Иво Христов: Русия скъса със статута на суровинен придатък на Запада

Г-н Христов, Вашите прогнози от 20 януари, че Украйна е червената линия, зад която Русия няма да отстъпи, се сбъднаха. Как ще се развият оттук нататък събитията в глобален план?

Много пъти съм имал възможност да кажа, че експертният анализ не винаги означава прогноза. Прогнозата е вид гадаене, а в кръга на шегата затова си има други институции. По същество - за всеки запознат със ситуацията е ясно, че Украйна не е крайна, а само междинна геополитическа цел. Основната цел е Русия. Оттук нататък борбата продължава и тя има следните залози. Русия няма да отстъпи,защото не става въпрос за Украйна, а за нейното съществуване като държава със субектност в световната история. Така че тя е готова да отиде докрай, докато Западът изобщо не съм сигурен, че ще го направи.

Защо така неясно реагираха страните от Европейския съюз? Има ли тайни договорки, които обясняват подобна позиция на ЕС?

Не съм запознат с тайните договорки, следователно мога само да се досещам. Но като цяло ЕС не е субект на този конфликт. Всъщност преди и след 18 март - речта на Путин, светът е съвсем различен и само лицемерни медии не го виждат. Това, което всъщност стана, е, че Европа за пореден път показа, че в драматичните моменти на историята тя не е субект на собственото си поведение, на собствената си съдба и на собствения си интерес. Всъщност битката е между САЩ и Русия за контрол над Евразия. В тази битка зад Русия застана Китай без да го афишира официално. Европа беше използвана като разменна монета в битката между Русия и САЩ. И като казвам Европа, визирам само единственият реален субект там -Германия. Драмата на Германия е в това, че нейният геополитически интерес е да е в добри отношения с Русия, от които тя инкасира само ползи. Но евроатлантическата обвързаност на нейните елити е тясно свързана със САЩ. Така че кризата в Украйна показва, че Германия не се е еманципирала.

Второ, което е по-важно - Евразия е в удивителна, в уникална ситуация. Големият проблем, който винаги е поставян, е защо континенталните сили в Европа, в това число и Русия, не се обединят, за да господстват върху света. Опити за това е имало няколко пъти в историята. Ясно е защо - англосаксонските държави, първоначално Британия, а после САЩ, никога не са го допускали, защото това, както пише Збигнев Бжежински, е най-големият кошмар за всеки атлантически геополитик.

В момента за първи път нито една от двете страни на континенталното уравнение, условно казано - Европа и Руският свят около нея, не са достатъчно силни, за да наложат волята си да погълнат другата страна, но не са и достатъчно слаби, за да бъдат обект на поглъщане от другата страна. Тоест двете страни на уравнението могат да си сътрудничат. Ето защо битката в Украйна има много по-голям залог. Украйна въобще не е целта на тази битка. Беше разбрано от когото трябва, че ако се реализира проектът Евразийски съюз, следващата стъпка е този проект да влезе в съответните тесни контакти с Централна и Западна Европа и най-вече с Германия. Това не може да бъде допуснато и затова наблюдаваме нещо като начало на втора Студена война със забележката, че историята никога не се повтаря и че тези аналогии са некоректни. Но е очевидно, че Русия излиза от статута, който й беше приготвен - да бъде суровинен придатък на Запада. Тя скъса с този статут. Формалната дата е 18 март, а реално - тя се движеше към този процес от 2000 г. насам.

Как гледате на санкциите, които бяха наложени на Русия?

Изобщо няма да коментирам несериозни работи.

Каква е нашата позиция в тази ситуация?

Нашата позиция е илюстрирана от Алеко Константинов, който слага в устата на своя герой Бай Ганьо в прочутия си разказ „Бай Ганьо се върна от Европа" следното забележително изречение: „Знаете ли какво? Сега ний, като не знаем още какъв вятър вее, да турим и тъй, и тъй, па те нека го тълкуват, както им уйдиса. Да турим така... И да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците... Тю! Да ги порази Господ!...Това е двуликата позиция на дребното геолопитическо съществувание, което се опитва да обслужва едновременно два взаимноизключващи се глобални интереса, да инкасира ползи и някак си да стои на завет, без да понесе негативи от това. Няма как да стане.

Независимо от констатациите за втора Студена война обаче наблюдаваме странно явление - Путин се радва на висок рейтинг не само Русия, но и в САЩ. Как се обяснява обстоятелството, че врагът е симпатичен?

Русия за първи път постави въпроса за защита на традиционните консервативни ценности - нещо, което не влиза в примитивната русофобска пропаганда, която се ширикакто в Европа и Америка, така и в нашето нещастно отечество. За първи път Русия се постави като защитник на християнските ценности, на традиционния брак, на уникалността на всяка една култура и цивилизация, което пък влиза в директно противоречие с глобалисткия проект, който има съвършено друг ред и в който на всичко това е поставен кръст. Някои консервативни среди в САЩ припознават Путин за „наш човек". Това е много неприятна новина за домораслата българска русофобия.

А тази „неприятна новина" би ли могла да промени ситуацията, в която САЩ официално говорят за Путин като за агресор?

САЩ не могат да играят по друг начин. Управляващите елити в САЩ знаят, че е поставена под въпрос тяхната позиция на геополитическа сила номер едно и на страна, която е авангард на този тип глобализация, който решава да ликвидира човечеството в сегашния му известен консервативен, ценностен и всякакъв порядък. Глобализация че е необходима, е повече от ясно, но въпросът е каква да е тя. Преди 10 години Путин каза, че Русия иска да бъде не обект, а субект на глобализацията. Това го искат още четири-пет центрове на силата в света, което пък не влиза в англосаксонския дневен ред - затова борбата ще бъде жестока.

Със сблъсъка на „Десен сектор" и управляващите в Украйна се срива представата за победила демократична революция. Какво се случва в Киев?

Всеки, който иска, се информира за това, което се случва в Украйна, може да го направи. А случващото се е много просто - под прикритието на антиолигархическа революция срещу корумпирания режим на Янукович всъщност беше извършен геополитически преврат, в който пушечно месо бяха паравоенните формирования на западноукраинските националисти. Цялото това удоволствие беше организирано и финансирано от украинския олигархат, тясно свързан със западни финансови структури, и разбира се, със съответната помощ на западните служби. Драмата не е приключила, тя сега започва и вече ставаме свидетели на „нощта на дългите ножове", имам предвид сблъсъка на „Десен сектор" и вътрешния министър на Украйна. Този сблъсък е само външен израз на желанието на дошлите на власт да елиминират паравоенните формирования, които им вършеха мръсната работа. Това напомня за `30-те години, когато Хитлер елиминира отрядите на Рьом.

Каква е ролята на Тимошенко в спектакъла „президентски вот", в който като кандидат участва и Дарт Вейдър?

Много хубав въпрос. Тази жена е нереализиран актьор , тя трябва да получи награда за двуличие и лицемерие. Беше с плитка, сега е без плитка и както не можеше да ходи, така сега проходи. Тимошенко е сериозен играч, но е твърде непредсказуема. Аз поставям под въпрос президентските избори изобщо, защото виждаме как от социологическите проучвания с много сериозна преднина излиза истинската фигура - Петро Порошенко - шоколадовият бос, олигарх. Мисля, че Тимошенко няма да остави нещата така.

Интервю на Иглика Горанова

Komentator.bg

Иво Христов е роден през 1966 г. в Киев, Украйна. Магистър по право и доктор по социология на правото (2003 г.) на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал в САЩ, Италия и Австрия. Експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси към 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. Ръководител на Катедра „Приложна и институционална социология“ към Философско-историческия факултет на ПУ „П. Хилендарски“. Преподава „Социология на правотоИво Христов е роден през 1966 г. в Киев, Украйна. Магистър по право и доктор по социология на правото (2003 г.) на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал в САЩ, Италия и Австрия. Експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси към 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. Ръководител на Катедра „Приложна и институционална социология“ към Философско-историческия факултет на ПУ „П. Хилендарски“. Преподава „Социология на правото, „Теория на модернизациите“, „Историческа социология на модерните институции“ в ПУ „П. Хилендарски“ и СУ Св. Кл. Охридски“.