Русия и Западът: една (не) възможна любов

/КРОСС/В продължение на столетия Западът и Русия се опитват да намерят път един към друг, да се съсредоточат върху това, което ги сближава, отколкото върху нещата, които ги разделят. Понякога успавят, друг път се провалят. Историята на тези взаимоотношения е безкрайно интересна и поучителна, пише Петър Волгин в анализа си за a-specto.

Княз Сергей Волконски, върху чиято биография Лев Толстой изгражда образа на Андрей Болконски в романа „Война и мир", се ражда през 1788 г. в една от най-знатните аристократични фамилии на царска Русия. Семейството води началото си още от живелия през XIV век Михаил Черниговски, който се покрива със слава заради участието си в битките срещу монголските нашественици. В началото на XIX век фамилията е не само една от най-богатите, но е и най-приближената до царската династия. Принцеса Александра, майката на Сергей, е най-близката жена до вдовстващата императрица, чийто съпруг император Павел е убит през 1801 г. Малкият Сергей най-напред се обучава в пансиона на френския имигрант абат Никола, където имат честта да попадат единствено деца от най-знатните фамилии. Естествено, цялото обучение се води на френски. Това в никакъв случай не обърква Сергей, защото звуковата среда в родния му дом е същата.

Членовете на семейство Волконски разговарят помежду си на френски. На руски се изразяват само когато трябва да дадат разпореждания на обслужващия персонал. Във висшето руско общество през онези години френският не е просто ежедневният език. Това е и езикът на най-интимните отношения. Благородниците от аристократичните фамилии просто не могат да си представят, че е възможно да разкриват дълбоките чувства, които ги вълнуват, на друг език освен на френски.

Ето какво казва в спомените си княгиня Екатерина Дашкова (1744-1810), първата жена в света, която става ръководител на академия на науките:

„Още като малки знаехме четири чужди езика, а на френски се изразявахме напълно свободно. Що се отнася до родния ми руски, говорех го изключително зле".

Случаят с княгиня Дашкова в никакъв случай не е изключение. Той е отражение на преобладаващата тенденция на нравите във висшето общество. В някои семейства, принадлежащи към тази прослойка, на децата дори се забранява да говорят на руски освен в неделя и на религиозните празници. По време на цялото си обучение например княгиня Екатерина Голицина има само седем урока по руски. Майка й се отнася с очевидно презрение към руската литература и твърди, че Гогол може да се харесва само на конярите. На децата в семейството е забранено да общуват на руски и ако бъдат хванати да го правят, следва наказание - завързват около вратовете им червена лента под формата на дяволски език. В Девическия гимназиум, най-престижното учебно заведение за момичета по това време, девойките, хванати да говорят помежду си на руски, са наказвани да стоят на колене в ъгъла, а на вратовете им увесвали червени тенекиени звънци. Идеята на този тип наказание е, че руският език е нещо подобно на дяволско изобретение, което трябва да бъде избито от главите на благородните девици. Те още от най-ранна възраст трябва да се научат да изразяват всички възможни чувства основно на чужд език. Подобно пренебрежително отношение към родния език и култура може да бъде открито, макар и не толкова повсеместно, в благороднически семейства през целия XIX век.

Лев Толстой например разбира, че има много книги на руски език едва когато тръгва на училище на 9 години. Преди това е обучаван от германски педагог и от леля си, която му говори на френски.

Иван Тургенев също е обучаван от германски и френски педагози и за първи път вижда руска книга на 8 години, когато успява да проникне в заключения кабинет на баща си.

Дори в края на XIX и началото на XX век все още има руски благородници, които говорят езика на сънародниците си с голямо затруднение. В спомените си Владимир Набоков разказва за своя чичо Рука, който говорел на една много изискана комбинация от френски, английски и италиански. На всеки един от тези езици чичото се изразявал по-добре, отколкото на руски.

Това отношение към собствения език сред голяма част от руския образован елит е само част от широко разпространения възглед, че Русия е изостанала страна и че ако иска да се развива, трябва да копира колкото се може по-точно постиженията на западната цивилизация. Ето защо за руския образован елит пътуванията в Европа никога не се извършват единствено с туристическа цел. Понеже Европа е възприемана като културен идеал, отиването там носи характера на поклонническо пътуване.