършени грубо, от този уникален момент остава споменът от парализиращ ужас.

Медици алармират за мода в искането за цезаровото сечение, но те не отчитат, че преобладаващия брой от родилките избират този вариант, за да не ги ругаят докато викат или плачат и всъщност да не помнят нищо от кошмара на лошото отношение.

Мнозина радетели за по-висока раждаемост дори не съзнават, че много жени просто се страхуват отново да влязат в родилна зала.

Ето защо пускането на записа с новородената Никол в „Софиямед" е изключително полезен - той онагледява всички истории на кошмара, който пациентите преживяват, които понякога разказват, но най-често не им вярват. Факт е, че когато някой се нуждае от конкретна медицинска помощ първо пуска питане към френдовете във фейсбук с уточнение за какъв специалист става дума. Вече почти никой не смее просто да влезе в специализиран кабинет, ако не го вкарват там по спешност.

Какво прави лекарите в западните клиники толкова учтиви, търпеливи, възпитани и разбиращи? То в същите държави и хотелиерите им са много по-адекватни от нашите, и зарзаватчиите, които не крещят, че се дава подред, а клиентите нямат право да избират. Така че става дума за манталитет, за наследена култура, за усещането за ценност на другите хора.

Може би от жизнена важност за пациентите е да бъдат монтирани камери във всички болници, в коридорите, в приемните, в спешните кабинети, в родилните зали. След бурната реакция на роднините на медсестрата, пребила пеленачето, че тя е добър, светъл и праведен човек, майка на две дъщери, трудолюбива и отдадена на професията, записът ги накара да млъкнат завинаги. Камерите ще бъдат защита и за медиците, които стават жертва на нападения.

След като човещината в болничните заведения е въпрос на късмет, нека всички знаят, че са наблюдавани - и пациентите, които са склонни да си изпускат нервите, и медицинските лица, които са длъжни да гледат на всеки дошъл при тях като на човек със страдание и страхове, който се нуждае от грижа, а не от дисциплиниращи действия.

Да си болен повече не може да бъде кошмар, изпълнен със страхове кой ще ти крещи, кой ще те унизи и кой ще те накара да си мразиш живота заради слабостта да си станал пациент. От защита се нуждаят боледуващите, от видни доказателства за дейността си се нуждаят и медиците. Иначе противопоставянето на пациенти срещу лекари и лекари срещу пациенти е обречен мач с много страдащи.

Коментар на Лияна Панделиева, "Гласове"