Последното дерибейство на Рашидов

/КРОСС/ Заживяхме в доста „срамни времена", както ги определи наскоро Захари Карабашлиев, макар и все да се питаме не му ли е дошло времето за оттласване от дъното. Нали всичко си има предел? Оказва се, според прословутата формула на Цветан Стоянов, че България наистина няма и няма дъно: не можем да се измъкнем от калта, затуй тънем във все същия двоен срам („зле сме в калта! добре сме в калта!").

И ако у някого все още има и капка от съмнение в това, нека прочете статията на Вежди Рашидов, носеща гръмкото заглавие „За чистотата на духа и търговията с медийни услуги", публикувана във в. „Труд". Там „чистота на духа" няма, ала за сметка на това помията е в индустриални количества. Досущ според рецептата, описана във „Вестникар ли?" на Вазов през далечната 1900 г.: Кал, лъжи и глупости в тях... От сламката - планина!.

В случая - много кал, мутренски език, омаскаряване на всички неугодни нему лица, отричане на свободното мнение и на свободата на словото, конспиративни измишльотини и планини от плява.

Бързам веднага да уточня: нямам и никога не съм имал високи морални очаквания от Вежди Рашидов. Писал съм за дерибействата му като министър на културата, както и за бруталната му атака срещу БНТ през 2016 г., провъзгласена от него за „държавна хранилка", като на работещите там журналисти се спускаше изискването просто да зобят заплатите си и услужливо да клепат с уши.

Тъй че ако последният му срамен опус бе подписан от него в лично качество - като скулптор на свободна практика (бил той бивш министър и още по-бивш „мултак на републиката"), сигурно щях да го отмина с безразличие. Защото калта и глупостите вътре не се различават съществено от помията и конспиративните щуротии, каквито можете да чуете на всяка крачка. Във време, когато примитивите са на мода, подобни изблици едва ли могат да смаят някого.

Ала работата е там, че Вежди Рашидов не е „бивш фактор", а продължава да бъде политически овластена фигура от управляващата партия ГЕРБ - най-вече в качеството си на председател на парламентарната комисия по култура и медии. И като такъв неговият „манифест на омразата" следва да се чете по съвсем друг начин. Включително като рецидив от едни други времена, на които се надявахме да сме сложили край.

Целта на упражнението му е лична мъст и заклеймяване на свободата на словото, разполовено на две: на „полезна свобода" (упражнявана от хора и медии, подкрепящи безусловно властта, или нейни клакьори) и „вой на хрантутници", злоупотребяващи със свободата на словото („хрантутници" на неизбежния Сорос, „сладури с нежни души", грантаджии на „Америка за България"...).

Които си позволяват... какво?

Да пишат, говорят, да анализират и критикуват. На езика на г-н Рашидов: „да плюват властта" и „всеки неин успех". И най-страшното - по техни публикации били „уволнявани отговорни хора, министри дори".

Представяте ли си? И докъде ще я докараме така?

Вместо да бият чело, да коленичат в „тишината на свободното слово" (метафората е на В. Р.) или да съберат примерно в шапка пари за отливане на „лъва на Мултигруп", дело на гения на скулптора-политик, който да бъде поставен от другата страна на Лъва на Андрей Николов край паметника на Незнайния воин.

А те критикуват - според речника на Рашидов: „плюват държавата".

И тук, подобно на Георги Марков, аз също започвам да си представям „как часовниците са спрели" и направо се връщам към обезсмъртената от него среща на отговорника за идеологията Митко Григоров с интелигенцията, който, за да покаже къде ѝ е мястото, взима от масата хляб и нож, произнасяйки незабравимите думи: „у нас е хлябът, но и у нас е ножът!". Тъй че си мълчете, благодарете, че и целувайте ръка! Което някои побързали да сторят, а други - като Радой Ралин или Валери Петров - попарени напуснали срещата.

За онова време си мечтае Вежди Рашидов. И продължава да си живее в него. Там се е формирал той и друго време не знае - от антуража на Георги Джагаров в антуража на Илия Павлов, преди окончателно и политически да пристане на Бойко Борисов.

Трябва да призная, че един от големите потреси в журналистическата ми кариера бе може би първият му брифинг като министър на културата, на който трябваше да се обяви важна културна спогодба с Франция, включваща и изложба на Огюст Роден. Тогава Рашидов, напълно неадекватен, слезе при журналистите с думите: Аз малко се насосах горе, малко ме хвана така... И докато в неговите ръце бе поверена съдбата на българската култура, аз от хигиенни съображения не прекрачих прага на това министерство.

Днес, след два мандата като министър на културата, Вежди Рашидов бе „заточен" от Бойко Борисов в парламента. Културата му беше „отнета" (за всеобщо облекчение). Ето защо във вестникарския му опус ясно прозира и непомерно нараненото му тщеславие: „Искахте Министерството на културата, защото смятахте, че това е мястото, откъдето ще имате влияние върху духовната част на обществото. Ето, аз ви го сервирах на тепсия".

И понеже „културата" му е била „отнета", на Вежди Рашидов не му остава друго освен да се провъзгласи за „отговорник по медиите" - най-вече по обществените, защото все пак има и частни... И тъй като с БНР вече стана гаф и „началникът" му е дал знак там да не пипа, единствената играчка в ръцете на г-н Рашидов си остава БНТ, която има сериозно дългове и е зависима от благоволението на парламентарната комисия по култура и медии.

Тъй че напълно си представям как г-н Рашидов сутрин си пуска „своята медия", след което възмутено пита по телефона, когото трябва: „Абе, как ги пускате тия хора да говорят такива работи! Ама това творци ли са? Истинските творци са... (следва списък на еди кой си и еди кой си...)

Защото всичко това е част от неговата битка и неговата омраза.

Честолюбието на Рашидов бе сериозно попарено и от неизбирането му за академик в БАН.

Оттогава той още по-силно възневидя „красивите и интелигентните", пуснали подписка срещу него и злоупотребата му с обществено положение.

Затова и интелектуалците вече официално са разделени на „добри" и „лоши" - за да не се объркват подопечните медии. Сакън, да не дадат думата на проф. Александър Кьосев или на проф. Ивайло Дичев! И въобще - какви са тези „културолози, пришили си професорски звания, които днес се раздават наляво и надясно"... От някакъв си там Софийски университет, дето никой не му е чувал името... Да му мисли академичната общност в Алма Матер!

По същата причина и медиите са „добри и лоши", а има и направо токсични - като „Икономедия".

Да не говорим за журналистите, където има „креслива шайка", пълни боклуци и плювачи, но, слава Богу, има и „гении", а и добро „младо поколение", след което той прави реверанс и пред колеги с качества.

Само че паметта е странно нещо и тя тутакси ме връща към онзи първи брифинг на министъра на културата Вежди Рашидов, където той също бе зациклил на темата за „добрите журналисти", преди да стигне до потресаващото признание: Навремето имаше журналисти, с които заедно пиехме, заедно повръщахме, заедно ставахме от масата. Бяхме като едно цяло тяло.

Да не си помислите, че си измислям! Проверих, изказването го има в интернет, дигиталната памет е дълготрайно нещо.

Затова, за да приключа с „казуса Рашидов", от който, често казано, ми се повдига, колкото и да съм станал резистентен към простотии, искам да формулирам няколко питания.

Първото от тях е към останалите 18 народни представители, членове на Комисията по култура и медии: те как ще реагират на „опуса" на своя председател и някой от тях няма ли да му поиска оставката? Персонален въпрос към Тома Биков, Александър Симов и останалите.

А второто ми питане е към СЕМ. Регулаторният орган с основание в момента се занимава със съдбата на предаването „Вяра и общество" и на водещия Горан Благоев, който заслужава пълна подкрепа като автор на дискусионно предаване в обществената телевизия.

Въпросът обаче е: СЕМ ще реагира ли оттук насетне на случващото се в БНТ след спуснатите „предписания" от г-н Рашидов?

Имам предвид връщането на екран от есента на „Култура.бг" и съдбата на водещата Александра Гюзелева (Шани) след персоналната атака от председателя на парламентарната комисия по култура и медии.

Едно нейно отстраняване от екрана би означавало, че „ножът и хлябът" са влезли в добре познатата ни тоталитарна симбиоза.

Мониторингът на СЕМ би трябвало внимателно да следи и дали политически заклеймените от г-н Рашидов „неудобни интелектуалци" не са подложени на остракизъм от обществената медия.

Ако това се случи, „медийният дерибей" ще е удържал частична победа.

Истината обаче е, че опусът му вкара тежък автогол на ГЕРБ и предвещава нов срив на България в класациите по медийна свобода.

Така че оттук насетне Вежди Рашидов е „политически пътник".

Автор Тони Николов
в-к Култура