По пантофи с Георги Първанов

Георги Първанов, президент на Република България, в интервю за предаването "Станция Нова" по Нова телевизия 

Водещ: Днес интервюто на Валерия Велева е от Резиденция „Бояна" с президента на Република България, господин Георги Първанов. Вижте какво сподели държавният глава няколко месеца преди да напусне поста:
Водеща: На гости сме при президента Георги Първанов в държавната резиденция, вила „Калина" е това. Тук навремето е живяла Людмила Живкова, след това доктор Желев, след това Петър Стоянов. Десет години от живота на семейството на Георги Първанов са минали тук, а след четири месеца тук трябва да се нанесе и четвъртия, новият избран президент, който ще ви наследи вас. Тук е много тихо, много спокойно, има една хармония, защото си съжителства вълчицата Зорница и една прекрасна огромна кавказка овчарка.
Георги Първанов: Уточнявам, каракачанска.
Водеща: Ние се разходихме навън, преди да седнем тук и си мислех, когато се разхождате сутрин или вечер, дали ви навестяват спомени от детството. Може би ще ви се стори моят първи въпрос много странен, но - бил ли сте се като дете, като младеж? Знам, че имате едно бягство от казармата. Задавам ви го този въпрос защото премиерът Борисов, когато представи номинацията на Росен Плевнелиев за кандидат-президент на ГЕРБ каза, че едно невероятно . качество имал той - никога не се е бил. Вероятно за този пост трябва да бъде едни такъв човек, който никога да не се е бил, за да може да потушава противоречия. Така ли го приемате и вие?
Георги Първанов: Трябва да призная, че с времето човек, колкото повече остарява, толкова повече детски спомени изплуват, естествено, аз даже си мисля, че няма дете, няма младеж, който да не се е бил. Не смятам, че това е за хвалба или пък, още по-малко, че може да бъде някакъв критерий за избор на държавник, както и не бих казал обратното, че ако не си прочел една книжка, може да застанеш държавник, на друго ниво, друга функция.
Водеща: Този въпрос беше малко шеговит, но въпроса за лидера, въпроса за лидера в държавата от известно време стои на преден план. Какви качества трябва да има лидера? Да бъде отличник в училище, да бъде първи в махалата, да бъде страхотен бизнесмен? Какъв трябва да бъде съвременния лидер?
Георги Първанов: Вие пак ме връщате към училището. Наскоро имах една среща в родния ми град, когато един мой съмишленик, съвсем патетично обърна внимание на аудиторията, че аз съм бил отличник, пълен отличник, което не е така. Но, очевидно с времето, образът на държавния глава, изобщо на политика се допълва, разкрасява се, има такава склонност в обществото. Връщайки се на основния въпрос аз мисля, че има много характеристики, които трябва да притежава съвременния лидер. По това се води една световна дискусия, в България тя все още твърде, твърде много закъснява. Спомням си, една книга имаше на Лио Кока, един невероятен автор и доказвал се мениджър, която се казваше буквално „Къде се дянаха лидерите?", и което се отнася за България в много по-голяма степен. Струва ми се, че е важно лидерът да има харизма, но харизмата, образно казано - дрехата на харизмата се съблича на гардероба на институцията. Оттам нататък трябва да доказваш себе си, да доказваш знания и компетентност. Не мога да си представя, че един лидер може да бъде успешен, ако той няма знанието, ако той няма уменията да извлече най-добрата експертиза и да я реализира в бляскаво решение. Не мога да си представя лидерът без да има способността да работи успешно, деликатно, тактично и твърдо в рамките на един екип, на един силен екип. Лидерът без добър екип, общо взето доста е обречен на неуспех.
Водеща: Добре, какво се промени във вас, сам направете преценка за себе си - 2001 година и сега в края на 2011 година? Във вашите очи, станахте ли лидер?
Георги Първанов: Това е много нескромно да го произнесе един човек, та макар и президент, държавен глава. Нека другите да оценяват развитието, израстването, моето и на останалите. Във всеки случай би трябвало да съм лидер в очите на хората, особено в рамките, в общността, в която съм се движил, далеч преди да ме изберат. Има много неща, които аз забелязвам в собственото си поведение. Със сигурност, към 2001 година бях много по-компромисен. Даже знаете, че вървеше тезата, че аз съглашател, готов на всякакви компромиси. Тогава бях най-големият радетел за управление чрез максимално политическо съгласие. Сега, съм много по-втвърден в отношенията си с другите. Може би животът...
Водеща: Защо би трябвало да сте... годините да са ви накарали да сте по-мъдър, по-гъвкав, може би?
Георги Първанов: Промени се самия политически живот в България. Длъжен съм да кажа, че първите четири, ако щете дори следващите четири години от времето, в което бях президент, бяха време на едно политическо спокойствие и стабилност. Моят диалог с тогавашният министър-председател Симеон Сакскобургготски не беше безметежен, но беше принципен, беше коректен. Той беше лидер, премиер, на когото винаги може да разчиташ. Не помня случай, когато той да се е отметнал от думата си, не само от днес за утре, говоря за целия мандат. Не помня случай да ме е подвел в нещо. Това предполага наистина и от моя страна да се търси максималното съгласие. Това предполага компромисност и аз мисля, че това е и в основата на успеха на България. Наистина, това е най-успешният период в развитието на България в рамките на прехода.
Водеща: В отчета си казвате - „подминавах чудовищни обвинения срещу мен". Защо се активира този негативизъм срещу вас и то в последните две-три години?
Георги Първанов: Не би било фатално, ако не драма, ако става дума за политическа атака. За съжаление се смениха нравите в българската политика, начинът по който си общуваме, по който спорим, и решаваме кой да победи в една политическа битка. Сега се случва нещо много по-различно. Опонента не излиза очи в очи за подобен сблъсък да отстои тезата си. Опонентът просто си поръча статия в жълтия вестник, поредица от статии, даже много често за да може да окаля противника си и по този начин да го дискредитира. Но това е много рискова игра. Това рано или късно ще се върне върху онези, които използват сега подобни методи. Това сливане на сивата журналистика с ъндърграунда, с подземния свят в политиката, е една от най-големите опасности за бъдещето на българския политически и обществен живот. Помнете ми думата.
Водеща: Понякога чувствали ли сте безсилен, срещу това, което се изправя срещу вас, че не може да го преодолеете?
Георги Първанов: Не мога да се противопоставям, не мога да бъде по-креслив от тях и не искам да бъда. Никога не съм бил безсилен, когато знам, че нещо не е истина, когато семейството ми, приятелите ми са убедени в това, просто го подминавам хладно и без последици.
Водеща: А не сте ли чувал понякога упрек от децата ви, от съпругата ви - „Защо трябваше това да ни се случи, заслужаваше ли за десет години участие във върха на политиката, да преживяваме всички тези лоши моменти да ни се струпат?"
Георги Първанов: Моята съпруга имаше колебания и дори ме е възпирала тогава, когато е трябвало да вляза в голямата политика, още навремето когато ме избраха за председател на партията, след това при кандидатирането ми за президент, но от този момент нататък, аз съм имал твърдата, безусловната морална подкрепа и на децата, и на съпругата си и на всички близки и познати.
Водеща: Никога доверието между вас не е било разклатено, заради тези външни вмешателства?
Георги Първанов: Нито за миг.
Водеща: Какво не направихте за тези десет години? Не си написахте книгите, не сте отделили достатъчно време на децата си, не бяхте навсякъде със съпругата си... Какво не направихте, продължете тази моя мисъл?
Георги Първанов: Почвайки отзад напред, важното е, че съпругата ми беше навсякъде с мен, където е било необходимо. Книгите могат да почакат. Нещо повече, аз често пъти пиша спонтанно, хаотично, разхвърляно, и след това сглобявам тези мисли в някаква единна визия. Децата, да, може би най-много, най-ощетени са синовете ми, но път те са мъжки момчета. Аз се радвам, че те останаха тук, при нас. Тук се образоваха, тук работи вече големият и то от десет години, както стана ясно. Защото другото щеше да ми тежи много, отсъствието. Има един миг, който много ме генерира в деня. Когато се прибера и когато всички сме на масата и когато всеки някой ще каже какво му се е случило през деня. Някой ще сподели проблем, друг ще разкаже нещо весело - това ме зарежда невероятно.
Водеща: Защо не ги запалихте за политиката?
Георги Първанов: Това не става изкуствено, а все ми се струва, че те вече са загубени за политиката. Във всеки случай, мисля че те изстрадаха много партийния период. Никога няма да забравя, макар че сега не бих си позволил сантимента да разказвам всичко онова, което те претърпяха, в класа си, в махалата, в тези трудни зимни дни на 97-ма година, когато на мен ми беше трудно да се покажа на улицата, а това се предаваше върху отношенията и към моите деца, към моите близки. Но те преглътнаха горчивината и сега имат едно здраво, разумно отношение към политиката, но политици няма да станат.
Водеща: Наскоро се засякох с тях, без те да знаят разбира се, на едно публично място, обърнах се да видя охраната около тях и не забелязах охрана. Май нещо не си беше свършила работата НСО, защо нямаше около тях охрана?
Георги Първанов: Охрана никога не е имало около моите деца, още малко остава, разбира се. Такъв принцип няма, не знам за моите предшественици дали се е прилагал такъв подход, но във всеки случай на мен през ума не ми е минавало да залепя някой човек от НСО до децата, когато отиват на дискотека, когато са с приятелките си и с приятелите си. Наскоро прочетох една нелепост, отново в споменатия жълт печат, че малкият ми син спортувал и го охранявали две полицейски коли. Това е толкова глупаво, че не смея да го коментирам.
Водеща: А ходите ли да ритате с тях, футбол?
Георги Първанов: Играя футбол седмично по два пъти, играя с хора, които някой от тях са полупрофесионалисти, дори професионалисти. Включвам и децата си отвреме-навреме, по-рядко, защото аз съм по-нахъсан от тях, но това е нещо, което много ми помага да поддържам формата си и да избивам негативната енергия. Обичам да играя с хора, както казах, които разбират от тази игра, които могат да ме бутнат, да ме сритат, както е казано образно, защото това е целта...
Водеща: Интересно е да сриташ президента по кокалчетата?
Георги Първанов: Имам много такива случаи, да не си показвам синините.
Водеща: Медиите ви нацелиха в слабото място - лова. А откъде дойде тази страст?
Георги Първанов: Баща ми е бил ловец, за дядо ми не помня. Аз ловувам по-специфично. Моят пряк интерес в лова са хищниците. Много искам, не сега като президент, но може би зимата, която предстои, някои от колегите ви, които много нахъсано пишат или говорят по темата, да изкарат едни 16 часа с президента, защото да ловуваш, да чакаш, да дебнеш вълка, това означава 14-16 часа в най-лютите зимни студове в една барака и при това - не помръдваш през цялото време, взираш се в тъмната нощ, с риск да не видиш нищо. Това ми се е случвало по 20-30 пъти. Виждал съм вълци, последният път видях четири вълка, които бяха доста далеч от мен, но беше невероятно гледка, истинско удоволствие да наблюдаваш общуването в една такава общност на най-умните животни в Европа, аз твърдя. Затова ми е толкова интересно, затова ловувам вълци, затова отглеждам вълци...

Водеща: Точно това щях да ви питам – ловувате вълци, а отглеждате вълчица, как така?

Георги Първанов: Защото там общуването, във всякакъв смисъл, с вълка, е голямо предизвикателство. Отново ще ви кажа, това е най-умното животно. Ловът на хищници е предизвикателство, защото те поставя относително равно, за разлика от всички други животни, които може да обстреляш по най-безобидния начин, тоест, по най-безпощадния начин. А моят вълк, който вече стана национален герой – вълчицата Зорница, е друг тип предизвикателство. Тя не се отглежда в клетка, както вие виждате, в Зоологическа градина, тя е социализирана във всяко едно отношение. Тя общува с нас, както ние общуваме помежду си, общува с кучетата ми и все ми се струва, че това не го е постигал никой друг, да го социализираш. Това е нещо, върху което трябва да се замисли човек.

Водеща: Тука, лесно ли свикнахте с тази атмосфера, в тази резиденция?

Георги Първанов: Не, не бих казал, тук се чувствам като на общежитие. Знам, че е временно, знам, че не мога да направя нищо трайно.

Водеща: Никакъв ремонт, не може да сложите собствен почерк. Това са мебелите, които са от …

Георги Първанов: Това е, което сме заварили, и което ще оставим. Така,     както и в Президентството. Дори картините, които имам, избягвам да ги разполагам, не искам да свиквам, не искам да създавам такава атмосфера… Надявам се, да имам време и възможност да го направя със собствения си дом някога.

Водеща: През цялото време службите ви обслужват и в същото време ви следят – те са с вас, около вас. Докъде ги допуснахте, докъде те влизат? Имате ли желанието, искал ли сте да избягате от „тайното ухо”, от „тайното око”?

Георги Първанов: Ако не ви опровергая сега в момента, че ме следят, ние ще родим скандал, да се следи президента, това звучи много тежко. Разбира се, по силата на закона…

Водеща: Дори да излезете навън да се разходите, те са след вас?

Георги Първанов: Точно това исках да кажа, по силата на закона, аз не искам да съм нарушител на закона. Защото, ако нещо на мен ми се случи, ако тръгна със собствената си кола, ударя калника си и закача някого, от това ще страда самата служба, така че, това ми е известно. Но ние имаме много коректни отношения. Аз не мога да се оплача,  в никакъв случай не бих определил с тези понятия нашите отношения. Става дума за много добри професионалисти от тяхна страна. От друга страна, аз се опитвах, дано да съм бил прав и да не ме опровергае някой,  да създавам чисто човешки отношения. Дори, ако щете в някои мигове приятелски, защото с много от тях аз съм бил по-често, отколкото с децата си например, обикаляйки страната непрекъснато, бидейки в чужбина, дни и седмици наред. А там, ако го няма приятелското отношение, няма да се получи.

Водеща: А, усещането за това, че живеете в „златна клетка”? Спомням си, преди един месец влязох във вашия кабинет за интервю, вие бяхте на прозореца и казахте – „Ох, кога ще напусна тази „златна клетка”?

Георги Първанов: Ако съм използвал това понятие, не съм бил точен към собственото си усещане. Първо, не е златна…

Водеща: В кавички, разбира се.

Георги Първанов: По-скоро е като казармата, с тази разлика, че ми липсват гарнизонните отпуски, защото има два дни примерно в месеца, които всеки военнослужещ може да ползва. Аз не съм имал дори това право, президентът няма право на отпуска, както знаете.

Водеща: Да, да.

Георги Първанов: На, да му мисли следващият президент.

Водеща: А знаете ли, готвейки се за това интервю, прегледах стари интервюта, които сме правили с вас. Вие ми бяхте разказвали за една среща с Тодор Живков, когато той ви казва – „Внимавай момче, ще те използват и ще те изхабят”. Оказва се, че май Живков не е прав. Времето… май и този път Живков и тук сгреши?

Георги Първанов: Имаше опити, много опити да бъда употребен. Имал съм сериозни колебания за своето политическо бъдеще. Мислех, че ще бъда най-кратковременния председател на партията. Още на втория месец краката ми се клатеха, съпротивата беше сериозна. Но тогава именно си казах – или ще променя партията, или си отивам. Няма смисъл да стоя и да се вкопча в оцеляването си като лидер на някаква малка, безперспективна формация. Тогава тръгна идеята за социалдемократизацията на БСП, за нова левица, която проправи пътя към социнтерна, „Коалиция за България”, която спечели моите избори – 2001 година. Все неща, които смятам бяха много радикални, много знакови, за които никой не е предполагал, че могат да се случат през зимата на 97-ма година.

Водеща: Как се изправяте, когато паднете, когато сте паднал, когато сте загубил битка?

Георги Първанов: Зависи от падането, така да се каже. Някой път се налага човек веднага да скочи и да тръгне. Друг път се налага да се надигнеш и да се замислиш – какво точно стана, къде са причините, да потърсиш и собствената си вина? Аз съм понасял много удари, много неуспехи.

Водеща: Някои казват, че трябва да излезете в пенсия. Вие казвате – не, имам още какво да дам на партията, на обществото, на хората. Всъщност, не е ли тъжно това, че си избираме такива млади президенти?

Георги Първанов: Това е въпрос, на който аз не мога да ви отговоря, времето ще покаже. Наистина, има една Италия, например, в която последните президенти са над 80 години, но това вероятно е традиция. Там обаче, президентът има други правомощия. Българският президент, макар и в една парламентарна република, е натоварен не толкова с правомощия, колкото със силно влияние, с много очаквания. И без съмнение, той трябва да бъде енергичен, той трябва да бъде деен, активен, трябва да бъде силен президент. Аз държа на това, струва ми се, че се доближавах до една такава характеристика. Но, не е драма човек да излезе около 50-те с два мандата в президентството, защото това означава много опит, това означава много знания, контакти, които би могъл да раздава безкористно, без да търси нови постове. Защото по-високи постове от тези, които аз съм постигнал, едва ли могат да се намерят и аз нямам амбицията да ги търся. Но имам амбицията, наистина да бъда полезен на младите хора. Около мен имаше много млади хора в последните години, кадърни, много дейни, инициативни. Ето, такива хора трябва да отидат в политиката, защото ние запушихме и средния, да не говоря за висшия ешелон,  в последните петнадесетина години, в резултат на което, младите хора бягат от политиката, търсят реализация в бизнеса, някои други бягат навън.

Водеща: Но някои се страхуват от вашето завръщане на обществената сцена. Не знам дали го усещате това? Има едно настроение, има леко наелектризиране… Вие сте силен човек, силен политик, с влияние и хората си казват, дали няма да засенчите някой? Усещате ли го това?

Георги Първанов: Е, напрежение има отляво и от дясно, това е нормално. Тоест, би било нормално, ако това доведе до работно напрежение, ако това засили конкуренцията, а от конкуренцията печелим всички. Конкуренцията на идеи, на инициативи. Винаги, когато някой ти диша във врата, ти си длъжен да бъдеш по-добър. Защото аз съм виждал и други случаи. Когато се прави един екип, в който не се блести, няма открояващи се хора, за да може ти самият да се открояваш. Това не е добрият вариант.

Водеща: Нещо, което смятате, че… или така преценявате, когато правихте този отчет, че не сте направили – „това не свърших, ето за това не ми стигна времето…”?

Георги Първанов: Аз имах една голяма идея, една кауза, каузата за националното помирение.

Водеща: Да, между другото, това е още от 1997 година, тази ваша кауза.

Георги Първанов: Всъщност 1996 година аз бях единственият депутат от левицата, който стана и почете паметта на жертвите от Народния съд. След това съм бил в някои от лагерите от времето на комунистическия режим, в същото време съм последовател в почитта си към жертвите на фашизма. И досега чакам да се случи нещо, което да събере на едно място левицата и десницата. И досега чакам да престанем да фетишизираме миналото. Миналото и досега продължава да бъде основен, а беше дори главен мотив за формирането на поведението на много партии и лидери. Дори сегашният премиер отвреме навреме се връща към историята с някоя рязка позиция – ту за възродителния процес, ту за забраната на БСП. Крайно време е тези неща да ги оставим назад. Нещо повече, аз дори предлагах, като символ на националното помирение да има един пантеон, в който да намерят своето място хора като Стамболов, като Стамболийски, като Благоев, Петко Каравелов, всички, които са дали нещо за България. Както аз понякога образно се изразявам – вървиш по улица „Стефан Стамболов” и излизаш на площад „Димитър Благоев”. Уви, когато няма сблъсък върху реалната политика и го няма този дебат, а изборите наближават, то тогава нищо по-лесно от това да изровиш старите томахавки на… идеологически и исторически оръжия.

Водеща: Да, да. Слабостите ви?

Георги Първанов: Доверчив съм. Да, определено съм много доверчив, за което съм си страдал. И сега го разбирам от дистанцията на времето, особено когато напускам поста, виждам, че някои хора съм натоварил с прекалено доверие.

Водеща: Предателствата?

Георги Първанов: Предателствата… на кого ли не са се случвали? Вината си е пак моя, че не съм дооцени човека, но боли много.

Водеща: Бяхте ми казал веднъж – „темерут съм”.

Георги Първанов: Да, това в едно много далечно интервю… Да, аз съм човек, който не обича да изразява, освен на спортните състезания, за които казах, чувствата си. Изобщо, личните неща се опитвам да запазя за себе си и мисля, че това са неща, които не те засилват, когато ги правиш публични. Запомнил съм един хубав израз, силно казано, беше от екипа на Слави – „с любов и патриотизъм никога не се парадира”. Подписвам се и с двете ръце под тази фраза.

Водеща: Да. Смятате ли, че сте галеник на съдбата? 2001 година не очаквахте да станете президент. Изкарахте два, наистина добри мандата? Ще се разпишете в историята на България с десетгодишно…

Георги Първанов: Какъв галеник, моля ви се? Аз влязох в политиката тогава, когато всички стари кримки я напуснаха при едно поражение в края на 91-ва година. Станах партиен лидер, когато никой не го искаше. Кандидатирах се за президент когато се провалиха всички други, десетки може би, варианти за номинации. Тоест, аз съм се нагърбвал с роля, която изглеждаше обречена. А всъщност, нескромно казано, аз съм човек, който се е самонаправил, използвам българското понятие, да не използвам чуждици. Всичко, което съм го постигнал, съм го постигнал сам. Знаете произхода ми, знаете образованието ми през различните степени. Не бях любимец на предишните партийни ръководители, имам предвид след 90-та година. Така че, галеник не ми подхожда.

Водеща: Кога за последен път бяхте при майка си?

Георги Първанов: Майка ми беше тук, преди броени дни, преди да тръгна на тази голяма обиколка, годишнината от нашата сватба. А преди това, мисля, че преди двадесетина дни, когато имах едно събитие в Перник. Виждаме се често, чуваме се непрекъснато. Затова ми беше толкова болно, когато прочетох веднъж в един вестник от споменатата категория, интервю, в кавички, на майка ми – „Синът ми се отрече от мен”. Това беше във времето, когато майка ми девет месеца стоя тук при нас, за да се лекува, тъй като имаше тежък проблем. Както и да е, аз го преживявам, но поставете се на мястото на майка ми. Дори децата преодоляват, тъй като са млади, имат много по-динамичен живот, но възрастните, наистина го преживяват много тежко.

Водеща: За какво ви е упреквала?

Георги Първанов: Не ме е упреквала за нищо, но ме е спирала за всичко. Тя е човекът, който най-яростно се е противопоставяла на моето влизане в политиката. Заради страховете си, преди всичко, както всяка майка.

Водеща: Вие ще се върнете в стария си апартамент. Как ще се чувствате? Представете си… да се качвате по стълбите, сутринта излизате, съседките от блока ви виждат…

Георги Първанов: Е, вероятно, ще ми трябва време за реадаптация. Но не бих казал, че ще изчезне в миг споменът за този десетгодишен период. Но, там където ще се върна, всичко си е на мястото, всички предмети, всичко онова, което ние сме създавали. Така че, няма да има никакъв проблем, напротив. По-скоро ще ми даде подтик за някакво съживяване.

Водеща: Чувствате ли някакъв страх от този нов, свободен живот, някаква неизвестност? Малко, като вълчицата Зорница, ако я пуснем сега навън, извън оградата? Казахте ми, че тя няма да може да живее.

Георги Първанов: Да, тя вече няма усет за рисковете и опасностите, които я дебнат…

Водеща: А вие може би също сте загубил усета на този нормален човешки живот, в общия блок?

Георги Първанов: Напротив, през тези десет години около мен имаше толкова много рискове и опасности, които дебнеха от всеки ъгъл. Така че, по-скоро ще ми трябва време да сваля от себе си усещането за риска, отколкото да изпадам в положението на моето любимо животно.

Водеща: Вероятно, съпругата ви ще бъде най-доволна от това, че ще се приберете в къщи?

Георги Първанов: Всички ще бъдем доволни, нямам никакво съмнение в това.

Водеща: Така ли?

Георги Първанов: Да.

Водеща: С каква надежда сега продължавате напред?

Георги Първанов: Да не ви прозвучи много претенциозно, но все пак нека моята надежда да е за България. Ако нещата в България се оправят, ако ние си стъпим… ако тръгнем с по-мощни темпове, с по-голяма динамика, ако това се усети от повече хора, все ми се струва, че и аз, като бивш държавен глава, ще бъда много по-щастлив, отколкото личните щастия… Надявам  се, да съпътстват живота ми, чакам ги и тях с удоволствие.

Водеща: Да, точно това щях да ви попитам, за личното щастие. Какво очаквате оттук нататък?

Георги Първанов: Очаквам това, което човек на моята възраст и в моето положение най-много би го зарадвало…

Водеща: Внуче?

Георги Първанов: Такива неща не се говорят предварително, така са ме учили в моя край. Надявам се, наистина, дай Боже.  

Водещ: Президентът Първанов в едно от последните си интервюта, малко извън официалния тон, за което благодарим на Валерия. Това беше от нас.