Плевнелиев – синдромът „Оланд” в българска опаковка

/КРОСС/ Колко може да се престои на върха на игла? Този въпрос трябва да си задава всеки овластен политик, тъй като иначе придошлото високомерие е най-сигурният симптом за скорошен провал. Всеки президент си има свой характер, свои черти, свои особености, свои карикатури и свои вицове, с които остава в историята.

Казват, че Джордж Вашингтон не можел да лъже.

За Ричард Никсън казват обратното - че не можел да каже истината.

Прочутата актриса и певица Шер подчертава, че един актьор не се нуждае от много ум и дава за пример Роналд Рейгън.

Крилата е фразата на киномагната Джек Уорнър от „Уорнър Брадърс", който след избирането на Рейгън казва: „Грешката е наша. Трябваше да му даваме по-добри роли".

За Джон Кенеди твърдят, че сексът бил като чаша кафе. За него може да си припомним и коментара на министър-председателя на Великобритания Харолд Макмилън, който го описва по следния начин: „Половината му глава беше заета от жени, а другата половина - със съмнителните идеи на неговите съветници".

Когато си президент, си задължен да се съобразяваш с говоренето, понеже всяка твоя фраза остава в историята.

И защото сме на фамилията Кенеди, продължавам с непремерената фраза на Робърт Кенеди: „Ние сме Кенеди - казва Робърт. - Рокфелеровците ги ядем на закуска." Както се видя по-късно никого не успяха да изядат на закуска, нито на обяд. А тъкмо обратното - тях ги ометоха.

В този смисъл напоследък доста се замислям за настоящия ни президент Росен Плевнелиев. С кои думи и действия ще се подпише в историята на света. В интервюто си за Frankfurter Allgemeine Zeitung Плевнелиев се хвали, че е сред първите европейски президенти, които са заклеймили политиката на Кремъл и че разрешаването на конфлика в Украйна, така както Путин призовава да се разреши - чрез разбирателство между великите сили, е политика от XIX век.

Руските медии, както и представители на руското външно министерство, вече определиха изказванията на Плевнелиев относно Русия като „непозволителна риторика" и подчертаха, че думите му будят притеснение. Става дума за изпускането на Плевнелиев из европейските медии, където той се изказа критично за Русия, нарича я „националистическа и агресивна държава" и подчертава, че Кремъл трябва да се опомни. Думите му са толкова необичайни за дипломатическо лице от такъв висок ранг, толкова непремерени, че журналистът от швейцарския Tages-Anzeiger директно го пита в интервю от 13 октомври, дали острият му коментар за Русия няма да развали отношенията на България с Руската федерация като швейцарецът дори настоява, че българите обичат руската култура и стотици хиляди руснаци посещават българското черноморие.

Всъщност Плевнелиев подчертава, че се притеснява от патрулирането на руските кораби край Крим, които застрашават крехката ни родина. В отговор от руското външно министерство казват, че поведението на българския президент е в угода на моментната западна конюнктура, като профуква многовековните отношения, включително и търговски, между нашите две държави. Българските политици винаги са слаби политици, чиято идентификация минава изрично през приклякане пред западния хегемон. Но ситуацията с Плевнелиев е висока степен на проблемни дипломатически умения, които можем да обобщим като екстремна недипломатичност.

Никой от медиите, гражданското общество и публичното пространство не смее да попита президента ЗАЩО парализира отношенията ни с Русия? Каква е причината Плевнелиев да се държи проблематично и да ангажира нацията ни с личните си русофобски нагласи?Плевнелиев е президент на България, а не адвокат на западната пропаганда. Единственият логичен маркер за неговото необяснимо поведение е, че когато един политик е прекалено слаб, той неистово търси чуждата, най-вече западна подкрепа, и се оказва, че практически Плевнелиев е синдромът „Франсоа Оланд", но в българска опаковка. Празнота, която се покланя, за да получи височайшето чуждо благоволение, поради липса на всякакъв авторитет у дома. От психологическа гледна точка подобни хора явно не разбират, че никой не харесва лакеите. Лакеите биват употребявани, и след това изхвърляни като ненужни.

Обобщавам. Всички политици и дипломати по света се занимават с това как да уредят добри бизнес перспективи за страната си, те са лобисти за националния си бизнес. Плевнелиев е единствен по рода си президент на бедна държава, който обикаля света, за да руши чрез официални обиди отношенията ни с една държава, която представлява един от най-големите пазари на света, и може да се каже най-големия източник на ресурси - Русия. Подобна дипломация нанася щети на страната ни и представлява огромен проблем, неформулиран и неотразяван достатъчно ясно в българските медии. Историята обаче е безмилостна към политическите грешки, независимо как те се покриват днес. Защото, казват мъдреците, хиляда са истините, но само една е грешката.

Калина Андролова
„Деконструкция"
БНР