Трябва да говориш тихо, за да те чуят

/КРОСС/ Владимир Пенев е роден на 19 февруари 1956 г. в Димитровград. Завършва живопис при акад. Светлин Русев през 1981 г. Има над 30 самостоятелни изложби в страната и чужбина. Произведения на Владимир Пенев притежават почти всички художествени галерии в страната. Работи в различни направления на живописта: фигурална живопис, композиция, портрет, голо тяло, натюрморт, пейзаж. Последната му, юбилейна изложба може да бъде видяна в столичната галерия "Нюанс" до 16 април.

- Г-н Пенев, и българските, и западните изкуствоведи използват едно и също сравнение, анализирайки вашата живопис, а именно - "съновидения". Пренася ли методът ви магическия реализъм от литературата в изобразителното изкуство?

- Всичко, което е възможно в белетристиката и в поезията, може да се приложи и се прилага и в изобразителното изкуство. Друг е въпросът, че това е опасно. Опасността идва от това, че формата често се превръща в чекмедже, в което напъхват един автор, което го ограничава. В никакъв случай не се стремя да работя в определен стил или в каквато и да било естетическа конкретика. Вярвам в "поетичния реализъм", поне така най-кратко бих определил кредото си. Реалността е тази, която ме вдъхновява, но се опитвам по мой начин тази реалност да натоваря с по-особено значение. Една сграда, едно дърво, едно голо тяло са повод да покажа моите разбирания за цвят, за форма, за рисунка, за вечните принципи. В този смисъл аз не само не се откъсвам от заобикалящия ме свят, а именно той ме подтиква да работя.

- Боравите с всички достъпни изобразителни средства - колорит, фактура, формат и т.н., както поетът използва пълните възможности на един език.

- Разбира се, че палитрата е език. Но важното е не какво се казва, а как е казано. Не какво, а как е нарисувано. Аз не се стремя към сюжетност или към някакъв разказ. Ценя овладяната емоция. Дали идеята се гради върху натюрморт, голо тяло или върху пейзаж, същественото е с какъв смисъл е натоварен обектът; този смисъл идва от размисъл върху вечните въпроси "какво е цвят", кога боята става "цвят", какво е "нюанс", какво е тон, какво е полутон... Тези въпроси без еднозначен отговор са провокирали поколения художници да работят и аз също съм изкушен от тях. Светлината също играе роля в картините ми, но не като осветеност, а повече като едно пластично видение, като средство за доизразяване и надграждане на внушенията с по-дълбоко значение. Аз не съм продуктивен автор. Рисувам бавно. Рисувам трудно. Не съм от художниците, които в момент на ентусиазъм грабват четката и картината е готова. Предпочитам да правя множество предварителни рисунки, избистрям, изчиствам идеята си, рисувам по няколко варианта на една композиция, трудно се решавам кой от тях да изложа.

- Работите в постоянни тематични цикли. Това помага ли да канализирате идеите си?

- През годините съм експериментирал в различни направления. Имало е периоди, в които съм бил обсебен от проблема "голо тяло". Като голото тяло, ще цитирам Кенет Кларк, е "форма на изкуство", измислена от гърците през V в. преди новата ера. Голото тяло не е само фигура без дрехи, то е логика, философия. В този смисъл един цикъл с голи тела е изкушение за всеки автор, но аз имам и други свои вечни теми - "Градът", "Улицата", "Брегът". Брегът не като географско понятие, а като среща на сушата с водата, брегът като духовно понятие.

- До 16-годишната си възраст сте живели в родния си Димитровград. Как премина детството ви там?

- Детството ми щеше да е съвсем обикновено, ако не гледаха всички на мен като на "сина на Пеньо Пенев". Непрекъснато ме питаха: "Пишеш ли?". Разни лелки ме прегръщаха, обръщаха ме наляво-надясно да видят приличам ли на баща ми или не, не беше лесно... Може би затова накрая на инат станах художник. Рисуването се оказа най-близко до моята чувствителност като начин да се изразя, да намеря себе си. Но продължавам да съм силно изкушен от писаното слово, непрекъснато чета стихове, не мога да живея без поезия, интересуват ме младите поети, които правят първите си стъпки в момента, имам много приятели в литературните среди. Интересна магия е поезията: думите се завръщат като птици в гнездата си.

- В рамките на настоящата изложба представяте библиофилско издание на книгата "Аз, глас и съвест на епохата" с избрани стихове на Пеньо Пенев и ваши илюстрации. Без съмнение познавате в детайли творчеството на баща си. Смятате ли, че той е получил достатъчно признание?

- Пеньо Пенев е непознат. Беше използван дълго време и особено неговите стихове, посветени на вярата в един утопичен свят и на ентусиазма към новото, което може да бъде постигнато. Но неговата любовна лирика например е непопулярна. Не случайно съм озаглавил сегашното издание "Аз, глас и съвест на епохата" - стих от едно негово стихотворение, защото наистина мисля, че той е бил глас и съвест на онова време, както и жертва на онази епоха. Парадоксалното е, че татко си замина на ненавършени 30 години. Аз в момента съм на 60. Не пожелавам на никого да надживее двойно баща си. Затова дълго време обмислях това издание и реших, че просто трябва да го направя, и то точно по случай 60-годишнината си, която отбелязах с изложба. Бях длъжен да поканя и татко да участва в юбилея ми. Още повече че той пък, ако беше жив, щеше да навърши 85 години. Всяка картина съдържа пет цикъла и към всеки един цикъл има по една оригинална пастелна рисунка. Т.е. всяка една от 33-те книги представлява минигалерия и всяко томче е различно от другото. Към всяка книга има и диск с гласа на Пеньо Пенев. Оказа се, че през 1958 г. в ателието на Николай Шмиргела се събират много пишещи млади хора, сред които и моят баща. Шмиргела бил един от първите хора в София, притежаващи магнетофон. Било атрактивно да се записват на него. По-късно, преди смъртта си, скулпторът подарява тази лента на Българското национално радио, където тя остава в Златния фонд. Оттам вече с дигитална обработка успяхме да направим този диск, който придружава библиофилските екземпляри. Надявам се, че книгата показва един нов прочит на поезията на Пеньо Пенев, на болката, на разочарованието, на любовната му лирика, която е изключителна и която е водеща в творчеството му според мен.

- Вие всъщност рисувате стихове. Живописта хитро използва един универсален език. Поезията има нужда от преводач, а картините - не.

- Всичко това е така, но не ми харесва думата "хитро". Хитруването с пластичните проблеми в живописта създава плачевни резултати. В никакъв случай не съм се насочил към този начин на изказ, защото е по-лесно, а защото това е моята чувствителност. Да, натоварвам образите с поетичност, със завоалираност, с желанието да се шепти, а не да се говори на висок глас, да се вика... Човек може най-добре да бъде чут, когато говори тихо. Това е начинът да бъде най-убедителен. Амбицията е нещо много опасно в нашия занаят. В момента, в който тръгнеш с нагласата, че ей сега ще направиш шедьовър, със сигурност нищо няма да се получи.

Милена Димова

"Сега"