Прощавам ви, деца мои

Всеки баща носи кръста за своите деца, а когато сам избере децата си - кръстът е двойно по-тежък. В природата и в живота често невъзпитаните, егоцентричните и комплексирани деца обиждат своите родители, когато прищевките им не биват задоволени. Сигурно дори има синове, които наричат бащите си шизофреници по тази причина. В тази ситуация, естествено, вината е в нас, родителите, които не сме възпитали добре децата си и сме ги разглезили предостатъчно. Самочувствието е добро качество, само ако е подплатено с възможности. Иначе се създава едипов комплекс.
Срам ме е заради хората, които напуснаха „България без цензура" и сега излагат всички ни пред очите на цялото общество. Виновен съм заради факта, че дадох доверие на моите деца, които без време демонстрираха най-лошите си качества, недобро възпитание и амбиции, които не са подплатени със способности. Същите тези мои деца избраха лесните подаръци, вместо каузата да се борим срещу статуквото, макар и в най-неудобната роля - тази на дълбоката опозиция. Те се похарчиха, ставайки част от нищо незначещи, лишени от всякакъв смисъл наименования като „Български демократичен център", помпозно звучащи за малцина, но всъщност нещо без никакъв смисъл, кауза или идеология. Вместо борбата със статуквото, качиха политическите ми отрочета на един сал и ги превърнаха в политически камикадзета. Тяхната нова изява в политиката ще е изключително краткосрочна, но не лишена от логика, защото те ще служат като смокинов лист за всяка срамна сделка в този изчерпан от съдържание български парламент.
Боли ме за тези без време пораснали и провалили се хора в политиката. Боли ме за това, че се оставиха да ги използват, използвайки техния егоцентризъм и хлапашко, надменно самочувствие. Най-много ме боли за стотиците хиляди хора по площадите през февруари, март и април 2013 г., които ползваха платформата на „България без цензура", за да разкрият своята болка и да свалят ризата на своето достойнство, за да разкажат пред всички, колко лошо живеят и как българинът заедно с децата си премина чертата на мизерията и стигна дъното. Знаете ли каква е приликата между тогава и сега? Днес съм сам с шепа единомишленици около мен. Тогава също бях на площада сам заедно с тази шепа млади хора, заобиколен от хиляди гневни на политиците и живота българи. И тогава, и днес до мен не бяха нито Росен Петров, нито Любен Дилов-син, нито Рада Коджабашева, а бяха младите ни юристи, които даваха безплатна юридическа помощ на бедните българи, които не можеха да си позволят адвокат.
Моите политически деца излъгаха не мен. Те излъгаха стотиците хиляди хора, които повярваха в нас и повярваха, че ние сме едни от тях. Аз отказах да се кача на този политически сал, пълен с камикадзета, и избрах да остана в бурното море на народната мъка. Смятам, че ще дойдат по-добри времена за такива като мен, които продължават да вярват в чистите намерения, в искрения ентусиазъм на гражданите и които искат коренна смяна на този провален политически модел.
Прощавам ви, деца мои. Но дали ще ви простят тези половин милион българи, които на два пъти дадоха гласа си не за БДЦ и за един сал с политически мъртъвци, а за „България без цензура" и за каузата, която носихме ние? Един политически проект има бъдеще, само ако се роди на площадите и в сърцата на хората. Когато просто стъпваш на един политически труп в парламента, за да правиш проект, ти си мъртвороден.

Коментар на Николай Бареков