Путин ли е виновен за клането в "Шарли Ебдо"!?

/КРОСС/ Да погледнем една от най-екзотичните интерпретации на парижката трагедия - зад действията на радикалните ислямисти се крие ръката на Москва. Путин подхранва обществения хаос във Франция, за да осигури идването на власт на своите марионетки от Националния фронт. Всичко това, разбира се, е за да бъде отклонено вниманието от войната в Украйна и да се отмъсти на Франция, че не му предаде вертолетоносачите „Мистрал".

Мари льо Пен и лидерът на Ислямска държава Абу Бакр ал Багдади били само оръдията на Путин в битката за разпада на Европейския съюз, която води кремълският автократ.
Проблемът на този куриозен подход е, че той представя доста разпространеното мнение, според което всичко лошо, което става в тази част на света, произтича от Путин. Подобно мислене в категориите на абсолютното зло по-скоро лъска имиджа на Путин, отколкото му вреди.

Убедеността в мощта на режима на Путин е един от най-важните източници на неговата реална сила. Миражът за могъществото на путинизма обединява неговите обожатели и врагове. Един от най-важните пропагандни успехи на Кремъл стана разделението на европейската общност, където на единия полюс се оказаха „разбиращите Путин", а на другия - привържениците на твърдите действия по отношение на Русия.

Това на свой ред води към по-дълбока аналогия, която ни помага да разберем режима на Путин с помощта на ислямските фундаменталисти. Източникът на тези две явления е преди всичко в безпределното доминиране на Запада над перифериите и безсрамната му неоколониална експлоатация. Тези две явления - радикалният ислям в Близкия Изток и фундаменталният неокапитализъм в Русия, се случват с непосредственото участие на Запада, който все още се занимава с кръстоносния си поход срещу комунизма. Тези две явления излязоха изпод контрол и сега са способни да канализират обществения гняв, предизвикан от неоколониалната политика. И най-накрая - тези две явления ще се засилват, докато истинските им родители - Европа и САЩ, не престанат да експлоатират целия останал свят.

Автор: Алексей Радински
(„Критика политична", Полша)