Примирие в пленената държава (или гледната точка на скептика)

/КРОСС/ Главният прокурор и министърът на правосъдието си подадоха ръце и увериха гражданите, че заедно ще осъществят реформата на съдебната власт, а през екрана на телевизора върви надписът „Единна воля за съдебна реформа".

Това става след (и сред) най-безогледна, злобна и ескалираща пропагандна кампания срещу министъра, Министерството на правосъдието и представения от него проект за промени на Закона за съдебната власт и срещу проектопромените на Конституцията - от всички кръгове, посоки и ъгли, които са несъгласни да има промени. Но поради обществената неприемливост на несъгласието, го представят като съгласие, но не с тези, предложени от министъра и от внесения конституционен проект, а с други промени, които трябвало или да заменят предложените, или допълнят, или да бъдат направени паралелно с предложените, или да ги коригират.

Звучи нормално, даже конструктивно. Щеше да е така, ако опонентите посочваха с експертни аргументи защо смятат че са безполезни или вредни конкретни текстове.

Вместо това всички, които не спираме да пишем че промяна е наложителна, сме обиждани, а главният прокурор си позволи - и не за първи път - да се произнася кой кои медии харесвал и какъв вид медии той самият предпочитал.

Сърцевината на промените, напомняме, е в разделянето на ВСС на камара на съдиите и друга на прокурорите, които да вземат решенията, за да се осигури независимост на съда както от страните в съдебния процес (а една от страните е прокуратурата), така и от влияние отвън, чрез преобладаващ брой в съдийската камара на съдии, избрани от съдии. Както е във всяка европейска държава с работещо правосъдие, невъзможно без осигурена независимост на съдията.

В последвалите възражения опонентите в лицето на главния прокурор, председателя на Върховния административен съд Георги Колев, професора по конституционно право Георги Близнашки, депутатите от ДПС и БСП не посочват текстовете по същество, с които не са съгласни, а ги коментират като недостатъчни (вносителите не твърдят че са достатъчни). И че означавали само смяната на едни хора с други (което е най-спекулативната опорна точка, защото за първи път се променя моделът, който доказа че е вреден, а евентуалната смяна „на едни хора" се предлага - пак за първи път - да се извършва „от долу", от редовите съдии и прокурори, което - странно защо - не удовлетворява техните върховни представители и шефове).

След като председателят на ДПС Лютви Местан най-сетне се обади по съдебната реформа и менторски раздели парламентарните партии на системни и несистемни, напрежението се сгъсти и в социалната мрежа се появи апелът за протест. В резултат - премиерът призова да спрат „междуличностните" (?) противопоставяния. А след като близо 1000 души безпрецедентно извикаха пред Съдебната палата „Оставка" за главния прокурор, призивът на премиера очевидно се е превърнал на заповед. И понеже е невъзможно премиер да заповяда на главен прокурор, адресатът явно е министърът на правосъдието.

Сега да видим с какво тръгват към помирението двете страни.

Министърът има зад себе си проекта и мотивите за промени на Закона за съдебната власт - мащабен и тревожещ статуквото с детайлите си проект, който ако стане закон, би пробил номенклатурния щит над съда и прокуратурата и би дал глътка въздух и кураж на добросъвестните магистрати да участват в промените. Има зад гърба си и настояването за конституционните промени, които да направят реформата неуязвима пред КС. Зад гърба му са и компромисите (един от тях е да не се пипа мандатът на главния прокурор и да не е по-голям броя на парламентарната квота в прокурорската камара, а да е равен на прокурорите, избрани от прокурори) направени за да се съгласи главният прокурор с промените. Очевидно така си е представял министърът хода на събитията и че така се постига съгласие. Министърът има зад гърба си и десетина години дълбаене и посвещаване само в един проблем - как да бъде променена съдебната система, за да има безпристрастно работещо правосъдие - бекграунд публичен, ясен и проверим от всекиго.

Главният прокурор има зад себе си си серия тотално разминаващи се с върховенството на закона действия, за които той дължи обяснения, преди да декларира мир и разбирателство „в името на реформата" и да зарови томахавката, която иначе той просто носел със себе си наравно с писалката.

Изброявам само няколко дължими от него обяснения:

- Покриване на писмени доказателства. (Разпореди ли главният прокурор проверка за изчезването на тефтерите на бившия шеф на Комисията за конфликт на интереси, в която фигурират и инициалите ДП, и ако да, какъв е резултатът.)

- Фалшифициране на писмени доказателства. (Защо не се сезира от публикациите, че инициалите ДП в тефтера са преправени на числото 10 и не назначи проверка.)

- Създаване на паника пред банка КТБ на 13 юни 2014, което е криминализирано действие в Закона за банките. (По сигнал на коя служба в този ден прокуратурата изпрати униформени служители на реда да застанат пред банката - коя точно служба подаде сигнала - ДАНС, ГДБОП, дирекция Национална полиция ли? Или инициативата беше на главния прокурор?)

- По сигнал на коя служба бяха арестувани по същото време трима за подготовка на убийство на Пеевски - имаше ли проверка на сигнала преди сензационното съобщение и кой я извърши?

- Нарушение в деня за размисъл на 12 май 2013. (На кое законово основание прокуратурата пусна съобщение в този ден, че образува дело за престъпление спрямо изборните права на гражданите и вдигна паника, под чийто знак премина изборният ден?)

Докато тези питания, а те са малка част от морето въпроси, не получат обяснениея с доказателства, главният прокурор ще бъде основателно подозиран за свързаност с „корпорацията „Пеевски", олицетворявана от ДПС. А неговите възражения срещу съдебните промени, включително и срещу конституционния проект, с каквито и мотиви да бъдат декорирани, обществото ще ги възприема като ехо на „корпорацията „Пеевски". Олицетворявана на политическия терен не само от ДПС впрочем.

С други думи - ще звучат автентично призивите на премиера към помирение и разбирателство в името на добрата цел, ако те бяха съпътствани от призив на добра воля към главния прокурор да отговори най-напред на въпросите по-горе.

Това разбира се няма как да стане.

Това разбира се е невъзможно. Защото България е пленена държава.

В английския е познато словосъчетанието state capture - завладяване на държавата от нелегитимни интереси, и Captured State - завладяна, пленена, похитена държава.

Според политолозите има разлика между страна с повсеместна корупция и captured state. При повсеместната корупция ги има институциите на държавата, които при цялата си прогнилост все пак противодействат паралелно със свободните медии и опозицията, а и са видими (доказуеми) средствата, които ползват корупционерите.

При пленената държава частни интереси диктуват вземането на решенията по неочевидни (значи и незаконни) канали, а ги няма институциите, които в нормални условия са гарантите на закона. Похитени са в частен интерес институциите на изпълнителната, съдебната власт, законодателната власт - на първо място прокуратурата, и те вместо гаранти на закона са станали агенти (и контрагенти) на похитителя.

Случаят КТБ е най-точната илюстрация на описания модел

Неслучайно опозиция нямаше и няма по колосалния скандал КТБ.
И виновни няма - само един, бившият собственик. Няма ги институциите, включително БНБ, включително КФН, прокуратурата - те са мълчали или говорели и действали като заложници в плен - винаги и само онова, което неочевидният (трудно доказуем) диктуващ похитител е изисквал.

Няма го и най-важният, финалният гарант - независимия съд: петчленните състави на Георги Колев във Върховния административен съд (по административните дела за КТБ) и прокуратурата (по наказателното дело) изпълниха и изпълняват волята на „невидимия диктуващ" и сега просто чакат осребряване на заслугите - стопиране и блокиране на всякакви промени, които биха застрашили статуквото. Което обслужва едновременно похитителя и тях като негови контрагенти.

С това отговарям на въпроса защо, когато заговорим за перспективите пред съдебната реформа, неизменно стигаме до КТБ - този скандал очерта днешната българска държавност като някакъв специфичен, ню-уейв тоталитаризъм, който тепърва ще бъде изследван от политилогичната наука. И показа колко належащо е именно структурното преобръщане на съдебната власт, преди процесуалните закони - само след структурно-организационна реформа съдебната власт би могла да застане със силата на закона пред похитителя на държавата - не са процедурните норми, които й пречат. Кой иска и кой не иска това - thats the question.

И понеже някой друг преди мен се е изразил по-ясно в глобалната мрежа по темата Captured State, цитирам коментар от Юлиан Войнов: „КТБ е олицетворение на феномена captured state. Цветан Василев, както между другото и Бойко Борисов, беше допуснат до този кръг на похитители с една единствена цел - тяхното обслужване. За съжаление в момента, когато допуснатият си повярва, че принадлежи на кръга по право, а не по целесъобразност, разправата с него е безпощадна. Цветан Василев беше низвергнат и цялото му имущество отнето, защото тук презумпцията е, че то не е негово. Бойко Борисов пък беше свален от власт и се подготвяше брутална разправа с него, за която цел за шеф на ДАНС беше назначен Дeлян Пеевски. Но Борисов реши да приеме отново „правилното" поведение. И съдбата го пощади..."

Та - исках да кажа - под огромен въпрос е съдебната реформа. И се опитах да обясня защо не може да има „единна воля за съдебна реформа" - според гледната точка на скептика (аз самата), докато гледам ръкостискането на конкретен министър и конкретен главен прокурор.

Петя Владимирова
„Дневник"